Либералната демокрация си отива. Спите ли спокойно, деца?

„Комунизмът си отива, спете спокойно деца“, пееха през 1990 г. новородените в разпадните процеси на съветската перестройка „демократи“ и „либерали“ у нас. И пренасочиха посоката на развитие на страната към неолиберален капитализъм, представян като „демокрация“. Започнаха да обясняват как досега сме се били отклонили от магистралния път на историята, вървели сме към някаква „утопия“, а сега тръгваме в истинското направление – „демокрацията“.

Всъщност това не бе „демокрацията“, а „либералната демокрация“, тъй като „естественото човешко право“, което трябваше да защити, бе правото на частна собственост, т.е. на капитализъм. В този смисъл това е не каква да е, а буржоазна демокрация, предназначена да служи за защита на частните собственици. И колкото повече частна собственост имаш, толкова си по-свободен и с повече възможности.

Реалната, за разлика от формалната либерална демокрация, зависи от това каква е твоята икономическа власт, а оттук – и възможността да подкупваш, лобираш, финансираш избори, да създаваш клиентелистки мрежи, да купуваш партии и политици. Тя позволява обаче по-голямата част от обществото да остане и без частна собственост. Като дава илюзията, например на хиляди бездомници и клошари, родени от капитализма, че са „свободни“ и живеят в най-доброто възможно общество. В този смисъл тя е формална демокрация. Всички имат формално равни права, но този, който има един милион, е с един милион пъти повече възможности и власт от този, който има 1 лев в джоба си и няма сметка в банката. И зад виковете „демокрация“ идеята бе всъщност да се скрие как обществото ще се раздели на 1%, за които наистина има „демокрация“, и останалите, които си мислят че има такава. Как у нас три десетилетия по-късно обществото ще се раздели на 916 милионера и 60% българи, които нямат нищо за спестяване, живеят на принципа „капне–лапне“, „от заплата до заплата“, „от пенсия до пенсия“. Тези, които пееха обаче „Спете спокойно, деца“, не го обясняваха на „децата“ тогава и те спокойно спяха.

1,5 милиона спящи тогава
сега живеят под равнището на бедността

По същото време един слабо известен американски автор, наречен Франсис Фукуяма, стана световно име, като написа статия и книга за „края на историята“ и даде в световен план сигнал, че либералната демокрация е най-висшето състояние на историята, към което такива като нас вървят. А Америка вече го е стигнала и останалите трябва да гледат и слушат нея, и да правят същото. Не знам дали той или някой от възторжените му последователи у нас е чел „Държавата“ на Платон. Там за първи път се дискутира темата за демокрацията и на опита на древна Атина този древен знаменит мислител показва как тя води до хаос и разпад, до появата на това, което днес наричаме „популистки лидери“ и как се изражда в това, което той нарича „тирания“.

А у нас пееха „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца“. Смениха името на страната от „Народна република България“ на „Република България“, защото по-рано властта не била реално в ръцете на народа и наименованието заблуждавало, а сега те щели да я направят наистина такава. И децата заспаха спокойно, а новородените от перестройката „демократи“ и „либерали“ ни поведоха към светлото „демократично“ бъдеще, взривявайки и разграбвайки създаденото от социализма, като се почне от мавзолея, мине се през ликвидацията на селското стопанство, през стотици закрити и превърнати в руини училища и се стигне до ликвидацията на по-голямата част от индустриалните предприятия.

В резултат на това ликвидираното българското село е опустошено и хиляди села са на изчезване. То вече не храни българите, а над 80% от храните идват отвън. Дори традиционния български чесън внасяме от Китай. В резултат на това също стотици хиляди инженери, учени, технически специалисти у нас загубиха работата си в ликвидираните индустриални предприятия и умряха в бедност или избягаха да търсят оцеляване в далечна чужбина.

E, стигнахме ли до „демокрацията“?
Дадохме ли властта на народа?

Всъщност докато си мислехме, че вървим в една посока, разрушавайки и разграбвайки създаденото от социализма, неолибералният капитализъм вървеше в противоположната – тази на упадък на демокрацията.

