4 години „Киев за 3 дни“ - паритетът между Москва, Киев, Вашингтон и Брюксел

Бавно и полека, войната в Украйна (която уж не беше война, а "тридневна специална военна операция") си навъртя четири години и все повече заприличва на ирано-иракската от 80-те години на миналия век, в която двете страни се "трепаха като кучета" в продължение на осем години, за да завършат на изходни позиции. Е, тук нещата са "запецнали" не на изходни позиции, а на около 20% окупирана от Русия украинска територия. Но оттам-нататък - сякаш ни напред, ни назад, и така от месеци, че даже години. И макар тези дни да се стигна до директни мирни преговори между Украйна и Русия с посредничеството на САШ, по нищо не личи на конфликта да му се вижда краят.

Нека видим защо:

Украйна: "Раждането на една нация"

Да удържа руската агресия в продължение на четири години е нищо по-малко от подвиг от страна на Украйна, предвид разликите в потенциала (човешки, военен) на двете държави. Но дори това не е най-голямата победа на Киев.

До 24 февруари 2022 година Украйна беше страна на регионите, в която съжителстват два основни народностни елемента плюс редица по-малобройни етнически малцинства. В западната част живееха предимно етнически украинци, а в източната имаше повече рускоговорящи. Двете половини трудно съществуваха в рамките на единен държавен организъм - но не толкова поради езикови (още по-малко, културни) различия, а поради външнополитически разногласия. "Западните" украинци мечтаеха за ЕС и НАТО, а "източните" си ги теглеше към "руский мир".

Хипотетично, ако през 2022 година във всеки украински регион беше проведен референдум (по подобие на Ирландия през 1921 година, което довежда до разделянето на острова), може би далеч не само Донецк и Луганск щяха да пожелаят да се обърнат "на изток" - ако не директно присъединяване към Руската федерация, то поне отцепване от централната власт в Киев и по-тесни връзки с Москва. И току-виж, повече от 20% от украинската територия се оказала част от руското евразийско пространство.

Руските танкове обаче обърнаха тези нагласи и голяма част от "източните" украинци, които понесоха в много по-голяма степен от "западните" ужасите на войната, сега не искат и да чуят за Русия. На практика, инвазията обедини двете части от народа в единна нация. Която сега е много трудно (да не кажа, направо невъзможно) да приеме мир при териториални загуби. А моментните реалности на фронта не предполагат мир при връщане на изходните позиции.

Русия: нова "Отечествена война" срещу "колективния Запад"

Инвазията в Украйна донесе страшно много главоболия на руската страна - дълга и мъчителна война срещу изненадващо добре подготвен и силно мотивиран противник; висока цена (в човешки животи и материални средства) на завоюваните до момента територии; тежки икономически санкции; международна изолация, която придоби не само политически, но също културни и спортни измерения. Затова, мнозина се питат откъде идва руската мотивация за продължаване на войната.

Да, като цяло Западът не разбира руската мотивация. Военната издръжливост на руската нация се оказа изненадващо висока, а това се дължи и на способността на руското население да понася военновременни несгоди - много по-търпеливо, отколкото в която и да е "западна" държава (с изключение на Израел, ако го броим за част от Запада). Тази руска особеност има и своите исторически основания - когато в родовата ти памет присъстват разкази за лишенията през Втората световна война (хеле пък, ако става дума за обсадата на Ленинград), трудно ще се впечатлиш от някакви си там санкции.

"Независимо от санкции и загуби, Москва показа, че може да продължи тази война още много дълго време." Констатацията е на Лука Щайнман, единственият западен военен кореспондент, оказал се в Донбас при обявяването на "специалната военна операция" и прекарал седем месеца в компанията на руските въоръжени сили, от руската страна на фронтовата линия.

Мотивацията на руските войски остава висока, защото те вярват, че всъщност воюват срещу Запада, срещу американците, срещу НАТО, а украинците отсреща са заблудени, казва още Щайнман.

Така единственият приемлив начин да се прекрати тази война от руска страна е тя да бъде представена на руското общество като спечелена. Което се оказва доста сериозно "предизвикателство" пред Владимир Путин. При все, че именно Кремъл прокарва пропагандната линия за войната срещу "колективния Запад".

САЩ: "блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии"

На Съединените щати в случая им приляга да играят ролята на миротворец - американските интереси предполагат войната по-скоро да приключи, без особено значение как точно; американското общество твърде слабо се вълнува от този конфликт или по-скоро си има съвсем други грижи; едно мирно споразумение със сигурност би увеличило шансовете на Доналд Тръмп за Нобелова награда за мир (а при неговото его, това е доста силен аргумент).

