БВП и растежът му са ненадеждно мерило

Брутният вътрешен продукт (БВП) и растежът му са тъй насъщни за днешното икономическо мислене, че е трудно да повярваме, че БВП е съвсем скорошно изобретение на икономисти като Саймън Кузнец и Джон Кейнс. Първият се опитва в 1932 г. да калкулира загубите на САЩ от Голямата депресия, а вторият в 1940 г. оценява производствения капацитет на британската икономика при мобилизация за война с Германия.

БВП е дете на депресията и войната. Създателите му не го абсолютизират като универсална мярка за икономическо развитие и още по-малко – за жизненото равнище на народа. Кузнец ясно пише, че „националното благосъстояние едва ли може да се изведе от националния доход, определен от БВП... и целите за „повече“ растеж трябва да конкретизират – растеж на какво и за какво“. Робърт Кенеди през бурната 1968 г. повтаря, че БВП „накратко е мярка за всичко, освен за това, за което си струва да се живее“.

Но след Втората световна война растежът на БВП постепенно стана универсално заклинание на прогреса и щастието. Колкото повече, толкова повече! В 1943 г. националната планова комисия на САЩ отчита триумфално пред Ф. Рузвелт, че най-сетне са оставили депресията зад гърба си и че „разширяващата ни се икономика изглежда ще надмине и най-смелите ни очаквания отпреди няколко години и ще донесе на целия ни народ свобода, сигурност и въодушевление в по-богата мяра от когато и да било в историята“. Растежът, увеличаването на пазарния дял, става и алфата и омегата на фирмената стратегия. А също и на домакинството, на отделния индивид.

Същото и в България – и при социализма, дето все ни говореха за „качествено нов растеж“, и сега. И най-сериозният критик на съвременния капитализъм, френският икономист Тома Пикети, изведе закона за растящото неравенство със съотношението на възвръщаемостта на капитала към растежа на БВП.

В продължение на хилядолетия стандартът на живот на обикновения човек не се променя осезаемо. Ускорение настъпва едва с промишлената революция в XVIII в. с изобретяването на модерната парна машина, а особено бурно – с появата на електричеството в края на XIX в. Идеята за икономическия растеж е връстница на промишлената революция и има за икономиката почти същото значение, каквото парната машина и електричеството – за техниката.

В „Богатството на народите“ (1776 г.) класикът Адам Смит пише, че „не действителната величина на националното богатство, а неговото неспирно увеличаване“ вдига надниците на работниците. В началото на ХХ в. ефективността в развитите страни е същински бог и главен резерв на растежа. Експерти с хронометри дебнат най-малката неефективност на фабричния работник – това е „потосмукачната система“ на Тейлър. Не само фабричното производство, но и домакинството, образованието и всички други области на живота се подчиняват на диктата на „все повече и повече“.

Наистина, икономическият растеж през последните 70 години повиши в небивала степен жизненото равнище в много, ако не и всички, страни по света. И това поне доскоро замъгляваше в масовото съзнание факта, че БВП е абстрактна мярка на размерите на пазарната икономика, а съвсем не конкретна мярка на общественото благоденствие.

Не всичко, което се продава, е полезно за общественото благоденствие, и не всичко, което е полезно, намира пазарен израз. Според американския икономист Марк Аниелски идеалният БВП-герой е пушещият цигара от цигара раков пациент, ядящ готова бърза храна, който, на път от химиотерапията към скъпия си бракоразводен адвокат, говорейки по телефона, разбива колата си.

Според американските застрахователни принципи цената на разбитата кола е по-висока от тази на още неразбитата, тъй че като катастрофира, говорещият по телефона водач добавя БВП! Изпушените цигари добавят, и то много БВП, тъй като тютюневите изделия имат най-висока добавена стойност, много по-висока от електрониката. Без ни най-малка идея за здравната и икономическа вреда от пушенето.