През последните години хиляди автори говорят за криза, упадък, разпад на либералната демокрация. Наскоро, на годишната конференция в Лисабон на Международното общество на политическите психолози, професор Шон Розенберг стресира аудиторията с доклада си, в който говори за окончателния „край на демокрацията“ (1). В своята статия „Свободни пазари и упадък на демокрацията“ Джон Уийкс говори, че „основна цел на неолибералната дерегулация и да извади икономическата политика от контрола на представителната демокрация“ и води така до „дискредитиране на буржоазната демокрация“. И още: „Възходът на финансовия капитал от 1970-те години ни върна към капиталистическия авторитаризъм, който процъфтява през 1920-те и 1930-те години. Пазарната конкуренция е източникът на авторитарна власт и по своята природа конкуренцията между олигополите прераства в социални и политически конфликти.“(2) Затова ако напишете в Гугъл на английски „упадък на демокрацията“ (decline of democracy), ще видите над 2 350 000 резултата, а за „демокрацията умира“ (democracy is dying) – над 228 000. И няма как да не се пише за това.

Броят на списание „Форин ъфеърс“ от май/юни 2018 г. е озаглавен „Умира ли демокрацията?“ А според последното световно изследване (от 2018 г.) на така нар. „индекс на демокрацията“, което се провежда от британската организация Economist Intelligence Unit и сравнява състоянието на демокрацията в 167 държави в света, САЩ не са даже между първите 20. Те са на 25-о място сред групата на държавите с „недостатъчна“ или „увредена демокрация“. Но България е още по зле – на 45-то място (3).

„Демокрацията е в отстъпление“

Това констатира в своя последен доклад на световните процеси в тази област един от известните либерални мозъчни тръстове –„Фрийдъм хаус“. От началото на 1970-те години той прави ежегодни изследвания и публикува доклади за състоянието на либералната демокрация по света (4). В последните 13 години според изследванията този упадък се отчита във всеки регион на света, включително и в САЩ.

Периодичните избори се изпразват от съдържание в резултат на манипулаци и измами, тъй като управляващите държат медиите и избирателните системи в ръцете си. Само през последните три години индикаторите за свободно проведени избори показват рухване два пъти в глобален план. В 31 държави управляващите лидери са променили избирателните системи така, че да могат да си осигурят задържане на властта и след поредните избори.

Свободата на изразяване и преследването на журналисти и интелектуалци за техните възгледи са във възход в десетки страни в света. Между 2005 и 2018 г. страните, които формално „не са свободни“, са нараснали с 14 % и от 23% са станали 37%.

Кризата на доверието към съществуващата политическа и икономическа система в тези страни се е засилила. Самата Америка, която организираше „хуманитарни интервенции“ и цветни революции, за да наложи „демокрацията“ по целия свят, се намира на 57-мо място от 87 държави по „индекса на свободата“, чрез който се мери състоянието на либералната демокрация.

В статия под заглавие „След демокрацията“ в световно известното американско списание „Форин ъфеърс“ Дан Слейтър пише: „От САЩ до Филипините, Полша и Бразилия вече могат да бъдат открити два основни недемократични модела. Първият е на електорален авторитаризъм, при който управляващите печелят изборите или чрез манипулация, или защото са създали неравноправни условия на участие в политикат за своите опоненти в периода между изборите. Другият недемократичен модел е на нелиберална демокрация, при който управляващите свободно печелят изборите, но след това злоупотребяват със своята власт.“ (5)

Всъщност още преди пет години, през 2014 г., проучване на учени от Принстънския университет стигна до заключението, че

„Америка е олигархия“

Множество индикатори показват, че икономическите елити и организирани групи, представящи бизнес интереси, имат водещо влияние върху политиката на американското правителство, докато средният гражданин и организациите, които той създава, имат малко или по същество никакво въздействие (6). „Америка е олигархия“, ни казват учените от един от водещите университети в Америка и в света. Същата Америка, която с така нар. „хуманитарни интервенции“, избиващи хиляди хора, и с цветни революции разнасяше „демокрацията“ по целия свят. Принстънският университет в САЩ показа, че това е една лъжа и измама и фактически те разнасят по света своето олигархическо господство, а нашенските „демократи“ са наивници или интересчии, които ги подпомагат в този процес.

