"Султан Ердоган" - между Ататюрк и Абдул Хамид Втори

Президентските избори в Турция, които ще се проведат на 24 юни 2018, ще увенчаят дългия път на Реджеп Тайип Ердоган към върха. Защото заедно с тях в сила влиза новата конституция на страната, която ще предостави огромни правомощия на бъдещия президент. Многобройни критици наричат Ердоган "султан" - заради неговата политика, която те определят като неоосманска. Същевременно те виждат в него пълен антипод на основателя на съвременната турска държава Мустафа Кемал Ататюрк.

Между Ататюрк и Абдул Хамид Втори

Плановете на Ердоган гласят: той да бъде държавен глава и през 2023 година, когато Република Турция ще чества 100-годишнината от основаването си. Не, той не цели нейното ликвидиране, нито пък се стреми да възстанови Османската империя, както се твърди често. Истината е по-скоро друга: Ердоган се смята за продължител както на делото на Абдул Хамид Втори, последния най-значим османски султан, така и на делото на Кемал Ататюрк, основателя на Турската република. "Той се възприема като смесица между ислямската теза на султана и републиканската антитеза на Ататюрк", казва турският интелектуалец от арменски произход Етян Мачупян, който през 2015 година е бил съветник на тогавашния турски премиер Ахмет Давутоглу.

Според бившия премиерски съветник, Ердоган вече не поставя под въпрос Републиката като форма на управление. Днес той подготвя годишнините от основаването на Турската република точно толкова празнично и тържествено, колкото и неговите кемалистки предшественици. Неговият аргумент гласи: със своя поход към независимост, Ататюрк е спасил исляма от неговите немюсюлмански врагове. Затова мюсюлманите трябва да почитат и славят Републиката.

В своите речи Ердоган междувременно дори намира добри думи за основаната от Ататюрк Републиканска народна партия (РНП), която след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002 е основна опозиционна сила в турския парламент. Ако Ердоган критикува тази партия за нещо, то заради това, че междувременно се била превърнала в бледо подобие на онова, което е представлявала по времето на Ататюрк.

Привързаността на Ердоган към републиканската идея намира израз и в неформалната коалиция между неговата ПСР и Партията на националното действие (ПНД), на която той ще разчита и на предстоящите на 24 юни президентски избори. И двете формации - РНП и ПНД - са антилиберални партии и са скептично настроени спрямо Запада. И те - подобно на Ердогановата ПСР - се упражняват в антиимпериалистическа риторика. Обща и за трите е травмата от Севърския мирен договор, сключен през 1920 година между Османската империя и страните-победителки от Първата световна война. Той е ревизиран три години по-късно с Лозанския мирен договор, направил възможно съществуването на турската държава в сегашните ѝ граници.

Още по-назад в историята

Позовавайки се на Абдул Хамид Втори, Ердоган ни връща още по-назад в историята - в 19-и век. През своето управление от 1876 до 1909 година този султан също се е борил срещу отслабването на Османската империя. Но, за разлика от турския националист Ататюрк, Абдул Хамид е залагал изцяло на панислямската идеология.

Ердоган може и да не е ислямизирал институциите на турската държава. Само че в неговата страна е в ход ислямизиране на обществото. В своите речи турският президент обича да говори за исляма и за нуждата от "ново поколение вярващи". В тази връзка той постоянно разширява полето за действие на ислямските организации и обединения.

Ердоган успя да постигне нещо забележително - да сложи знак за равенство между турския патриотизъм и подкрепата за него самия. И за да поддържа тези патриотични настроения, той се нуждае от големи теми - като противопоставянето срещу САЩ и Запада и войната в съседна Сирия. Защото равносметката от управлението на неговата Партия на справедливостта и развитието не е особено добра.

Райнер Херман, ФАЦ

Frankfurter Allgemeine Zeitung

www.faz.net