Факти, новини, статии - Да извадим фактите наяве

Русофобските ексцесии превръщат българите в русофили

Ако това е целта на пропагандистите и спонсорите им, добре се справят

Публикувана: 8 Март, 2019 17:09
88 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 1761
Русофобските ексцесии превръщат българите в русофили
Снимка: БГНЕС
ШРИФТ ПЕЧАТ
 
Източник:
Гласове
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Когато преди пет години предложих тук да си сменим националния празник, защото Трети март ни разединява, а не ни обединява, и когато няколко месеца след това критикувах „русофобията и сходните форми на дебилизъм“, не подозирах до какви дълбини на дебилизма е било писано да стигне русофобската истерия по света и у нас.

Преди пет години делът на русофилите у нас беше 75%, на русофобите – 21%, а сред най-младите и най-слабо информираните – 29%. Днес обаче със сигурност русофилите са повече от 75% и съдейки косвено по интернет форумите, броят им расте с всеки нов пропаганден ексцес на опонентите им. За сметка на неутралните, които по-рано се опитваха да запазят критическа дистанция. Като мене. Но и на някои предишни умерени русофоби.

Повод да си спомня невинните времена преди киевския преврат от февруари 2014 г. е подписката на неизвестния за мене досега сайт „Терминал 3“ (случайно научих за нея във Фейсбук от Дахер Ламот) за смяна на името на новоремонтираната по герберски софийска ул. „Граф Игнатиев“. За инициаторите на подписката тази явно абсолютно неизвестна на днешните млади историческа фигура е злодей с епични мащаби, което „кара всеки истински български родолюбец и патриот да се чувства оскърбен, че една от емблематичните улици в столицата ни носи негово[то] име“. Защото „[т]емата за пагубната роля на… граф Игнатиев беше... прикривана и фалшифицирана по време на комунизма”.

Човек чак да помисли, че улицата е наречена тъй „по време на комунизма“. Само дето така си се казва още в плана на града от 1878 г. (http://stara-sofia.com/sofiamap1878.jpg). Сигурно са я наричали и „Самоковска“, но преди Освобождението. При това в плана на столицата, която тогава още впрочем не фигурира и във втория ешелон на големите ни градове, в 1878 г. личат всичко на всичко три улици с имена – „Цар Освободител“, „Алабин“ и „Граф Игнатиев“. Това определено не е случайно.

Без въобще да навлизам в исторически тънкости около дейността и възгледите на влиятелния руски посланик в Цариград в 1864 – 1876 г. и водещ руски дипломат през Освободителната война и при подписването на Санстефанския мирен договор, по-долу се опитвам да илюстрирам само защо това не е случайно.

Личността на Граф Игнатиев и дейността му, свързана непосредствено с България в продължение на 16 години – най-важните в цялата ни нова история – са изключително добре известни на българските дейци – и по черковния въпрос, и по политическия – и в резултат на това в колективното съзнание на българите се създава траен образ, както ще видим по-долу, напълно противоположен на конструирания от „Терминал 3“.

Не в резултат на нечия чужда или наша пропаганда и фалшификация. Наскоро след подписа си в Сан Стефано графът е уволнен от дипломатическа служба и върнат в немилост в Русия, а и отношенията на младото Княжество с новия цар скоро са напълно разстроени, в София се установява задълго диктаторски русофобски режим, идва русофобски княз и страната ни бива необратимо тласната в немския коловоз.

Привеждам няколко дълги цитата от добре известни български „буржоазни“ автори, които никой никога не е уличавал в русофилство или комунизъм. Впрочем до 1917 г. българските тесняци (предшествениците на комунистите) са от най-запалените ни русофоби.

В наскоро издадената за първи път „Дипломатическа история на Освобождението на България“ дипломатът Симеон Радев (дългогодишен наш посланик във Вашингтон, Лондон и Брюксел, репресиран след 1944 г.) пише:

„За нас, младото поколение (Радев е роден в 1879 г. – б.м.), което завари България вече създадена, името на граф Игнатиев звучи някак далечно и чужденски; за тия, обаче, които растоха в робство и преживяха великите борби на Възраждането, Игнатиев, тъй смътен за нас, остана една титанческа фигура, заобиколена с ореола на една чутовна легенда. Такова бе за него представлението и в широката маса, която, при последньото му идване в София му направи едно триумфално посрещание, невидяно в България.“

Това последно посещение в България е лятото на 1902 г. за честването на 25-годишнината на Шипченската епопея. 70-годишният граф пристига по море във Варна и през Шумен, Търново и Габрово стига до Шипка, а оттам през Стара Загора и Пловдив продължава до София. Пътят му навред е прекъсван от спонтанни масови „безредици“ от вид, който не може да се инсценира. Един кратък епизод от минаването му транзит с влак през гара Ихтиман е случайно запазен от писателя Гьончо Белев:

„— Ура-а! Ура-а-а! — се раздраха гърла от викове. Това продължи няколко минути и ако граф Игнатиев не беше дал знак за спиране, „ура-то“ може би щеше да продължи до вечерта. Той искаше да говори, но съдийката го изпревари. Тя се повдигна на пръсти и му поднесе букета. После се изкашля и смутено заговори:

— Ние винаги ще имаме за идеал начертаната от вас Санстефанска България — каза тя на македонски диалект.

