България преди 9 септември 1944: имало ли е фашизъм и съпротива?

"Народът е смутен от евентуална намеса във войната", пишат до цар Борис ІІІ опозиционни политици, разтревожени от очертаващия се съюз с нацистка Германия. Митове, крайности и истини за фашизма и съпротивата срещу него.

Есента на 1940 година е белязана от поредица емоционални дебати в парламента. Сред особено активните оратори е близкият до политическия кръг „Звено“ Петко Стайнов. В една от речите си той открито обвинява кабинета и царя, че държат върховния законодателен орган в пълно неведение относно външнополитическите си намерения, превръщайки го по този начин в декорация на един диктаторски режим. Управляващите на свой ред правят всичко възможно да заглушат и бездруго крехкото представителство на опозицията. В спомените на съвременници се споменават различни процедурни ходове - отказ да бъде дадена думата на народните представители, заставащи срещу правителствената линия; записването им на последните места в списъка на заявилите желание за изказване, преди чиито речи постъпват предложения за край на дебата, приемани с лекота, и други.

Датата е 26.12.1940 година. Присъстват Димитър Гичев и Вергил Димов (БЗНС „Врабча“), Григор Василев (Демократически сговор), Стоян Костурков (Радикалдемократическа партия), Кръстьо Пастухов (социалдемократ) и проф. Петко Стоянов – дейци на традиционната опозиция, действаща в рамката на закона и заставаща зад реставрацията на Търновската конституция. Инициативата за събранието е на Гичев и Димов, а резултатът е учредяването на „Съюз на конституционните сили“ – обединение с кратък живот, симптоматично за търсенето на сговор срещу крайностите на фашизма и комунизма от страна на демократично настроения дял от политическия спектър.

През януари 1941 г. шестимата лидери създават и разпространяват позив, насочен най-вече срещу опасността от болшевизация на страната, акцентирайки върху нуждата от мир, който според тях е възможен само от позицията на военния неутралитет. Текстът достига и до средите на управляващите, а негово копие е преведено и публикувано в белградския официоз „Политика“ на 20.01.1941 г., всявайки тревога както у представителите на българското правителство, така и в Югославия, която все още се готви за съюз със силите на Оста.

Тревога от очертаващия се съюз с Германия

На 10.02.1941 г. по настояване на Атанас Буров премиерът Филов приема седмина опозиционни депутати. Пред него те изразяват тревогата си от очертаващия се съюз с Германия, чиито контури вече личат на политическия хоризонт. Безпокойството им получава неопределен отговор, имащ за цел да ги успокои.

Ето защо на 21.02.1941 г., петък, Д. Гичев (БЗНС „Врабча“), Кр. Пастухов (Социалдемократическа партия), Ст. Костурков (Радикалдемократическа партия), К. Георгиев („Звено“), Н. Мушанов (Демократическа партия), Г. М. Димитров и Н. Петков (БЗНС „Пладне“), Гр. Василев (Демократически сговор), Ат. Буров и П. Стайнов (Народна партия) и Ив. Пашов и Д. Дечев (комунисти, в лично качество) подават молба за аудиенция в дворцовата канцелария. „Народът е смутен от евентуална намеса във войната“, твърдят инициаторите. Комунистическите представители заемат позиция, която не отговаря на линията на БРП, за която съюзът с Хитлер на фона на действащия пакт Молотов-Рибентроп представлявал гаранция за мира на Балканите.

Земеделецът Вергил Димов, вторият човек в БЗНС „Врабча“ след Д. Гичев и негов близък приятел, женен за сестрата на съпругата му, си спомня, че двамата вървели и срещнали Петко Стайнов, който им споделил, че парламентарната опозиция подготвя акция срещу влизането в Тристранния пакт. Заедно достигнали до съгласие, че към замисленото могат да бъдат приобщени и други политици с безспорен авторитет, намиращи се извън състава на Народното събрание. Разказът е част от все още неиздадените му мемоари. Отново по думите на Димов, окончателният вариант на текста на молбата до монарха е изобретен в дома на Мушанов в присъствието на всички, които впоследствие полагат подписите си. От дневника на Богдан Филов разбираме, че единствен Атанас Буров не е успял да участва в творческия процес.

Документът бързо достига до министър-председателя. Още в същия ден той среща Буров и отбелязва в дневника си почти неприязнено: „На руската опасност не отдава значение. Становището му - съвсем англофилско“. На следващия ден при министър-председателя пристига началникът на кабинета на царя Павел Груев и докладва, че заради писмото на опозиционните водачи монархът цял ден бил „страшно нервен“. Макар да не е бил свидетел на емоционалното състояние на Борис III, същото твърди и В. Димов: „Акцията на опозицията разтревожи Двореца“.

