Москва и Киев не бързат да решат кризата в Украйна

Защо бе нужно на „Нормандската четворка“ (Н4) да се среща в Париж? И преди нея бе ясно, че диаметрално противоположните позиции на Украйна и Русия изключват възможността за постигане на дипломатически пробив. А останалите два участника във формата - Франция и Германия, са безпомощни да променят ситуацията: те нито имат силата да принудят Москва да направи значителни отстъпки, нито имат желанието да изискват от Киев буквално да изпълнява Минската мирна инициатива.

Всъщност до голяма степен проблемът е точно в самата инициатива. Вместо да даде някакъв изход от кризисната ситуация, тя единствено доведе до локализирането на конфликта. И без да си го признават, Москва и Киев са удоволетворени от тази ситуация. И отдавна са се концентрирали да търсят дивиденти от украинската криза, не като изпълняват, а като заобикалят съглашението.

Украйна смята че е постигнала възможните позитиви от участието си в Минския формат, след като е съумяла с негова помощ да локализира разпространението на сепаратизма в югоизточните си райони. Сега тя се е концентрирала в намерението си да задуши двете сепаратиски формирования - ЛНР и ДНР. А това няма как да се случи, ако Киев реализира точки 4 и 11 от споразумението, които изискват предоставянето на пълна вътрешна автономия за Донецк и Луганск.

От друга страна, за Кремъл е важно да държи Украйна под постоянно напрежение. Това не просто изхабява силите на страната, но в дългосрочен план поставя под въпрос самото ѝ съществуване. И за Путин е добре дошъл всеки повод, който води до ескалация на вътрешните противоречия в Украйна.

Всъщност това е оста на днешното противопоставяне. Киев неизменно се опитва да преформулира споразумението от Минск в изгоден за себе си прочит, а Москва отстоява буквалното му изпълнение. И двете страни се придържат към подобно поведение от доста дълго време и не са склонни да го променят под външен натиск. Независимо от негативите, които търпят. Украйна е постоянно разкъсвана между своята международна репутация и вътрешнополитическата си стабилност, а Русия е готова до безкрай да ескалира отношенията си със Запада.

На този фон срещата Н4 изглежда безмислена. Но това, че тя не помръдна напред и с милиметър разрешаването на кризата, далеч не означава, че участниците в нея не извличат определени ползи за сeбе си. Което не е лошо, защото в един момент те могат да придобият много по-голяма увереност в артикулацията с отделни елементи на проблематиката.

На първо място, това касае Зеленски. За него бе важно да демонстрира способността си да не се огъва на руския натиск. Нещо, в което украинските радикали и националисти го подозираха и се бяха приготвили да разпалят нов майдан, ако почувстват, че интересите на страната (в техния прочит) са пожертвани. Но украинският президент отправи сигнал и към собствените си избиратели, показвайки волята си да търси пътища за установяване на мир в родината си.

Защото националистите могат да са дейната сила в страната, която посредством насаждането на страх и определя до голяма степен дневния ред на институциите, но не те формират властта в Украйна. Зеленски бе избран с гласовете на мълчаливото мнозинство от украински граждани, уморени от неспирното политическо напрежение, сред които има и немалко с проруски настроени предпочитания. Те може и да нямат потенциала да организират нова революция, сигурно не са в състояние да защитят и самият Заленски от радикалите, но те задават нивата на политическа подкрепа за сегашната власт в Киев. И настоящият държавен глава, ако не иска да изпита съдбата на своя предшественик Порошенко, трябва да се бори за подкрепата на огромния центриски настроен електорат.

Засега той издържа изпита само за пред опонентите си. Срещата в Париж не донесе търсените отговори от поддръжниците му. И може би обещанието за нова среща на Н4 след четири месеца е начин украинския държавен глава да вкара преговорния процес в едно дългосрочно русло, в което постепенно дипломацията му да променя своя вектор, компенсирайки липсата на пробив с постигането на множество дреби „победи“ - освобождаване на пленниците, разграничаване между въоръжените сили, отварянето на нови КПП между линията на разграничение и др.

За Меркел и Макрон срщата бе важна в чисто символичен смисъл. След като Н4 не се бяха събирали три години, съществуваше вероятността инициативата ѝ формално да умре. А за Европа е важно веднъж да демонстрира своята ангажираност с Украйна и втори път - да покаже на останалия свят, че все още има международна криза, в която тя може да играе някаква роля.

В навечерието на срещата изглеждаше, че Берлин и Париж са готови да окажат все пак някакъв натиск върху Кремъл. За това говореха съвпадналите по време случаи на експулсиране на руски дипломати от Германия и зачестилите призиви на западни политици за засилване на санкциите срещу Русия. Меркел и Макрон не само не показаха подобна готовност, но дори канцлерът си позволи да определи Путин като големия печеливш от срещата. Нещо, което едва ли е впечатлило руския президент, но все пак работи в сформирането на един страховит имидж, който сам по себе си се е вече превърнал в мощно руско дипломатическо оръжие.

Видим успех Путин не постигна. Той едва ли е и таил подобни надежди и поради това отиде някак си неохотно във Франция. Присъствието му по-скоро означаваше стремеж да се разузнае, отколкото да се победи. Но той все пак инкасира два скрити успеха: „партньорите“ му нито се ангажираха с искания за преформулиране на Минските договорености, нито размахаха плашилото на санкциите.

Напротив, в подписаното комюнике се препотвърждават ключовите положения от Минск, което означава, че конфликтът е обречен да тлее в дългосрочен аспект. Което идеално съвпада с охотата на руския президент да чертае дългосрочни стратегии. Неговата голяма цел не е да завземе Украйна, а да преобърне настроенията на самите украинци.

И в този си подход той печели малките си победи. Все повече украинци отказват да разглеждат Русия като враг и са готови страната им да направи сериозни компромиси, стига да бъде сложен край на войната в Донбас. Колкото повече нараства броя на тези хора (а те според социологически изследвания са над 50 процента), толкова по-голям ще става разлома между русофобското малцинство и неутралното мнозинство.

И ако до момента мнозинството избираше по-малко русофобските партии, то в бъдеще то може да прехвърли симпатиите си към откровенно проруските политически проекти. И войната в Донбас и отношението към Украйна ще се предначертава от гореспоменатия процес. Путин може някога да върне Донецк и Луганс в Украйна, но в Украйна не просто с проруско управление, а с проруско население.

В този смисъл, крайната неприязън на украинските радикали и дистанцирането на Запада от случващото се в непризнатите републики са еднакво лишени от логика. Тяхното поведение ги превръща в неволни оръдия на Кремъл за поддържането на влиянието си в двете образувания. Защото единственият начин Донбас да се реинтегрира в състава на Украйна, като се заобиколят Минските „капани“, минава през преформулирането на самата Украйна. Тя трябва да излезе от ролята си на руски антагонист и да се превърне в извор на стабилност и благоденствие за своите граждани. На която сегашните жители в сепаратистките райони да завиждат. Нещо, което изглежда към момента напълно невъзможно и предполага, че конфликтът не само трудно ще бъде дори замразен, но и има потенциала опасно да се разгори с нова сила.

Коментарът на Георги Георгиев е публикуван в Гласове