Да де, ама постигането на мир между Русия и Украйна изобщо не е толкова проста работа. Видно от всичко дотук, към момента не се вижда как да бъдат съчетани претенциите на двете страни. Може би и заради това, първоначално Тръмп реши да упражни натиск върху уж по-слабата страна (Украйна), но това не даде резултат. Сега пък пробва да прекърши Русия - да видим какво ще излезе, но досегашният опит показва, че Москва не се стряска от санкции.

При администрацията на Джо Байдън, Вашингтон подкрепяше военно Киев, но тази подкрепа се оказа недостатъчна за изтласкване на руските агресори. Сега, при администрацията на Доналд Тръмп, тази военна помощ беше временно спирана, после възстановявана, явно с идеята да се тласка към дипломатическо решение на конфликта. Като цяло, сигналите, идващи от Белия дом през последната година по отношение на войната, не са особено обнадеждаващи, но беше крайно време да осъзнаем, че САЩ имат своите интереси, които изобщо не е задължително да съвпадат с интересите нито на Украйна, нито на Европа.

ЕС: големият губещ

Ако все пак се стигне до мирно споразумение, неизгодно за Киев, големият губещ няма да е Украйна. Тази страна успя да надхвърли очакванията към себе си, армията ѝ се оказа може би най-боеспособната към момента в Европа, а населението ѝ издържа на натиск, който би бил непосилен за повечето разглезени съвременни европейски общества. Истинският губещ би бил Европейският съюз.

Европа вече се провали в тази война. Ако европейските съюзници на Украйна ѝ бяха осигурили исканата от нея военна помощ, най-вероятно руските войски щяха вече да са изтласкани от окупираните територии. Но Европейският съюз се оказа колос на глинени крака: Русия, чиято икономика е колкото тази на Испания, успява да произведе необходимото ѝ количество боеприпаси; целият ЕС, с неимоверно по-голямата си икономика от тази на Русия, не успява да подсигури нуждите на Украйна в това отношение. Причините за това са тема на друг анализ.

В края на 2013 и началото на 2014 година на киевския "Майдан" за първи път в историята хора воюваха и загиваха под флага на ЕС. Десетилетие по-късно, заради своята неадекватност, ЕС е на път да провали именно Украйна.

А най-прекият път към мира е Украйна, с помощта на Европа, да откаже Русия от продължаване на войната - защото това би означавало увеличаване на щетите.

България: интересът ни е Украйна да победи

Последно, но не по важност: българският интерес е войната да приключи успешно за Украйна. А защо това е така - време е за раздяла с някои илюзии.

Проукраинските говорители у нас често правят грешката да изтъкват маловажни аргументи в тази посока. Непрекъснато се повтаря, че трябва да сме с Украйна, защото е жертва, а Русия - агресор. Добре, и какво от това? През 1912 година, в Балканската война, България формално е агресор. И по-важното: какво като има международен консенсус, че Русия е агресор - това топли ли някого в Украйна?

И още по-голямата глупост: това било конфликт между диктатура (Русия) и демокрация (Украйна). Тя пък, една демокрация.

Причините да подкрепяме Украйна са съвсем други.

Първо, Русия приближава фронта към нашите граници, докато Украйна го отдалечава. Ние имаме интерес да сме колкото се може по-далеч от разломната зона между основните геополитически играчи (стига ни близостта с Турция). Ако Русия наложи волята си в Украйна, не се знае дали в Кремъл няма да ги споходят и други мисли. И да не се осланяме само, че България поне засега не е сред руските приоритети.

Второ, България има нужда от Украйна за съюзник в НАТО. Нещо повече, НАТО има нужда от армия като украинската. Но това е възможно само при благоприятен за Киев изход от войната.

И трето, България има интерес един ден Украйна да се присъедини към Европейския съюз. Където да ни бъде ценен тематичен съюзник както срещу опитите за налагане на френско-германска доминация и "Европа на две скорости", така и за париране на всякакви зеленистки, джендър и други подобни еврокретенизми. Но и това е под заплаха при руска победа.

И накрая, да си дадем сметка, че войната в Украйна вече продължава два пъти по-дълго от COVID пандемията. Да осъзнаем мащаба на трагедията, съдбата на жертвите и трудностите пред оцелелите.

А мирът още е мираж...