Отговорът на молбата пристига на 25.02., а негов автор е не царят, а премиерът. По подобие на парламентарните практики за обезгласяване на опозицията, и тук отказът се опира на формално основание – подписалите са потърсили изслушване в качеството си на партийни лидери, а според Наредбата-закон от 14 юни 1934 г. партиите са забранени. На Мушанов в ролята му на представител на дванадесетимата Филов предлага да изложат писмено вижданията си, на които монархът щял да отговори – отново тактическо решение, имащо за цел печелене на време и в крайна сметка обезсмисляне на акцията.

Трудното обединение на опозицията

Обединените действия на водачите на политически партии в България се броят на пръсти. Общите усилия пред лицето на противник, надминаващ по значение десетилетните междупартийни и личностни крамоли, са изключение, трудно различимо в шума на нестихващите разпри. Този случай е пример за опакото на обичайното. За обединение в името на наистина значима кауза.

Ненапразно Вергил Димов нарича станалото „крупно събитие“. През оптиката на подобни разкази историята на периода започва да изглежда иначе. Изведено от черно-белите тонове, миналото придобива действителната си сложност. Опозицията не е само комунистическа, а и демократична, чиито енергия и идеологии произлизат от традиционните партийни ядра, залагащи не на партизанска стратегия, не на революционно насилие и саботажи, а на замисли, осъществими изцяло на терена на законността.

Според Димитър Пешев, който също не бил чужд на идеите, изразени в молбата, тази акция била първият симптом за жизнеността на опозиционните сили, но и единствен знак за крехката ѝ способност да произведе единодействие. В спомените си той твърди, че силите, носещи идеите на демокрацията у нас, се намират в перманентен „разрив“, който не е могъл да се надмогне дори пред лицето на нацистката опасност.

За действията на опозиционните политици от февруари 1941 г. днес се знае малко или нищо. В учебниците по история няма и дума за това събитие. Почти пет десетилетия полето на съпротивата срещу нацизма и фашизма беше монополизирано от БКП. Присъствието на други политически деятели с антифашистка нагласа би усложнило картината и би разредило революционното послание, което явно е трябвало да бъде колкото може по-концентрирано и еднозначно. Довод за това идеологически мотивирано мълчание беше и обстоятелството, че повечето от дванадесетимата бяха съдени и лежаха по затвори и лагери след 9.09.1944 г. Биографиите на всички тях са познати.

По-малко известна е съдбата на Вергил Димов – двукратен министър, свален от два преврата, участвал в опозиционните замисли, чийто подпис не стои под документа заради решението там да бъде автографът на Д. Гичев. Арестуван непосредствено след преврата, той лежи цяло десетилетие в затвора. Семейството му оцелява с огромни усилия, бидейки интернирано от София в Попово. Последната си нощ преди ареста той преживява в сградата на управляваното от него министерство, след като Кимон Георгиев учтиво го призовава да остане там от съображения за сигурност. „Вратата се затвори зад мен, за да се отвори след десет години“ – пише Димов за случилото се. Само един от подписалите молбата – комунистът Димо Дечев – прави прилична кариера.

В края на 2015 година Министерският съвет обяви датата 21 февруари за Ден на оказване на признателност към лицата, съпротивлявали се срещу нацизма в Република България. До днес институционален опит за отдаване на истинска почит към неболшевишкия български антифашизъм няма. Инерцията продължава да разкъсва между две крайности дебата за фашизма у нас, както и този за характера на Деветосептемврийския преврат.

Митологични схеми

За екстремната левица в България преди 9 септември 1944 г. е имало само фашизъм и нищо друго, а партизанското движение представлява саможертвен порив към свобода, кулминирал през есента на 1944 г. Разказ, в който има място само за много добри и много лоши. Средният регистър, който обикновено е най-гъсто населен, е преднамерено отстранен.

На същата митологична схема се подчинява и крайно дясната интерпретация, според която в България фашизмът и нацизмът са били съвършено непознати, а от идването на съветските войски на Дунава са се възползвали социалните низини, които спонтанно изсипали фрустрациите си върху елита и заели неговите места в обществото, прекъсвайки логичния развой на страната.

Усилията за отбрана на демокрацията носят еднозначно положителен знак. Подобни разкази служат за идентичностни маркери на съвременните общества. Бихме могли да оглеждаме успехите и провалите в настоящите си общностни проекти тъкмо през сюжети като този, приети за етически стандарт.