От Росен на Румен и от трън на глог

„Имам своите позиции и е нормално те понякога да са близки до тези на БСП, които издигнаха кандидатурите ни с Илияна Йотова. Времето, в което президентът беше безкритичен наблюдател на правителството и парламента, отмина.“

Само с тези две изречения президентът Румен Радев влезе в сериозно вътрешно противоречие. И тъй като забележката му беше прицелена към неговия предшественик, изглежда не си даде сметка, че всъщност е напът да повтори основната политическа грешка на Росен Плевнелиев като държавен глава.

Иронията е забележителна, защото лесно можем да си припомним колко милостив беше Плевнелиев по отношение на управлението на ГЕРБ. Той очевидно също смяташе за „нормално“ позициите му да са близки до тези на издигналата го партия, въпреки че фигурата на президента е надпартийна. Нещо повече, доколкото чл. 92, ал. (1) на Конституцията й вменява задължението да олицетворява единството на нацията, не само не беше нормално за един държавен глава да дава рамо на политическите си ментори, но и ярко противоречеше на основния ни закон.

Че година след встъпването му в длъжност хората възприемаха Плевнелиев единствено като фигурант на ГЕРБ, ясно се видя на 24 февруари 2013 г. Първото правителство на Бойко Борисов току-що беше подало оставка, а президентът отиде да успокоява страстите на протест срещу монополите, където беше позорно освиркан. Качен на буса на организаторите, той се опита да отправи някакво послание, но само след две минути бе прогонен с дюдюкания и викове „Мафия“ и „Оставка!“.

По-късно назначеният от него служебен кабинет не извади истината за управлението на кабинета „Борисов 1“, което приключи с опоскан фискален резерв и „изчезването” на 1,5 млрд лв. от здравната каса, с десетки хиляди съсипани фирми и едва дишащ бизнес заради невиждания рекет от страна на „калинковата” администрация. Плевнелиев не поиска ревизия, а още в встъпителната си реч премиерът Марин Райков декларира, че няма да се съобразява с недоволните граждани. „Ще слушам повече мълчаливото мнозинство”, каза дипломатът, при положение че към онзи момент социологическите изследвания регистрираха около 70-80% обществена подкрепа за случващото се на улицата. А „на улицата” вече се бяха самозапалили няколко души, което идеше да подскаже на правителството, че поема управлението на страната в особено тежка ситуация.

Само след няколко месеца обаче се случи точно обратното. Изведнъж от предишния „безкритичен наблюдател на правителството и парламента“ не остана и следа!

Макар да проспа промените, които новото парламентарно мнозинство вкара в Закона за ДАНС, Плевнелиев настръхна срещу скандалното назначение на Делян Пеевски за шеф на агенцията. И въпреки че пусна целия закон, като не оспори и онази му част, която отнема правото на държавния глава да има последната дума за председателя на ДАНС, свали доверието си от кабинета на марионетката Орешарски. Хората излязоха на улицата, кризата започна да ескалира, а на 9 юли президентът направи обръщение към нацията. Обявявайки се за предсрочни избори („защото никой не може да ме убеди, че изборите са нещо лошо”), влезе и в директна конфронтация с кабинета и парламента, нищо че не бе оторизиран да се произнася за легитимността на правителството и за предсрочен вот. Недопустимата му намеса в работата на други държавни институции пося съмнения, че продължава да бъде зависим от издигналата го политическа сила, която не се чувстваше уютно в ролята си на опозиция.

Разбира се, тогавашното управление беше синоним на безобразието, а от президента никой не очакваше да стои безмълвен пред една подигравка с държавността. Но лицемерието на Росен Плевнелиев нямаше как да не лъсне по трагикомичен начин, когато ГЕРБ отново взе властта, в резултат на което същата корпулентна наглост продължи да издевателства над нея. А ако не и повече, само дето за това той не обели и дума, докато все още обитаваше „Дондуков“ 2. Нито след излизането си от институцията – обстоятелство, което определено му дава по-голяма свобода да бъде принципен и критичен. Не реваншистки настроен заради това, че не беше издигнат за втори мандат (което логично би го възмездило за усилията му да обслужи дневния ред на ГЕРБ), а именно защото заемаше позата на борец за прозрачност и морал в управлението…

