Турското робство, руските освободители и други легенди

Българската историография все още не съумява да предложи критичен прочит на националната история, достъпен и за широката общественост. В резултат в културната памет на нацията историческите факти и обективните свидетелства все така се подменят с митове. Ето какво ни казаха по темата философът Калин Янакиев и историците Людмил Спасов и Христо Матанов.

Според проф. Христо Матанов от Софийския университет, българите трудно се доверяват на архивите и документираните исторически факти, когато те противоречат на създалите се обществени представи за перманентното „героично минало“. Ето защо опитите на част от научната общност да свали мистичния ореол на националната история са твърде мъчителни.

„Не бих могъл да направя дори съкратен списък на митовете в българската история. Повечето от тях са плод на усилията да се изкараме по-велики, отколкото сме били. Неузрялото национално самосъзнание винаги се стреми към насаждане на своеобразна национална грандомания", казва историкът и обяснява, че именно тази грандомания поражда историческите манипулации. А тяхната популярност в обществото и в медиите означава, че между идеализираните представи на хората и реалността се е отворила пропаст.

„Като професионални историци се опитваме да разсейваме вкоренените митове, но нерядко покрай това създаваме нови митове. Учебниците и учебното съдържание не са изчистени докрай от легендите в българската история, защото преследват преди всичко възпитателни цели, а не разпространението на знания, базирани върху документи и обективни анализи“, допълва Матанов.

"Класическо робство в България не е имало"

Философът Калин Янакиев обяснява на свой ред, че митологемите в българската културна памет се появяват в периода на националното възраждане. „През 19 век европейските нации започват да се утвърждават. Тогава, под въздействието на националния либерализъм, те започват да се вглеждат назад в своето минало и да изграждат прославящи или травматични митове за това минало. Целта е да се укрепи крехката национална идентичност.

Само че тези митове, които са били естествени за 19 век, след конституирането на нациите би трябвало отдавна да са надживени. В България обаче това определено не се случва“, казва Янакиев. Според него фалшивото национално самосъзнание се гради върху преувеличенията за някакво славно средновековно или дори антично минало и върху трайно насаждания национален антагонизъм спрямо нарочените за „угнетители".

„Класическо робство в България не е имало. Нашите възрожденци могат да говорят за „робство“, но това е емоционална категория с литературен привкус. Тя захранва цялата митология за нашето освобождение и обяснява крушението на националните ни идеали", казва проф. Матанов. Но прави уговорката, че когато се отрича съществуването на робство по време на османското владичество, не бива да се стига до другата крайност: че, видите ли, животът в Османската империя е бил прекрасен за българите.

„За отбелязване е обаче, че в българската историография продължават да циркулират някои от клишетата, втълпени от руската пропаганда. Не бива да забравяме, че през по-дълги или по-кратки периоди в края на 19 век и през втората половина на 20 век България е била директно управлявана от Москва. Масовата русофилия след Освобождението допринася за насаждането на внушенията, произвеждани от руската пропаганда. Например - за вековната и безкористна дружба между Големия брат и „братушките", както и за вечната признателност, която България дължи на „двойните“ си освободители“, казва Матанов.

Историкът подчертава, че руската пропаганда съвсем не е елементарна - тя разчита на завоалирани методи, за да прокара своите внушения. „Новата телевизия на БСП и водещият Велизар Енчев например са си поставили задачата да втълпяват на зрителите, че „турското робство“ си е чиста проба историческа истина, а отричането на тази метафора е равносилно на национално предателство. Но да внушаваш, че твоите предци са били роби на някого, е просто белег на ниско самочувствие и национални комплекси. Само в подобна среда могат да виреят всевъзможни исторически митове и легенди", изтъква историкът.

Руският проект за закрепостяване на България

Колегата му Людмил Спасов от Пловдивския университет определя съветската окупация на България през 1944 като начало на едно още по-агресивно митологизиране на българската история. „Още на 3 март 1945, само пет месеца след нахлуването на Червената армия и последвалите вълни на масов терор и безогледни екзекуции, марионетното правителство на Кимон Георгиев по заповед от Москва свиква в София Всеславянски събор. Една от целите му е да провъзгласи болшевишка Русия за двоен освободител на българите и останалите славяни. Всъщност още от времето на царизма панславянската идея за обединението на всички славянски народи под скиптъра на Кремъл е част от инструментариума на руския империализъм. Макар че унищожава царизма, съветската власт изобщо не се свени да използва пропагандните клишета от епохата на Романови. Съветският съюз продължава геополитическия проект на руския царизъм за закрепостяване на България, чиято същинска цел е да бъде създаден протекторат в непосредствена близост до Проливите. Защото както имперска Русия, така и всичките ѝ превъплъщения, винаги са се борили за контрол над Проливите", припомня Спасов.

Историкът говори и за друг мит на съветската пропаганда и нейните български глашатаи: че Третото българско царство било „фашистка държава“. Според официалното клише, тъкмо поради това Москва участвала в „антифашисткото“ Септемврийско въстание през 1923 и в „освободителната“ окупация през 1944 година. Общото в руските „освобождения“, според проф. Спасов, е, че България винаги е плащала на дежурната си „освободителка“ неимоверно висока цена - преки контрибуции, грабеж на национално богатство, окупация и дългогодишно закрепостяване.

Философът Калин Янакиев смята, че българската историография не полага особени усилия да образова българите със средствата на един задълбочен и критичен прочит на историята. „Така „турското робство“ се превръща в някакво сурогатно самооправдание за някои негативни национални черти. Да вземем като пример безпроблемното разпространение на фобиите сред българите спрямо мигранти и бежанци. Организаторите на кампаниите, които сеят омраза срещу търсещите убежище хора, плашат българите с дежурната ислямска „заплаха" за страната", припомня Янакиев.

"Това е дълбока заблуда"

Людмил Спасов пък обяснява българските комплекси по отношение на историческата съдба на страната така: За разлика от Гърция и Сърбия, където въстанията срещу властта на султана са траели понякога десетилетия и в крайна сметка са довели до самостоятелно освобождение на тези бивши османски владения, българските въстания са били много редки и са приключвали за няколко дни или седмици.

Калин Янакиев насочва вниманието към обратната страна на същия проблем: В България не се поставя достатъчно силен акцент върху някои факти от историята, с които българите с право трябва да се гордеят. Така например, въпреки волята и тоталното присъствие на имперска Русия в страната, България сама извършва Съединението и сама ликвидира сръбското нашествие, подстрекавано от Санкт Петербург. "В българското национално съзнание се е наложил митът, че Русия ни е възродила върху картата на света. Тъкмо той ни пречи да видим истинските факти за нашето освобождение и ролята на западноевропейската цивилизация за развитието на страната. Да наричаш договореностите от Сан Стефано „освобождение", камо ли пък „раждане на нова България" - това е дълбока заблуда. Руската империя никога не е желаела появата на обширна, силна и най-вече независима от нея българска държава. И днес, както при комунизма, всяко споменаване на приноса на Западна и Централна Европа за изграждането на съвременна България си остава табу заради факта, че хвърля сянка върху мита за безкористното ни освобождение от Русия. Това злокачествено наследство е всъщност символ-верую на всички партии и движения в днешна България, които изповядват евроскептицизъм, евразийски и славянофилски митологии, подхвърляни им от пропагандната машина на режима на Путин", обобщава проф. Янакиев.