Цветана Паскалева: Журналистът трябва да има мисия

Цветана Паскалева винаги подчертава, че е български журналист. Следи конфликта в Нагорни Карабах още от самото му начало през 90-те години на ХХ в. Цветана Паскалева е известна като българската дъщеря на Армения.

Тя е първата чужденка, която получава арменски паспорт заради репортажите й за конфликта в Нагорни Карабах през 90-те години на ХХ в. Разговаряме с Цветана Паскалева по случай началото на световното й турне с колекцията „Раните на Карабах“ от 7 филма, преведени на 6 езика, за конфликта в Нагорни Карабах. Премиерата е на 16 януари от 18 ч. в кино „Люмиер“. Следват Гърция, Кипър, Ливан, Москва, Париж и САЩ.

 

Какво провокира твоя интерес към Нагорни Карабах?

Завършила съм театрална режисура в Москва. През 1991 г. като аспирант в Държавния институт по кинематография (ВГИК) в приятелска компания подочух, че нещо страшно става в Нагорни Карабах. Дотогава нямах никаква допълнителна информация за Армения и Азербайджан, освен официалната. Исторически и биологически нямам арменска кръв. До тогава дори не познавах арменци.

Както казах, в приятелски разговор подочух, че съветската армия и азербайджанските специални части депортират със сила арменски села в Нагорни Карабах. Това ме потресе в разгара на „перестройката“ на Михаил Горбачов за този проблем не се говореше в публичното пространство. Това ме мотивира и аз започнах трескаво да се подготвям и чета за Нагорни Карабах. След една седмица бях изчела и конспектирала цялата налична тогава информация за тази област. С тази информация вече бях наясно каква е гениалогията на конфликта, но и с позициите на двете страни по него. Това е много важно за един журналист, който тръгва да пише за един проблем.

Какви ти бяха първите впечатления?

Тогава трябваше да реша как да стигна до горещата точка. Пътищата бяха два – през Баку и Ереван. Колеги ме посъветваха да не пробвам през Баку. Няма да те върнат веднага обратно в Москва, но една седмица ще ти показват града и неговите забележителности, но нямаше да ми позволят да отида до Нагорни Карабах. Малко по-голям беше шансът през Ереван. Бях все пак предупредена, че на слизане на летището в Степанакерт мога да бъда върната обратно в Москва, защото нямам местна регистрация. Арменският ми колега Вартан Ованисян от агенцията по печата „Новости“ нямаше такъв късмет. При слизането на летището той е бил задържан и хвърлен в затвора като екстремист. Заплашваше го смъртна присъда. Това ме мотивира да се боря за неговото освобождаване.

Така постъпваха тогава азерите, които контролираха летището. Това не ме стресна и аз отлетях за Нагорни Карабах. При кацането ни в Степанакерт направо на полосата пътниците от самолета бяха строени и претарашени от азерския спецназ. Бях отведена при началника на летището. При влизането в сградата аз чух как бият и изтезават арменци. Два дни ме държаха на летището преди да ме пуснат.

Какви качества трябва да притежава журналист, който отразява горещите точки?

На мен много ми помогна първата ми специалност – театрална режисура. На няколко пъти преценката на ситуацията ми помогна да намеря верния подход и да продължа напред към набелязаната цел. Така стана с началника на летището в Степанакерт и при срещата ми с висши азерски началници в старата столица на Карабах – Шуши.

Смятам, че журналистът трябва да бъде и упорит при поставяне на набелязаните си цели. При първата си визита в Карабах си поставих две задачи - едната да разбера за съдбата на колегата Вартан Ованасян, а другата - да видя двете изселени села Геташен и Мартунашен.

Усилията ми се увенчаха с успех, когато първо получих неофициално потвърждение, че той е жив, а след това, когато успях да направя 15-минутно интервю с него. На връщане към Москва стисках здраво пред гърдите си касетите с интервюто. При кацането си веднага отидох в арменското посолство и поисках да ми дадат телефона на родителите на Ованисян. Обадих им се, за да ги успокоя, че синът им е жив. След ден те пристигнаха в Москва. Видяха интервюто и потвърдиха, че това е синът им Вартан, макар и силно отслабнал.

Журналистът трябва да има куража да продължи напред, въпреки заплахите, че може да бъде убит. Лично са ме заплашвали азерски официални лица, че ще ме залеят с киселина и моята смърт да я припишат на арменските екстремисти. Между другото, имам издадени три смъртни присъди. Първата ми беше издадена от азербайджанските власти, заради интервюто с Вартан Ованисян. Репортажите за насилствената депортация на арменците от района Шалмян ми донесоха втората смъртна присъда, а първият ми филм „Раните на Карабах“ - третата.

Какви бяха първите ви впечатления от Геташен?

Потресаващи. Трудно е с думи да се опише село, чиито жители са били насила принудени да го изоставят. Разрушени къщи. На пода на всеки дом се въргаляха скъсани арменски книги, разкъсани детски играчки, унищожени семейни снимки. Искаше да се изкорени родовата памет в това населено място. Геташен набързо беше станало Чайкент и азерите с камиони, пълни с овце пристигаха и се заселваха. За мен това беше варварски акт да потъпкваш една фамилна история, да принудиш насила едно село да се изнесе. Затова журналистите трябва да имат мисия.

Каква е сегашната Ви мисия? Водите едно най-гледаните и с висок рейтинг предавания по националната телевизия.

Да. Само искам да припомня, че след подписването на примирието през 1994 г. Аз имах редица предложения от водещи международни медии и телевизии за работа. Отказах им, защото исках да видя логичния край на моята документална хроника - свободен и независим Карабах. Останах в Армения и започнах да правя предаване за приключилия конфликт. След няколко години започнах да правя аналитично-политическо предаване за региона и неговите перспективи. От няколко години съм автор, режисьор и водещ на третото си публицистично предаване „Чарагайт" - „Лъч". В него се разискват редица социални теми и се дават съвети как трябва да се постъпи. Заедно с мен в студиото с гостите присъства и психолог, който дава съвети как човек да се пребори с критичната ситуация.

Това пак е една последователност и вярност на моя характер – да бъда там, където съм най-нужна и да подам ръка на всеки, който има нужда. По време на войната дарявах много често кръв, за да спася живот, че в много арменци тече и българска кръв. Застъпвала съм се и за хуманно отношение към пленени азерски войници.

Най-важното за мен е любовта на хората.