Оттук и откровението на неговия наследник Румен Радев за позициите на президентската двойка, които понякога били нормално близки до тези на БСП, основателно буди недоумение. Обединителят на нацията няма как да не е разбрал, че следва да е надпартиен, но излиза, че работи в полза на социалистите, чувствайки се „техен“ човек. Излиза още, че когато казва: „Вотът на недоверие е част от усилията на обществото за справяне на проблема с корупцията. Оценявам това усилие“, и го казва в разгара на обсъжданията по внесения от БСП вот за корупцията, в никакъв случай не е безпристрастен. Съвсем меко формулирано, впрочем, защото дори и да е прав в забележките си, че „често прокламираната стабилност звучи като тържествен марш на място“, че „парламентарната република атрофира“, че Народното събрание „се превръща в нотариат, който само официализира решенията на правителството“, той отново престъпва правилото да е равно отдалечен от всички политически сили. И разпозналото се в упреците парламентарно мнозинство с право протестира, че критиката представлява взимане на страната на опозицията и намеса в работата на законодателната и изпълнителната власти – и то при положение, че България все пак не е президентска република.

Не съм тръгнала да браня ГЕРБ, но в този ред на мисли ще попитам:

А взетото на тъмно решение за „избора“ на Пеевски не беше ли пак спуснато на парламента от партийна централа? Не атрофира ли Народното събрание в мига, когато го прие безропотно и с това вбеси отвратените от задкулисните игри граждани? Няма ли заслуга БСП и за ниското равнище на настоящия парламент, понеже – отвъд репченето и празните декларации – странно защо често дава възможност на политическите си противници да се прегрупират (хрумването за референдум по Истанбулската конвенция е красноречив пример в това отношение)? И да, прокламираната стабилност наистина е марш на място, но по-добър вариант ли е политическа криза, обслужваща интереса на червените редици?

Всъщност начинът, по който тези редици издигнаха Румен Радев за кандидат-президент, все още е обвит в плътна мъгла. Което ме подсеща за едно интервю на Стефан Данаилов за сайта „Епицентър“, където цъфна на 4 август 2016 г. То предизвика истинска буря в БСП, защото в т.нар. столетница под пълна пара вървяха вътрешнопартийните номинации за кандидати. Съвършено демократична процедура, трябва да признаем, но на въпрос как е предложен ген. Радев, Данаилов откровено обясни:

„В един разговор преди три-четири седмици с Корнелия, тя ми сподели за първи път идеята си за ген. Радев. Аз имам един спомен от поведението на ген. Радев – преди много години той беше гост в „Шоуто на Слави”. Там той се държа невероятно, държа една реч – кратко и ясно заяви какво иска да каже за политиката и отношението на политиците към армията и т.н. И когато Корнелия ми подаде това име, веднага ми прозвучаха тези негови думи. Разбира се, не съм се интересувал дали е воден разговор с него. После разбрах, че е воден. Тогава казах на Корнелия: „Говори по-бързо с него, защото може да те отреже”. След известно време тя ми сподели, че е говорила насаме с него и той е съгласен. Аз много се зарадвах!“

Тъкмо от това излияние тогава разбрахме, че докато структурите из страната обсъждаха номинации, решението за ген. Румен Радев вече е било взето. Дали то е било еднолично, на Корнелия Нинова, бе важно да се разбере, но далеч по-важно беше друго. БСП водеше конфиденциални политически разговори с все още действащ генерал, който имаше достъп до класифицирана натовска информация. А това бе нарушение на закона, което някои дори нарекоха „публично констатиран политически заговор, в който участва висш офицер.“

И без да са обсъждани военни тайни и планове обаче, поведението на генерала бе безусловно укоримо, защото командирът на Военновъздушните сили подаде оставка едва след обявяването на евентуалното му издигане за кандидат-президент. За капак не бе освободен от поста, а впоследствие научихме, че дори излязъл в годишен платен отпуск, преди да подаде рапорта си за напускане.

