Йордан Величков: Част от РС Македония ще стане Южна Сърбия – не е хипотеза, а реална перспектива

Доц. д-р Йордан Величков

„Изучавайте историята, изучавайте историята! В историята
са скрити всички тайни на държавническото изкуство.”
Уинстън Чърчил

Очевидно и най-големите наивници разбраха, че политиката на Скопие с България се определя не от македонистите, а от Белград. Цялата вътрешнополитическа, икономическа, обществено-пропагандна, културно-образователна сфера, както и външната политика на македонската държава изцяло се формира и диктува от крайните сръбски националисти и контролираните от тях служби.

Безпрецедентната по мащаби, острота, жлъчност, арогантност, стигаща до невъобразим цинизъм и най-груба фалшификация на българската история, продължаваща повече от столетие и половина без прекъсване, е дело на Белград. Скопие, като дресиран папагал, дословно я повтаря. Потресаващите антибългарски тези и чудовищните фалшификации на българското минало, пропагандирани от Белград от средата на ХIХ век до днес, дословно и педантично се тиражират от скопските медии.

Зомбирани от налудничавите идеи на Илия Гарашанин, застъпени в книгата му „Начертанието” от 1844 година, сръбските националисти си повярваха, че Балканите принадлежат на „великия” сръбски народ, а всички останали етноси следва да бъдат посърбени или унищожени. Така под ударите на бруталната сръбска денационализаторска машина попадат всички съседни народи – българи, албанци, унгарци, хървати, немци, мюсюлмани. Възползвайки се от тяхното робско положение или зависимост, малката сръбска държавица хвърля огромни усилия и средства да сърбизира поне част от тях, а при благоприятни моменти да ги заграби.

Срещу тези с нищо непровокирани завоевателски амбиции на Белград реагират част от най-изявените ръководни дейци на националноосвободителното ни движение – Г.С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев. Стъписани от очертаващата се смъртоносна заплаха, надвиснала над поробения ни народ, те безкомпромисно се противопоставят и разобличават войнстващия сръбски национализъм. Тези смели мъже не се съобразяват с никого, не угодничат на силните, не се стремят да се харесат на „големите” братя. Най-малко ги е грижа какво мисли турският султан, австрийският император или сръбският крал. Тяхното съзнание е обсебено от една мисъл – как да спасят българския народ и то с единственото оръжие, с което разполагат – перото, защото зад тях няма държава, няма армия, няма капитали. Какъв контраст между поведението на достойнство и смелост и политиката на сателит, провеждана през последното столетие от българските политици!

Статиите на Христо Ботев открояват не само един невероятен ерудит с изключителен усет и прозрение в международната сфера, но впечатляват със своята съвременна актуалност. Според неговите аргументирани твърдения най-сериозната смъртна заплаха, надвиснала над българския народ, е не само турското робство, но и крайно агресивният сръбски национализъм. Нещо, което повече от столетие българските политици така и не проумяха.

„Още от началото на своето съществуване досега Сърбия е била неискрена към българския народ” – е категоричен Хр. Ботев. „Нейните всевъзможни правителства от Милоша до Милана, освен че не са желаели никога да ни помогнат, за да смъкнем от шиите си варварския турски ярем, но по всякакъв начин са се стремили да възпрепятстват нашето освобождение… По време на честите български въстания 1838, 1839, 1840, 1841 година )(всички на територията на днешна Сърбия) Милош се отнася твърде подло към нещастните български въстаници. Дори и по време на най-голямото българско въстание – Нишкото, от 1841 година, към което се присъединяват Видин, Шаркьой и Враня, мащабите на което уплашили турците и те спешно търсят съдействието на сърбите. И го получават. Сръбското правителство забранява всякаква помощ за български въстаници, а армията им блокира границата и не допуска разбитите въстанически части на сръбска територия. В резултат на това свирепите турски войски изгориха повече от 150 села, извършиха такива страшни зверства, каквито не е имало в най-черните страници на нашата история.” – с огромна мъка споделя поетът революционер.

Да припомним, че всички тези чисто български райони са завладени през освободителната 1877/78 година и след няколко десетилетия от половин милионното население не остава жив българин.

Дълбоко засегната от аргументираните критични публикации на нашите революционери, сръбската страна отговаря с масирана, нервна и арогантна пропаганда като пуска в ход обидите, ругатните, фалшификациите, с които тя отлично си служи. Ботев не ѝ остава длъжен и дава поредния достоен отговор.

