За една поносима България: четирите въпроса на протестите

ГЕРБ се превърна в БКП-то на новото време. Борисов изглежда не разбира, че протестите са бунт на масите срещу предалите ги елити на прехода и присвояването от тях на държавата, пише Димитър Камбуров в емоционално есе.

Какво става с протеста през август? Окапва и се ожесточава, на улицата остават непримиримите. Ала ГЕРБ и днес биха били първи в парламента с някакви си 5-6% отлив. Христо Иванов, човекът на деня, взе да говори опозиционно или да намеква за сговор с ГЕРБ – без Борисов и след катарзис. Така власт не се взема: автентичният лидер е длъжен да заяви и воля за властта, и морално право над нея, че дори посоченост свише.

И все пак: защо протестиращите са малко? Защо главният герой губи откъм героична тяга и аура? Защо самоубийствено се вайка, че Борисов щял да си иде, но Пеевски едва ли? И как от опозиция си представя да оперира държавата от сиамския ѝ близнак (мафията и прокуратурата) от изпълнителната власт, а Граждани за €вро-Развитие на Борисов и сие от Доган-Пеевските Сараи? Защо Борисов ни е обърнал гръб от волана на държавната джипка и се муси, че няма кой едно "мерси” да му каже? Нима след 10 години българите окончателно са гербаризирани? И ДПС-херпесът завинаги е инфектирал обществения организъм?

Чалгизирането на един народ

Борисов е обиден, защото протестът взривява вярата му, че е довел докрай процеса на чалгизация на българския бит и душевност. От зората на прехода раздаването на държавата беше възвестено от културното му отроче – попфолка. Чалгата възпя похищението на нацията, превръщането ѝ в мрънкаща мутреса на властта. По-лошо от обедняването на масите беше склоняването им към проституция от страна на мутрите и на приватизираните от тях елити. Преходът отне правото на достоен труд, като отказа достойното му възнаграждение. Всеки се спасяваше поединично и с цената на компромиси. В този климат много избраха еднопосочния билет зад граница. Присвояването на държавата доведе до склоняване към корупция на цели слоеве в сферата на търговията, услугите, охраната, управлението, администрацията, правораздаването и пр. Социалната тъкан беше подложена на развала. И тъй като залогът беше физическото оцеляване, моралната цена на компромиса изглеждаше пренебрежима. Оттук и упадъкът на ценности и идеологии. Чалгизацията ни направи цинични, нихилистични, продажни, лишени от идеали и съвести, неспособни на идентификации с каузи и на групови принадлежности без интерес. Чалгизацията беше процес по деморализацията и деестетизацията на нацията. Лошият вкус не различава добро от зло под знака на антиинтелектуализма. Чалгата възпяваше присвояването на власт, имущество и човешки тела и души и постановяваше безнаказаното беззаконие.

След Костов, твърде зает с голямата приватизация, за да го е еня за социалната ѝ цена, Кобургготски ускори разпада. Победата му дискредитира идеологическото противопоставяне като мнима фасада. Етно-имиджът на ДПС също се оказа параван за олигархично-лобисткото кредо на лидера ѝ, впрочем редовно сочен за нов Стамболов. Борисов с цялото си съмнително минало, излъчване и език докара чалгата на власт, превърна я в норма на публично поведение. След учените и чужденците, внесени от Симеон Сакскобургготски, след русолявата БСП и вездесъщия Доган, Борисов стана нашето момче, овластило чалгата до индулгенция за корумпираната социалност. Ученолюбив бодигард на Живков и Кобургготски, Борисов избуя и върху авторитарни, и върху соц-носталгии. Той спои клиентелисткия лобизъм на НДСВ с кариеристкия цинизъм на БКП от 80-те, излъчвайки се като слепка от Живков и подобрена издънка на Борис III. ГЕРБ, този чалга кавър на НДСВ, се превърна в БКП-то на новото време. Борисов запълни мястото, овакантено от поредния абдикирал Кобург. Той дойде с едничката идея да убеди олигарсите да отчисляват достатъчно от пая си, тъй щото да осигурят материално социалната база на онова негово електорално първенство, което на свой ред да им гарантира безпрепятствено грабене. ДПС никога не е имало подобна грижа с електората си, откъдето и безочието му, и лакомото прикоткване на олигарсите, несклонни да отчисляват. Оттам и финансовата му мощ, извивала преди ръцете на Станишев и Орешарски, а днес – на Борисов и гешевци. Животът днес всъщност е доста като през късния соц – или отвращение и безпътица, или партиен слугинаж: вижте преображенията на иначе кадърни люде като Биков, Сачева и Дончев.

