За няколко бебета повече

След като представят самоубийството като право на човека под името евтаназия, защо да не представят убийството като право на човека под името аборт?

„За няколко долара повече“ си е филмова класика от времето, когато моето поколение бяхме деца. Майките ни бяха решили да ни родят, старомодна история, знаете. Сега не е точно така.

Не знам дали за няколко долара повече, или за няколко гласа повече, или просто поради глобалната лудост, но в Ню Йорк гласуваха и разрешиха аборт до края на деветия месец. До последната минута преди раждането. Разбира се, това ще се допуска само в изключителни случаи. Важното е да се отвори Прозорецът на Овертон, след това ще разширят обхвата.

И разбира се, лекарите ще кажат кои ще са тези случаи.

Може да е само един единствен случай, в който ще бъде допусната грешка.

Има ли такива случаи?

В целия свят има най-различни случаи – от Рим до Руанда.

Един приятел-християнин от Руанда, Жан-Клод, веднъж се готвеше за своята презентация пред голяма конференция в Щатите. И той разказваше за геноцида на племето хуту срещу племето тутси.

Как хуту избили близо един милион тутси за по-малко от 4 месеца, докато ООН забранило на своите „сини каски“ в Руанда да се намесят и да попречат на тази чудовищна касапница.

И цитираше един журналист, който написал за геноцида: „Днес няма нито един дявол в ада – всички дяволи са в Руанда“.

Попита ме какво мисля за неговата презентация.

Не му казах, че този журналист всъщност перифразира цитат от „Бурята“ на Шекспир.

Казах му нещо също толкова страшно – една мисъл, приписвана на един страшен човек: „смъртта на един човек е трагедия, а смъртта на един милион души е статистика“.

Човешкият ум не може да си представи смъртта на милиони, човешкото сърце не може да понесе толкова смърт – затова сетивата отказват да проумеят този ужас. Сетивата се заключват в инстинктивна самозащита.

Казах му:

-Жан-Клод, остави обобщенията. Кажи на хората за себе си. Как са убили семейството ти, как са убили близките ти, как ти си оцелял по чудо. Просто им разкажи своята история. Всичко друго го има в Гугъл.

Жан-Клод разтърси залата онази вечер в Атланта, хората бяха съкрушени от чутото. Разказа им своята история. И много пъти в следващите няколко дни повтаряше, гледайки ме замислено – „смъртта на милиони е статистика“…и правеше пауза.

Смъртта на един човек е трагедия, довършвах аз.

Жан-Клод е изградил голям дом за сираци на загинали от геноцида хора. „Грижа се за бъдещето на страната ни, за която всички казваха, че няма бъдеще“, това ми каза той. И аз го разбрах – има ли деца, има и бъдеще. Това изцяло важи за всяка страна.

Днес казват, че България няма бъдеще. Защото всяка година населението намалява. Умиращите са повече от раждащите се.

А умиращите само сред раждащите се – знаете ли какъв е техният брой?

70 бебета на ден. Убиват ги.

Наричат го аборт. 25 000 деца на година. Огромният брой от тях ги убиват просто така. Без да застрашават живота или здравето на майката.

25 000 души приблизително е населението на Самоков. Или на Сандански.

Но защо да говорим за смъртта на хилядите, след като смъртта само на един човек е трагедия?

Фрагменти от живота и смъртта

Татяна* е моя позната, прекрасна млада дама, отскоро омъжена. Очакваната бременност я вълнува, за нея няма друга тема освен темата за живота и за раждането. И така, в разговори по тази тема със свои близки и приятелки – включително и с майка си и със сестрата на майка си – тя разбира, че всички те са правили поне по един аборт. Трудно им е било, по различни причини не намерили сили за раждане, по-лесното било да „махнат детето“ – така казали…

Пътуваме веднъж с Али и Иводор в турнето за представяне на „Али Безсмъртния“. Телефонът на Иводор звъни и както се шегуваме в колата, изведнъж лицето му се изопва.

-Не, не трябва да го правите. В никакъв случай! Не! Слушай, дай ми жена ти да я чуя. Ало? Слушай, не го правете! В никакъв случай! Сигурен съм… Вярвам ти, че е трудно, но не го правете! Дай ми мъжа ти пак! Чуваш ли ме? Вдъхни кураж на тая жена, дай й сила, подкрепи я! Разбра ли ме? Кажи й, че ще бъдеш до нея, че винаги ще й помагаш, че няма да я оставиш сама да се грижи за детето! Да, много добре знам, че ще ви е трето! Нека ви бъде трето дете, нека не ви бъде първи аборт! Чуваш ли ме?! И бъди до нея, чуваш ли ме?!

Иводор приключва разговора и остава дълбоко замислен. Семейство с две деца, Мишо и Деси. Отскоро са в Германия, Деси разбира, че е бременна. Обаждат се на Иводор, техният духовен наставник, за да му съобщят, че това е тяхното решение. Аборт. Тъкмо са си намерили жилище, Мишо тъкмо си е намерил работа, с пътуването отнема близо 12 часа на ден. Деси как ще се справя с двете деца, а пък сега и трето, абсурд. Няма как, абортът е най-естественото нещо. Кой днес би могъл да ги упрекне?

Минава време. Не съм забравил за този разговор. Припомням на Иводор, при една от нашите срещи – какво стана след онзи разговор?