Обръщайки се към редакцията на едно от най-шовинистичните сръбски издания „Изток”, той пише: „Вие твърдите, че сте ни изнасяли факти, а ние сме ви псували… На нас не ни позволява мястото да изнесем всички гнусотии и клевети, които вие отправяте не само към Екзархията, но и към целия български народ и да ви покажем кой от нас е псувал – вие или ние. Как да отговорим на безумието на Милош Милошевич, че на Балканския полуостров от памтивека живеели само сърби и 200 хиляди татаро-българи? Как искате да отговорим на тези безумия, когато вашето правителство се стреми на Балканския полуостров да останат само 200 хиляди българи, според вас татари, а останалите 7 милиона да погубите. На подобни безумия умните хора отговарят със смях и презрение, а на политическия шарлатанизъм – с псувни. За тази невъобразима антибългарска политика вие заслужавате не само псувни, а и узница.”(б.а. - затвор от руски).

Въпреки налудничавата враждебност на сръбските националисти към българския народ, Ботев и другите революционни дейци са несравнимо по-толерантни от бруталните белградски вестникари. „Ние не псуваме, (както правите вие) нито сръбската интелигенция, нито свестните сръбски патриоти, а нападаме само оная патриотарска сволоч (б. а. - сбирщина), в чиито кратуни се ритат конете на Душана.” – пише Ботев.

Очевидно тази „патриотарска сволоч” е пуснала дълбоки корени сред сръбското общество след като повече от 150 години нейните последователи продължават без прекъсване нито за миг да подържат неистовата омраза и ненавист към българския народ и да отричат неговото съществуване.

Връщането към тези драматични години на нашето минало е задължително. То разкрива генезиса на един изключително устойчив агресивен курс на Сърбия. Без съмнение целта на тази враждебна политика е чрез обругаване и демонизиране на всичко българско, присвояване при подходящи исторически условия на нови и нови български територии и налагане на свиреп терор за посърбяване на българското население в тях. Този извод е категорично подкрепен от неоспоримите исторически факти. От завладяване на Вардарска Македония през 1912 година до разпада на Югославия кървавият режим на Белград избива над 70 хиляди македонски българи, над 150 хиляди минават през лагерите и затворите, а 200 хиляди се спасяват в чужбина.

Според историческите свидетелства авторските „права” върху пропагандния вой на Скопие са изцяло запазена марка на Белград. Сръбските протежета край Вардар само повтарят малоумните антибългарски тези на Сърбия.

Решението на македонистите да открият сръбски културен център в Скопие, да наложат изучаването на сръбски език в училищата и да провеждат с Белград обща политика за защита на националните им малцинства свидетелства за недвусмислено намерение на РС Македония и Сърбия да започнат предсъединителни стъпки за обединение на двете държави. Очевидно пристъпването към подобен акт е окуражено от инициативата на Тирана и Прищина за издигане на общ премиер и президент, стъпка в духа на витаещата идея в Албания, Косово и албанските ръководни среди в Скопие за обединяване на всички албанци в една държава.

Вероятно с реализирането на албанското обединение, което не е въпрос дали, а кога ще се реализира, защото има горещата подкрепа на Ердоган и мълчаливото съгласие на Вашингтон, настъпва звездният миг и за сръбската националистическа кохорта. Стогодишните им неистови усилия, невероятен терор и хвърлени огромни кадрови и финансови ресурси ще бъдат възнаградени. Част от РС Македония ще бъде включена в сръбските граници и ще стане Южна Сърбия. Това не е хипотетична, а реална перспектива. Такива са всъщност и логичните последици от безличната, некадърната, непоследователната, продажната, сервилната и сателитна стогодишна политика на българските правителства, които дори не проумяха, че имат срещу себе си опитни, обиграни, отговорни, последователни и предани на националистическата си кауза сръбски политици.

Отчитам, че тонът на публикацията ми е сравнително остър. Той е провокиран обаче от враждебното отношение на Сърбия към България, която тя третира като последна отрепка на планетата и то повече от век и половина и върху която се изливат почти ежедневно омраза, злоба, ненавист и то в мащаби, които са без аналог в Европа.

Всичко това свидетелства за тежка форма на войнстващ, агресивен национализъм, от който сръбският народ не се нуждае. Този народ има достатъчно положителни качества и не един път е печелил уважението на международната общественост. Паметно в историята на Европа ще остане поведението на сърбите, които категорично отказаха държавата им да бъде сателит на нацистка Германия. С мощни демонстрации и със смразяващия лозунг „Боле рат, него пакт!” („По-добре война, отколкото пакт!”), свалиха от власт прогерманското правителство. Затова героично и достойно поведение Югославия плати цената на един милион и 700 хиляди човешки жертви.

Убеден съм, че ако новите генерации в Белград се освободят от националистическите сенки от миналото, сръбският народ, към който изпитвам най-добри чувства, ще спечели много повече уважение и авторитет на международната сцена. Силово присъединяване на чужди територии и денационализиране на чужди етноси няма да направи Сърбия нито по-силна, нито по-велика.

Текстът е публикуван във в. "Труд"