Тогава Радев се въздържа от официални коментари под претекст, че съблюдава военния закон, но мотивите в рапорта му по-късно намериха отзвук в руския в. „Правда“, и то под заглавие „НАТО унищожава българската армия“. И макар този рапорт да не бе публикуван официално, източници от военното министерство потвърдиха, че генералът действително се е обявил против съвместния еър-полисинг с НАТО и го е нарекъл „по-унизителен дори от Ньойския договор“. Цитатът в „Правда“, следователно, бе точен, а почти веднага след избирането на Радев шефът на Руския институт за стратегически изследвания ген. Леонид Решетников успя да забърка президента и в нова интрига. След като в прав текст разузнавач-анализаторът обяви, че кандидатурата му е била договорена между лидера на БСП и Москва, близо месец държавата се тресеше от яростните опровержения на Корнелия Нинова и на самия Радев, че той не е скрита кремълска лимонка…

Тези опасения със сигурност бяха силно преувеличени, но без съмнение не се оправдаха и чутовните очаквания към новия президент. Назначеното от него служебно правителство не само не направи същинска ревизия на предишното управление, ами докато самият Радев пътуваше за Брюксел в „спартански“ условия, за да покаже съпричастието си към бедните, кабинетът „Герджиков“ се захвана да урежда кадри на БСП (включително от времето на Пламен Орешарски) и реанимираното за нов живот НДСВ. Междувременно си изпоназначи и съветници, като бройката беше внушителна – 42-ма души, сред които „носители на експертиза“ и технически сътрудници. В крайна сметка опитът патериците да бъдат разставени по места, за да доведат до служебна победа на парламентарните избори, не успя. Но за сметка на това бързо се видя, че уверенията за пестеливост и болка за „живота на вересия“ са популистки лупинги и лицемерно сиромахомилство.

Румен Радев е категоричен в твърдението си, че „няма война между институциите, има ценностни разминавания“, само че пак той неотдавна стигна до извода: „ГЕРБ търсят битка с мен! Ще си я получат!“ Далеч съм от твърдението, че гербаджиите бяха невинни, но подобни закани от страна на един надпартиен президент изглеждаха напълно неуместно. И какви са ценностните различия, моля – „бедността, корупцията, демографската катастрофа“, за които непрекъснато говори, а не предлага решения? Поправете ме, ако греша, но лично аз не знам за такива, които да му дават основания за самоуверения призив: „Очаквам правителството и парламентът да запретнат ръкави и да си свършат домашното“. Че откога Румен Радев стои над всички тях, да не е имало промяна в Конституцията, за която да не сме чули?

И все пак накрая възнамерявам да поздравя президента за онова, което отбеляза в отчета си за първата година от встъпването си в длъжност. „На третото десетилетие от промените е под въпрос едно фундаментално демократично право – свободата на словото“, каза той, за което ще призная, че е абсолютно прав. Нито феновете на Плевнелиев, нито почитателите на самия Радев обаче, са склонни да проявяват толерантност към критичните гласове, когато става дума за техните кумири. И се получава малко като в онзи виц от времената на соца:

Американски журналист е на посещение в Москва. В редакцията на „Московский комсомолец” американецът пита руските си колеги дали могат да критикуват властта, както самият той може да критикува президента Рейгън. „Естествено! – отговорили журналистите, – Ние сме напълно свободни! Всеки ден критикуваме президента Рейгън…“

Та никой не би трябвало да е свещена крава – това искам да кажа. Особено пък в българската политика, където влязоха ред случайни хора по случаен (или поне привидно) начин. Някои се самозабравиха до степен да говорят за себе си в трето лице, единствено число; други си въобразяват, че могат да разширяват правомощията си до там да дърпат ушите на депутатите. Трети са убедени, че владеят държавата и подскачат като ужилени от всяка забележка за авторитарния им стил. И наистина само свободата на словото може да ги озапти, единствено критичното отношение е в състояние да ги спре да не се вземат толкова насериозно. Защото тъкмо наблюдаването на действията и на приказките им под лупа ще спре атрофията на държавността, а не възторгът на техните клакьори от поредната до-нищо-неводеща политическа конфронтация.

Коментарът е публикуван в "Редута.бг"