Имат трето дете, момченце, усмихва се той. Обадиха ми се да ми благодарят за този съвет и да ми кажат колко съжаляват, че изобщо са мислили за аборт, разплакаха се… Ето как изглежда бебето – Иводор ми показва снимка в техния семеен фейсбук. Казва се Стефан.

Ех, че хубаво име, възкликвам аз. Стефан!

Роден и ще живее, защото един човек се застъпи за неговия живот. Само няколко думи в ключов момент. Понякога дори без да осъзнаваш.

Моника е снаха на моя приятелка. Старо приятелство ни свързва с тази жена. Тя е от онези малко хора, с която мога да си мълча. С много хора можеш да си говориш, но с малко хора можеш да си мълчиш – това е реплика на един герой от мой разказ. С тази жена мога да си мълча, старото ни приятелство е като бащина къща, където винаги ще намериш живи въглени под пепелта в огнището.

Моника слушала моя лекция „За живота и срещу аборта“. В същия онзи ден разбрала, че е бременна… За трети път. След две раждания и две деца. Била объркана, било непредвидено. Знаела, че решението ще бъде изцяло нейно. Но не знаела какво ще бъде това решение. След лекцията, докато вървяла към вкъщи вече знаела – няма да направи аборт, ще остави детето. Нещо от чутото онази вечер я убедило, че животът е вярната стъпка. Не си спомням какво точно съм казал. Но Моника го е запомнила, и това е важното.

Сега с мъжа си имат трето дете, казва се Виктория…

Диана е на 35 години. Отишла в болницата на профилактичен преглед, втора бременност. В болницата я попитали някак между другото:

-Ще го махате, нали?

-Моля?! – стъписала се тя – как така ще го махам, напротив!

Диана има две прекрасни момчета от тази бременност, близнаци. Мисълта за аборт не й е минавала през ума – нито на нея, нито на съпруга й. Но в болницата я попитали така между другото, както понякога се казва „добър ден“ – съвсем между другото. Културата на аборта е култура на смъртта. „Добър ден, ще го махате ли това дете? Чудесно сте решили!“

За няколко бебета повече – за това става дума в тази мозайка от различни житейски разкази. Пъстроцветни парчета живот.

Какво е общото между историята за абортите на близките на Татяна и историите на живота на всички други?

Няма общо. Има само граница – между живота и смъртта. Черно и бяло.

Смъртта винаги е смърт, дори да я представят като права на човека.

След като представят самоубийството като право на човека под името евтаназия, защо да не представят убийството като право на човека под името аборт?

Така направиха тези дни в Ню Йорк. Разбира се – дебатът има своята история, и понеже е имало такива случаи, в които е трябвало да се направи аборт в напреднала бременност, затова гласуват закон за право на аборт след шестия месец, тоест, до самия ден на раждането.

В 9.55 минути се ражда детето, но в 9.54 минути може да бъде законно убито.

Варварство е да се отрича това законно право на смърт, нали? И кой би посмял да го направи днес – да не живеем в Средновековието, извинете?!

Бих дал много примери, че живеем в ново Средновековие, но това е друга статия.

Затова ще кажа единствено за Албена, която трябваше да бъде абортирана. 80% вероятност за синдром на Даун, казали лекарите. Трябва да направите аборт, казали лекарите. Майката отказала.

Днес Албена е талантлива млада цигуларка, защото майка й решила да я роди. Жива и напълно здрава.

20% вероятност за живот и здраве се оказали повече от 80% вероятност за синдром на Даун – така казали лекарите след раждането. Със сигурност те са постъпили коректно да предупредят за опасността. И със сигурност те не са Бог, за да повлияят на крайния резултат.

Имам още двама познати в такава ситуация – двама мъже, които застанаха до съпругите си в такъв момент на същата опасност с приблизително същите проценти.

За единият мъж сте чували и сте го виждали по телевизията неведнъж. Известен политик е, простете му, ако можете.

Вторият мъж не сте го чували и не сте го виждали. Неизвестен емигрант, дошъл от Африка преди години, женен за българка. Простете му и на него, ако можете.

Аз се възхищавам от решителността на тези двама мъже в този момент на тежко лично изпитание в долината на мрачната сянка. И двамата са добри бащи, посветени на семействата си.

И с тяхната подкрепа тези силни, решителни жени са избрали живота. А колко са щастливи сега – ако можехте да ги видите!

Това е майчината любов – любов с риск за живота.

„Този, който спаси един единствен живот спасява целия свят“ – това пише на един пръстен, подарен в знак на благодарност към спасителя на стотици животи по време на холокоста.

Това нека да помним днес, когато глобалният холокост на аборта убива деца като кървава жътва всеки ден по цялата земя.

Човешкото сърце отказва да приеме мисълта за толкова смърт, затова решава да се защити чрез безразличие.

Безразличието е човешко право, нали? Имаме ли право на безразличие?

Правата на човека са съвременната задължителност.

Правата на човека като съвременен нацизъм.

Правото на аборт като съвременен холокост.

Животът няма право, а смъртта има право?

Идете и кажете на Албена, Стефан и Виктория, че не е трябвало да се родят, ако майките им бяха избрали аборта.

Кажете им, че вечното им право на живот не струва и пукната пара пред днешните права на човека.

За живота на няколко бебета повече – за това става дума.

Или дори за живота на едно единствено бебе.

Този, който спаси един единствен живот… Ти ли си?

–

Всички истории са истории на реални хора, много от които ще прочетат тази публикация. Затова и всички имена са сменени, само Стефан си е останал Стефан.