Маневрата

Сутринта беше студена и тъмна. И как иначе, след като часът беше около 7.30, началото на м. януари. Лекият ветрец отвяваше снега от заледените и опасни за движение по тях улици. Стефчо изпращаше детето до училищния автобус. Изчакаха малко, автобусът дойде, пожелаха си приятен ден, взаимно си казаха „обичам те“ и се разделиха.

Той се връщаше обратно и си мислеше как ще си направи едно кафе без цигара, когато с периферията забеляза някакъв oчукан микробус, който се опитваше да маневрира между паркиралите наоколо автомобили. Един левент даваше напътствия, ръкомахайки. И изведнъж чу „върни напред“ ! Стефчо спря! Върна назад, но незабелязано, за да види каква е тази маневра. Левентът отвън продължаваше да ръкомаха и крещеше неразбираемо, а зад волана седеше някакъв образ с нахлупена върху стърчащите му уши смешна шапка, гледаше с поглед в стил „непроходима тъпота“ и не схващаше накъде да хване.

Стефчо беше завършил два университета, но явно не му бяха достатъчни, за да разбере и той тази маневра. Сети се, че образованият човек безпогрешно разпознава хората със специализирани познания, в частност маневриращите. Нещо повече – съумяваше да ги организира. А той, уж изученият, не можеше да разбере една проста маневра. Беше чувал и разбираше „танцовата“ стъпка на управляващите като „две напред – една назад „или по-често срещаната „една напред – две назад“, но „върни напред" чуваше за първи път и му беше твърде непонятна. Очевидно, че това беше актуалното. Но как да го разбере той с тия два „прости" университета.

„Дай напред“ – да, „върни назад“ - да, но „върни напред“ – силно объркващо. Защо ли се сети за управляващите? Всъщност това си е тема за дисертация. „Но защо ми е по дяволите?“ – помисли си Стефчо. Имаше чувството, че ако напише и такъв труд, съвсем ще се окаже в територията на неразпознаващите. Или пък тогава можеше да се кандидатира за управляващ чиновник. Защо пък не?

Вървиш напред, ходейки назад! Каква команда, а? Объркването е тотално, но реално, защото звучи правителствено! Стефчо си мислеше, как една обикновена препоръчителна команда като „върни напред“, можеше така да го обърка. Колкото повече мислеше, толкова повече се чудеше за какво са му тези образования, след като не знае как да маневрира? Какъв управляващ чиновник би се родил от него без „цезарово сечение“, което е толкоз политически модерно и особено практично днес? Защо пък не? Може би именно по изкуствен, „медицински“ път би могъл и той да се пласира за управляващ. А той дълбоко вярваше в медицината най-малко защото познаваше министъра на здравеопазването... от телевизора!