Евгений Кънев: Никой не знае точно как и колко ще ни засегне наближаващата рецесия в Европа

Рядко вземам тук отношение по стриктно икономически теми, защото смятам икономиката за много сложна материя, която позволява безкраен брой интерпретации под всякакъв ъгъл и затова - най-често е инструмент за манипулации. А и често пиша, че ако икономиката се анализира извън контекст на политика и геополитика, то този анализ - поне за мен - е лишен от особена полезност. Затова и пиша по-често за контекста, в който се развива икономиката, отколкото да спрягам няколко макроикономически параметри, за да отчитам някакво моментно състояние на икономиката, а всяка прогноза да е просто стрелба в мрака.

Ето сега с бюджета - вземам повод от едно ТВ студио. Монументалният спор е колко да е дефицитът под слогана “Не, няма как да е толкова голям”. А настъпващата световна рецесия? А войната в Украйна? А политическата криза у нас? Това са “ненужни” детайли.

Оставям настрана волното боравене с икономически термини (не се прави разлика между липса на ликвидност и неплатежоспособност); мантри (“държавата само разпределя”); алогизми (“няма как бюджетът” значи хората и икономиката да служат на бюджета, а не обратно) и т.н.

Няколко момента без претенции за изчерпателност:

1. Живеем в турбулентни времена с нарастваща роля на държавата в цял свят - в опит да се справи с външни и вътрешни предизвикателства. В този контекст, звучат нелепо постоянно налаганите репери на малката държава от учебниците на Милтън Фридман от преди 50 години. Т.е. максимален процент на разходите спрямо БВП; задължително винаги нулев или сега вече до 3% бюджетен дефицит; равнище на дълг далеч под нормата на Маастрихт (60% от БВП).

2. Това не значи липса на дисциплина и произволно харчене, а критично важни инвестиции за модернизация на държавата - но ако има правителство с такава философия. Ако няма - ще продължаваме служебната инерция на харчлък. Но рано или късно - няма как да същестуваме по свои правила в рамките на ЕС и да продължаваме с икономическа политика, която ни оставя на дъното на всички класации, включително по корупция, бедност и неравенство. И най-вече : с изтичащ и стопяващ се човешки капитал.

3. Единствената, наистина единствена причина да се стремим да сме под 3% дефицит е влизането в еврозоната - иначе няма друга причина да сме почти единствените лишаващи домакинствата и бизнеса от адекватна подкрепа в такива времена.

4. За целта - еврозоната - е важно да се разпредели справедливо тежестта за относително повече приходи и по-малко разходи - от нормата в ЕС в момента. Примерно - не е нормално:

- топ компаниите в БГ да плащат нищожна част от корпоративните печалби в икономиката.

- всички бизнеси да получават еднакви енергийни компенсации;

- държавата директно да интервенира на пазара;

- да се слагат тавани на цените, освен за много кратки периоди за овладяване на паника;

- вдигане на всички бюджетни заплати на калпак;

- МРЗ да бъде 50% от СРЗ;

- концентрация на поръчките в строителството в 5-6 фирми;

- Лукойл да (не) плаща тези данъци;

- да сме с най-ниските преки данъци, а бизнесът да се иска от държавата компенсации за всичко.

5. Всъщност диспутът се изражда, когато се стъпва на спорна макрорамка как ще се развива икономиката в комлект с подценяване на приходите и надуване на разходите с всякакви буфери. България отбелязва в момента забележителен икономически растеж, главно вследствие на факта, че е голям производител на трите най-дефицитни военновременни стоки - оръжие, електричество и зърно.

Никой не знае точно как и колко ще ни засегне наближаващата рецесия в Европа. Затова и тази неяснота се използва за пропаганда според интересите. Радев - чрез своите министри - не иска да поема отговорност и прехвърля всичко на Промяната, а неговите министри си сложиха експертизата в служебните си чекмеджета, наемайки политически вместо експертни аргументи. Министърът на финансите слага черна бюджетна прогноза, малки приходи и огромни разходни буфери и заселва публичното пространство с “милиарди дефицити и дългове”, които ГЕРБ и Сие с благодарност за чудесния пас подхващат в медиите.

6. Каква е философията на споделяне на тежестта - колко държавата (т.е нашите деца), бизнесът (т.е работещите) или домакинствата (т.е неработоспособни и пенсионери)?

Оттам и различни политики по политическата скала съобразно избраната философия. Така поднесено - поне на мен - би ми звучало експертно.