Цените на здравните услуги в САЩ са безбожни и не отразяват никаква икономическа логика, освен тази на гигантско преразпределение от джобовете на пациентите, данъкоплатците и работодателите към здравно-индустриалния комплекс. Бързата индустриално преработена храна и захарните напитки добавят към БВП, без да се отчита огромната вреда за здравето на хората и многомилиардните загуби – да вземем само от затлъстяването и ендемичния диабет. Но нали готвенето у дома не добавя БВП! Както и всеки друг домашен труд. Както и гледането и възпитаването на децата у дома. Но затова пък частните уроци добавят!

Цените на адвокатските услуги и правораздаването в САЩ са астрономически, а големият им дял в БВП е предмет на гордост. Още преди четвърт век помня, че в САЩ имаше 900 хиляди адвокати, създаващи безумно много БВП. Тук може да добавим и затъпяващата телевизия, кино, реклама и другите медийни продукти, в това число военните игри и порнографията. А и цените на хапчетата за забрава и щастие – успокоителните, приспивателните, антидепресантите и другите наркотици, на психоаналитичните услуги или масажите в спа комплекси и у дома – компенсиращи липсата на нормални, сърдечни взаимоотношения, на здрави семейства и приятелства, от които полза за БВП няма.

Индуцираната кома, в която пандемията вкара големи части от световната икономика, покрай многото проблеми, ни дава и шанс да осъзнаем крехкостта на мита за „все повече и повече“.

На първо място, растежът на БВП, дори когато е реален, не носи в еднаква степен блага на всички членове на обществото. Напротив, редица авторитетни икономически изследвания през последните десетилетия показват, че почти всички придобивки на растежа на БВП отиват само у най-богатите, а грамадното мнозинство и в развитите страни обеднява относително, пък и абсолютно.

На второ място, ясно е, че – независимо дали приемаме или не всички твърдения на зелените активисти относно промяната на климата, замърсяването и изчерпването на природните ресурси на Земята – ако днешното равнище на материално потребление на „златния милиард“ бъде поне частично достигнато в близко бъдеще от мнозинството от останалите примерно 10 или 12 милиарда жители на планетата, това би имало катастрофални последици за всички ни.

На трето място, очевидно е, че придобиването на материални блага отвъд разумните граници на нашите потребности не ни прави щастливи – напротив! Щастието на човека зависи най-вече от състоянието на отношенията му с другите хора. В които отношения материалните блага, разбира се, също имат място, но в никакъв случай не като самоцел в живота.

Разбира се, рекламата не е глупава и се стреми да маскира купуването на ненужни и скъпи вещи като някаква инвестиция в качеството на отношенията ни с другите хора. Рекламата ме агитира да вярвам, че ако си купя ненужен и скъп комплект кухненски ножове, никоя жена няма да устои на чара ми, щом ѝ покажа колко мълниеносно и тънко режа лук. Или че грамадното, скъпо, гълтащо тонове бензин спортно возило, което рядко ще ми се случи да подкарам извън асфалтови пътища, ще ме направи по-мъжествен и ще ми дари щастливи мигове с буйни приятели или игриви дечица. В действителност придобиването на вещи като самоцел ни заробва, вкарва ни в безкрайно „надбягване на плъхове“, което не можем да спечелим, отчуждава ни от истинските стойности в живота, пък ни вкарва и в дългово робство към банките.

Разбирам, че отчаяната бедност, в която живеят сега много българи, не е най-подходящ фон за размишления за вредата от растежа и потребителството. Знам също, че човек не вярва в искреността на проповедите за самоограничаване на материалното потребление, докато сам не си насмогне на харча и не си засити първоначалния глад за притежаване на престижни стоки. Консумирането на все повече материални блага главно за сметка на достъпен евтин кредит е нещо като официална религия на днешното ни общество, представя ни се и като мяра на свободата ни.

Дано днешната криза помогне да осъзнаем колко пясъчни са основите на тази вяра и да опитаме да направим нещо, преди ножът да стигне до кокала.