Напишете в Гугъл "последни сме” или "на опашката сме” и ще се удавите: по БВП, по данъчен дял от БВП, по стандарт, качество и дължина на живота, по икономика, демокрация, демография, държавно управление, образование, здравеопазване, по иновации и интернет, по медийна свобода и грамотност, по дигитални умения и внедряване в управлението и администрацията, по дял от БВП за образование, по фирмени разходи за обучение… Спряхме да повтаряме, че по IQ сме втори след евреите. Но щом ни бива и добре се оправяме в чужбина, е очевидно, че вината за последните места е на властта, на всички власти, на цялата система на управление, мениджмънт, контрол и правораздаване. След 10 години ГЕРБ ние сме дори по-последни от преди. Упражняващите (се с) властта са явно несъстоятелни, а събитията на Росенец, записите и фотографиите ги показаха в безпомощно състояние.

Четирите въпроса на протестите

Протестът днес е акт на проглеждане и на разкаяние заради колаборационизма с властта на чалгата. Той следва да отговори на четири въпроса.

Първият е за лицето и за лицата на протеста. Протестът няма лице, той е тяло. Като безлико тяло, надигнало се срещу лицата, претендиращи да го представляват, той отказва да си пришива лице и да се маскира с лица. То отхвърля и оглавеността си, и нейния оглавник.

Вторият въпрос е за слабостта му, за липсата на представителност. Дори и малоброен, той е представителен, защото е граждански и събира хора от всички слоеве. Тялото на протеста е споено от индивиди, които в исканията си не изхождат от партийни принадлежности и идеологически пристрастия. Това е бунт на масите срещу предалите ги елити на прехода. Затова, макар на улицата да са малцина, 60% от българите ги подкрепят. Протестиращите са техният автентичен парламент, който въплъщава и катурването на системата, и катарзиса от нея.

Третият въпрос е за негативната му разрушителност. Израз на морално възмущение, протестът има всъщност естетическа природа: тази на погнусата. Това е надигане по силата на повдигане. Revolt out of Revulsion. Единствената цел на погнусеното тяло е да повърне онова, от което му се повдига. Оттам и волята за двете оставки.

Четвъртият въпрос е за липсата на визия. Протестът съзнава опасността в резултат от него да се възпроизведе статуквото. Въпросът пред протеста е възможно ли е истински новото. Такова липсва в сходно плахите програми на извънсистемните партии досега: там промяната се свежда до ограничаването на порочните практики. Тяхното е ъпдейт. А протестът иска рестарт на наличния хардуер чрез нов софтуер, който да преобрази обществения организъм. Слави Трифонов е еманация на чалгата. Манолова и Радев са фокусници. Дори лидерът на "Да, България!" сякаш чува повече 27-те процента за ГЕРБ, отколкото 60-те процента за протеста. Новото може да се пръкне само ако автентичните лидери чуят под виковете за оставка тъмния ропот на протеста, волята за прераждане и ново начало.

Едно загубено поколение и една утеха

Новото може да бъде единствено дръзко, творческо съчетаване на ляво и дясно, без центристки популизъм. Меритократизмът е на въоръжение и в Силиконовата долина, и в китайската компартия. Той е и ляв, и десен, когато насърчава е различието, и предоставя равен шанс. Ала меритократичният принцип следва да преодолее елитаристката фиксираност върху най-добрите и да се превърне в универсален принцип за извличане на максимума от всекиго и впрягането му в обществения просперитет. Този универсализиран принцип следва да бъде дублиран от държавническа воля за преразпределение на благата, тъй щото да няма социално отхвърлени. Държавата е длъжна да се грижи и за неможещите, и за нежелаещите да участват в социални състезания.

Няма не само как, но и на кого да се върне завлеченото по времето на прехода. Нашите поколения са загубени. Ще ни остане утехата децата ни и техните деца да се усещат призовани да реализират своите призвания тук.