Топчето не ке пукне

Когато се разпращат „кървави писма“, звучат бойни фанфари, туптят гърдите юнашки, държа да подчертая най-трезво и за N-ти път, че възраждането на България, излизането от дълбоката системна криза ще се случи само и единствено ако са налице пакет от КОНСИСТЕНТНИ МОДЕРНИ ПОЛИТИКИ във всички сектори на българската икономика, култура и държавно управление.

Догонването (ако е възможно) на напредналите държави през ХХI век ще е дълъг процес, много скъп (далеч не само в икономически, но главно в социален и морален аспект), изпълнен с противоречия, трудности и мини.

Не виждам да са налице такива национални и секторни политики. Не виждам ПРИЕТА С НАЦИОНАЛЕН КОНСЕНСУС Визия или Стратегия за развитието на България поне до 2040 г. Не виждам даже и наченки на сериозна работа по подобни документи.

Без такива модерни, радикални политики за промяна на досегашния икономически и социален модел, за реформи в цялото общество, ТОПЧЕТО НЕ КЕ ПУКНЕ.

С политици опортюнисти и също такива кандидати за министерски палки видяхме, че българската икономика се взривява вече сектор по сектор.

Не е ли повече от очевидно, че с хвърляне на калпаците и с възгласи „Дайте напред, нашите“, доникъде няма да стигнем.

Забравиха ли се тъжните опити с фанфарно обявени, но тотално неподготвени служебни кабинети от типа на правителствата на Райков, Герджиков и Орешарски. След тях настъпваха тишина и разочарование.

Даваме ли си сметка, че всяка истинска промяна в страната няма как да се случи без одобрението, без необходимите обяснения, аргументации и прагматично съгласие на международните финансови институции, на световната инвестиционна общност, на международните кредитори, на геополитическите сили. Надявам се, не сме забравили изключителната международна изолация, в която бе поставено служебното правителство на Пламен Орешарски.

Даваме ли си сметка за сложността на необходимите икономически и финансови реформи, които не се разбират от основните политически сили?

Даваме ли си сметка за реалната финансова цена на тези необходими реформи?

Даваме ли си сметка за социално-хирургическата цена за обновяването на българската държавна и общинска администрация?

Даваме ли си сметка за цената на противораковата терапия, необходима, за да се излекува българското общество, заразено от повсеместна корупция?

Казвам всичко това с голяма тревога, не за да обезлича желанията на големи групи и слоеве български граждани за реална промяна в управлението и развитието на България, а за да подчертая пътя, който задължително трябва да се извърви, за да има истинска промяна, заради успеха, който всички искаме.

Ако на България ѝ липсва консистентност, системност и логична, кохезионна връзка между предлаганите политики и механизмите за радикални промени; ако липсват политици с консистентни и принципни виждания за необходимостта и начина на реализиране на тези политики (а не просто политици-платноходки, събрани от вятъра на промените, с опортюнистки апетит), отново нищо няма да се случи.

Апломбът и развяването на байрака са важни, но далеч недостатъчни, за да се върви по станалия вече изключително сложен път за възраждане на България като модерна държава.

Нека да помислим заедно и мъдро върху всичко това и ако действително желаем България да навакса своето огромно закъснение в сравнение с другите страни, да започнем подготовката за реформи, така както е необходимо – с огромна отговорност, трезвост, но и дързост спрямо целите, които искаме да постигнем.

Иначе предупреждавам, можем да стигнем до тъжният извод на Вазов от „Немили-недраги“:

„Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна.

Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията… и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар…

Една дълга агония!…

Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…“

Разговорът по тази тема е отворен и следва да продължи.

Коментарът на Димитър Иванов е публикуван в 24may.bg