Самият американски народ не вярва в либералната демокрация. Проучване на Браун Юнивърсити през юли 2018 г. показва, че само 16% от американците смятат, че техният глас в изборите има някакво значение. И само 4% мислят, че правителството се вслушва в тяхното мнение (7). А нали демокрацията беше власт на народа? Къде е тогава демокрацията? Значи формално има демокрация, а реално това е олигархия, както смятат учените от Принстънския университет.

Но де да беше така само в Америка! Скорошно проучване не къде да е, а в Белгия – сърцето на ЕС, където високоплатени чиновници и евродепутати служат на „европейските ценности“, показва, че само 35,6% от белгийците имат доверие в политиците, а 74% смятат, че политическата система, в която живеят, ги прави безсилни (8). Но нали децата у нас трябваше да спят, защото „ще станем като тях“, защото ще бъдем „нормална държава“, защото вече народът ще управлява, властта ще е в негови ръце и ще цъфнем и вържем? Оказва се, че дори в страната, от която още след Освобождението вземаме модел на демокрацията в първата българска конституция, хората не смятат, че тя работи.

Проблемът е, че капитализмът създава формално демокрация в спокойни за него времена, когато нямаме силно изострени вътрешни и външни противоречия. Засилването на противоречията вътре в държавите между формалното равенство в правата и реалното социално-икономическо неравенство, паралелно с изострящите се междудържавни противоречия водят до това, че

капитализмът се спасява, като се отказва от фасадата
на формалната демокрацията

и създава режими, в които олигархията директно взима властта чрез съответни фашизоидни, нацистки, авторитарни режими.

Това вече е било и след Първата световна война до 1950-те години в много страни в света. Още след 1923 г. у нас започнаха да горят и обезглавяват знаменити интелектуалци като „заплаха за националната сигурност“, а Антон Страшимиров констатира как при този капитализъм „Клаха народа, както и турчин не го е клал“. Всъщност същото ще срещнем и през целия ХХ век и след това в страни, в които капиталът е заплашен. Типичен пример е Чили, където на капитала не му хареса либералната демокрация и организира с помощта на световния хегемон военен преврат, изтрепал хиляди хора. В такава посока върви капитализмът и сега.

Вече и у нас арестуват и слагат белезници на интелектуалци

за идеите в техните глави, защото били „заплаха за националната сигурност“. Във водещи медии има списъци на хора, които трябва или не трябва да се канят. Позната журналистка ми разказваше, че във вестника, в който работила, имало дори списък на фолк певците, за които може, и за тези, за които не може да се пише.

По индекс на свобода на медиите сме на 111 място в света, докато година преди влизането ни в ЕС, през 2006 г. сме на 36-то място. Влизането в ЕС и консумирането на „европейските ценности“ ни е направило много по-несвободни. Много по-голямо е днес и социално-икономическото неравенство. Влязохме, за да вървим напред, а и в демокрацията, изразена чрез свободата на медиите, и в олигархизацията, изразена чрез нарастващото неравенство, сме вървели назад.

Бе променено финансирането на партиите и вече който има повече пари директно ще печели изборите. Скорошно изследване на френските избори от 1993 г. насам показва, че изборите се печелят от тези партии, които влагат в изборния процес повече пари средно на един гласоподавател (9). Който има повече пари, ще печели изборите и ще си бъде постоянно на власт. Пари имат тези, които държат властта и могат да привличат повече корупционни средства и да влизат в различни клиентелистки и лобистки връзки с богатите, които плащат. Както е при олигархиите.

При нас това се съчетава и с минимизиран суверенитет, с компрадорски тип политики. Неолиберален капитализъм означава, че масите се ръководят от пазара и печалбата, а демокрация – че управлението е на хората, от хората, за хората. На народите, от народите, за народите! А при минимизирания суверенитет у нас нещата се управляват не само от пазара и печалбата, а и от външни сили и „големи братя“.

Но както виждаме, и в Белгия нещата не са добре. И при новия „голям брат“ САЩ не са. И не само там. И у нас това е само начален симптом на глобална тенденция, при която кризисният капитализъм все по-малко може да използва либералната демокрация като фасада, която да му гарантира успешно развитие по-нататък. Той ще ражда нови версии на дигитален фашизъм, неофашизъм, авторитаризъм, неофеодализъм с тотален контрол и манипулация чрез електронните медии върху данните и съзнанието на всеки човек.

А приспаните преди 30 години „деца“ няма бъдеще, ако не се събудят.