Политиката – по-далече от наказателните закони

Коментар за в. „Труд“ от Стефан Гайдарски, д-р по наказателно право

Обществената чувствителност към наказателното правосъдие е нещо съвсем естествено и разбираемо. Няма да е пресилено да се твърди, че тя е белег и за нивото на развитие на демократичните достижения за всяка конкретна държава. Години наред в България се провежда ожесточена дискусия относно една относително нова наказателно-процесуална процедура, каквато е съкратеното съдебно следствие, заложена в новия Наказателно-процесуален кодекс. Няма как да е другояче, защото в тази законодателна възможност са съчетани в сложно единство възгледите на държавата за наказателната политика, както от тясно пеналистична, така и от криминологична и социална гледна точка. Напълно съм съгласен с тезата на проф. Борис Велчев, че „в отсъствието на единна, рационална и смела наказателна политика на държавата трябва да сме особено изобретателни и да използваме наличните инструменти, за да успеем с незначителни (и почти незабележими) изменения да направим наказателното право по-хуманно и справедливо“.

Струва ми се удачно да предложа на читателите двете противоположни тези – отричане на съкратеното съдебно следствие от Петър Раймундов, и криминологичния поглед на Нилс Кристи за колкото повече затворници, толкова повече затворници.

Според Петър Раймундов „характерът на самопризнанието, като едно от възможните доказателства се променя на доказателство с изключително значение, защото само при неговото наличие са възможни ускорителните последици за наказателния процес и решителното смекчаване на наказателно-правното положение на подсъдимия“. При съкратеното следствие се оказва, че не съдът, а подсъдимият може да бъде господар на съдебното производство и то безапелационно. Такъв подход според Раймундов „нито е прагматичен, нито е градивен, нито е справедлив, а спрямо подсъдимия този подход действа деморализиращо и развращаващо“.

Според Нилс Кристи при съкратеното съдебно следствие първо се наблюдават големи различия в броя на затворниците дори между близки държави от Западна Европа. „В Ирландия те са 65 на 100 000 души, а във Великобритания те са почти двойно – 125. Кристи посочва, че преди Втората световна война по времето на Чърчил броят на затворниците във Великобритания е бил сведен до 30 на 100 000 души. А в съвременна Британия те са 125. За Северна Америка е достатъчно да се посочи, че в Канада те са 129 на 100 000 души, а броят на затворниците в САЩ са 709 на 100 000 души. „И това е при две изключително близки страни“, уточнява Кристи. Той допълва още, че в САЩ при данните за младите пълнолетни мъже, виждаме, че 8159 от 100 000 души – повече от 8%, са поставени под наказателно-правен контрол.“

Да видим как се развива в България казусът за съкратеното съдебно следствие. На 15 октомври, в бр. 83 на Държавен вестник беше обнародван Закон за допълнение на НПК. Създаде се нова разпоредба, чл. 369-а, чрез която се изключват умишлените убийства от обхвата на приложението на Глава двадесет и седма „Съкратено съдебно следствие в производството пред първа инстанция.“

Нека да изясним философията и смисъла на съкратеното съдебно следствие, преди да се пристъпи към изясняване на последиците и нуждата от реализираните законодателни промени. Става дума за особени правила за определяне на най-тежките наказания при осъдителни присъди – лишаване от свобода, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. Институтът е уреден в чл. 58-а от НК и в чл. 369-а до чл. 374 от НПК. Важно да се отбележи, че наказанията доживотен затвор и доживотен затвор без замяна не се прилагат самостоятелно, а са предвидени като алтернативи на наказанието лишаване от свобода за най-тежките случаи на най-тежките престъпления.

Съкратеното съдебно следствие, макар и особена процедура, не излиза от рамките на основния принцип в наказателния процес, закрепен в чл. 13 от НПК – разкриване на обективната истина. Нещо повече, тя е изцяло подчинена на него, както и всяка друга, предвидена в процесуалния закон. Неслучайно, централно място в съкратеното съдебно следствие заема признаването на фактите, на които почива обвинението. Подсъдимият признава валидността на обстоятелствената част на обвинителния акт и дава съгласие да не се събират нови доказателства. От своя страна, съдът преценява дали самопризнанието на подсъдимия отговаря на обвинението, за да преустанови издирването на нови доказателства в подкрепа. Субективните намерения и очаквания на подсъдимия са неотносими към делото, само признатите факти имат значение.