Граф Игнатиев попита:

— Ако съдя по вашето наречие, вие сте македонка, нали?

— Да, ваше сиятелство — отвърна с треперещ глас тя.

— Предайте на вашите съотечественици да не губят своите сили. Събирайте ги и в момента, когато всичко бъде готово, аз ще ви дам първия сигнал да употребите вашия юмрук — и той вдигна свитата си на юмрук ръка.

[...]

Хилядният народ коленичи и се наведе за поклон. Скрит зад учителя, аз се надигнах и обхванах с поглед перона. Той беше почернял от издути гърбове. Развълнуван, граф Игнатиев се опита да заговори, но не можа да се овладее и заплака. Това повлия на околните хора и те също се разплакаха. Вълната от плач се разнесе и по-нататък и заля цялото разчувствувано множество. Хълцаха чиновниците, хълцаха железничарите, пътниците, децата, мъже, жени, всички без изключение.“

И отново Симеон Радев:

„Граф Игнатиев остана пет дни в София. Те бяха пълни с непрекъснати чествувания за него. Както му бе редът и княз Фердинанд даде в двореца вечеря-гала в негова чест. Рядко е било, щото един хазаин да е тъй зле разположен да посреща поканения гост. Фердинанд бил в мрачно настроение. Вече от Шипка той се беше върнал намръщен... душевното състояние на княз Фердинанда се влоши още повече след пристигането на граф Игнатиев в София. Още преди тържествата на Шипка „Нов век“ – орган на стамболовистката партия, беше го предупредил против разпалването на русофилските страсти у българския народ. „Политиката на чувства – пишеше вестникът – е опасна, колкото за страната, толкова и за княза.“ Фердинанд се стресна сега, като че ли тази опасност зее пред него. Триумфалното посрещане на граф Игнатиев, овациите му, „ура“-та, които цепеха над София есенното небе, всичко това, което в действителност беше проява на признателност към него за личните му исторически услуги, виждаха се на княза като избухването на една стихия, влачеща неудържимо българския народ към Русия. Той се уплаши. На вечерята в двореца, на която бяха поканени всички шефове на управляващите партии, докато гостите заобикаляха граф Игнатиев, той повикал Димитър Петков на страна и с разтреперан от вълнение и гняв глас му казал: „Петков, чухте ли виковете на един полудял народ? Чувствувам, че българският престол се клати под мен. Петков, тия дни Фердинанд Сакс-Кобург-Готски не е княз на България: княз на България е Николай Павлович граф Игнатиев.“ [...] Този разговор ставаше на 10 септември 1902 г.“

Неловкостта на българските политици пред руските гости и българската публика на Шипка не е от вчера! Русофилството на българите, поне на голямото им мнозинство, от което се оплакват и османлиите, и Борис III, и днешните сини колеги, е факт на душевната конституция на новобългарския етнос. Той може да бъде критикуван, осмиван, но не и спорван или отменен, а който си затваря очите за него, стига „на съвсем друго място“.

Любопитно е, че и заклетият русофоб Стефан Стамболов като млад революционер, приятел и съавтор на Ботев, на 22 април 1877 г., след обявяването на Освободителната война, пише в Ботевия вестник „Нова България“ на който е редактор след гибелта на войводата:

„Това, което синца желаяхме и с нетърпение чакахме, вече стана... чест и слава на велика Россия, която днес иде да разбие оковите на своите по кръв и вяра братя и да им възвърне свободата... Многоожидаемите руски войски са вече на Дунава. Те след малко ще навлязат в отечеството ни. Ние сме уверени, че нашия народ-мъченик ще ги посрещне така, както посреща майка многоожидаемия си син, който са връща от чужбина... Да живее велика и славна Россия, нашата освободителка. Да живее цялото славянство!“

Колкото повече време минава, толкова повече избледняват подробностите на Освобождението и изпъква общият фон. А той е, че Русия воюва за освобождението на България, а Англия на Дизраели, въпреки масовите вътрешни протести, петиции и речите и брошурата на Гладстон за българските ужаси, изпраща своя военен и търговски флот да превози армията на Сюлейман паша от Албания до Тракия и накрая заплашва Русия с война и я изнудва да подпише прибързано примирие на 31 януари 1877 г., макар че османската армия фактически се е разпаднала и е неспособна на съпротива.

И днес, както в 1880-те и 1890-те, както в 1920-те и 1940-те, русофобските ексцеси на властта и казионната пропаганда превръщат всички психически дееспособни българи в русофили. Ако това е целта на пропагандистите и спонсорите им, добре се справят!

Автор: Валентин Хаджийски

Източник: "Гласове"

България

Въвеждане на коментар към статията
Име :


Напишете кода от картинката
Визуална кептча
Коментар:
Коментари към статията
ФАКТИ.БГ не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани. Такива са тези, които съдържат нецензурни изрази, лични обиди и нападки, заплахи; нямат връзка с темата или са написани изцяло на език, различен от български.