Основната идея на процедурата на съкратената следствие е постигане на ускорен съдебен процес в името на по-пълно задоволяване на обществения интерес. Подсъдимият се лишава от редица процесуални права, които са гарантирани в НПК при разглеждане на делото по общия ред, срещу което получава своеобразна бонификация под формата на редуциране на наказанието. Очевидно, законодателят е заложил в тази процедура компромис между обвинението и защитата в името на постигане на неотвратимост на наказанието, за сметка на потенциален размер на същото. Проблемът е по същината си и криминологичен. Отразява актуалните европейски и световни тенденции. Нито предвиждането, нито налагането на най-тежките наказания са панацея в борбата срещу престъпността. От десетилетия се търси баланс и процедурата по съкратеното съдебно следствие има тъкмо такава роля.

Последните изменения в уредбата му не представят ново разбиране за значението и приложението на института. Нещо повече, те са отражение на дълъг, но незавършил дебат в българското общество. От обнародването на новия НПК, в сила от 26 април 2006 г., се натрупа значителна съдебна практика, две тълкувателни решения на Общото събрание на наказателната колегия при ВКС имаха за обект съкратеното съдебно следствие, налична е и задълбочена научна литература по проблема. С увереност може да се твърди, че съществени неясноти по философията, приложението и значението на процедурата по този казус не се наблюдават.

Не така стои обаче въпросът с отношението на законодателя през годините. Липсва избистрена концепция за обхвата на съкратеното съдебно следствие. Това личи ясно както от промените в НПК през годините, така и от последното създаване на разпоредбата на чл. 369-а от НПК, която в стеснен вариант се връща към разбирането на законодателя от 2009 г., когато нормата постановяваше, че „съкратено съдебно следствие не се допуска при умишлено причиняване на смърт или тежка телесна повреда, или когато деецът е бил в пияно състояние.“ На следващата година – 2010, в брой 32 на Държавен вестник, законодателят отмени разпоредбата, но създаде нов чл. 58-а в НК, като предвиди ползата за подсъдимия, признал фактите в обвинителния акт. В трите основни законопроекта в НС буквално се възпроизвеждаше текстът на старата редакция при отпадане на признака „пияно състояние“, а в окончателната, действаща норма само умишлените убийства са извадени от обхвата на съкратеното съдебно следствие.

Интерес представлява отношението на прокуратурата и адвокатурата в хода на законотворчеството, касаещо този казус. В крайна сметка, тъкмо балансът между обвинението и защитата стои в основата на идеята за особеното производство. Прокуратурата споделя връщането на правната рамка от 2009-2010 г., с изключението на хипотезата „пияно състояние“. Смята се, че бързината в процеса не е основна цел. Не привежда криминологичен или статистически анализ за позитивите или негативите от съкратеното съдебно следствие през различните периоди и различните правни регламентации. Адвокатурата, от своя страна, изразява опасение тъкмо относно липсата на анализ и не подкрепя законопроекта, твърдейки, че не споделя реформи в наказателното законодателство да почиват върху моментни обществени настроения. В Народното събрание се гласува междинен вариант, в който само умишлените убийства излизат от обхвата на съкратеното съдебно следствие.

Традицията да се променят наказателни закони под обществен натиск определено не бива да бъде поощрявана с подкрепа. Това не означава обаче, че при никакви случаи законотворецът не трябва да се вслушва в мнението на суверена. Отново се стига до трудно разрешимия конфликт между „какво“ и „как“. Струва ми се задължително законодателят да подхожда по-задълбочено и аналитично към измененията в наказателните закони. Изключително смущаващо е, когато понякога се създава впечатление, че основанията за законодателни промени не са извлечени от поглед в бъдещето с грижа за обществения интерес, а от задоволяване на моменти социални нагласи за извличане на мимолетни политически дивиденти. Българската държава е длъжна да положи повече усилия за задълбочен анализ на състоянието на обществото от гледна точка на криминологията и нейните методи за отразяване на заобикалящата ни социална действителност.