Кървавото асо в политическия покер - Ноември 2022

Първа част

Славчо Кънчев*

Този, който чувства достатъчно сила в самия себе си, за да владее умовете, няма да прибягва до насилие: защо му трябва да премахва човека с други възгледи, когато е в негов интерес да го привлече на своя страна с дружеско убеждаване.

Сократ (ок. 469–399 г. пр.н.е.) – древногръцки философ

Смъртоносният атентат, насочен вероятно срещу професор Александър Гелиевич Дугин, лидер на Международното Евразийско движение, председател на Центъра за консервативни изследвания на Социологическия факултет на Московския държавен университет, един от теоретичните стълбове на парадигмата на съвременната руска държавност като антипод на западната либерална доктрина, която е неразривно свързана с геополитическите ламтежи за световна доминация, но взел като жертва на атентата неговата 29-годишна дъщеря Дария Дугина, журналистка и активна съратничка на своя баща в неговата обществена дейност, отново постави в центъра на вниманието проблема с тероризма.

Всъщност какво представлява тероризмът?

В съвременната научна литература тероризмът бива изследван, като минимум, от три основни позиции: социално-политическа, правна и психологическа.

В политологическата литература тероризмът бива разглеждан като един от методите за политическа борба, който се заключава в прилагането на крайни мерки за насилие (убийства на държавни и политически дейци, взимане на заложници, взривяване на транспортни средства и комуникации, масови разстрели на мирни граждани и други опасни насилствени действия). Политическата същност на тероризма се заключава в подриване на устоите на системата на държавната власт и порядъка на управление.

От правна гледна точка тероризмът се разглежда в качеството му на разновидност на противоправните действия, подлежащи на наказателно преследване и водещи до наказателна отговорност, понеже методите и прийомите на терористичната дейност притежават ярко изразено криминално естество и се характеризират с повишена обществена опасност.

В психологическата литература гледната точка за дефиниране на тероризма обикновено е като дейност на отделни лица или групи хора с неадекватна реакция на ставащите събития в дадена държава и/или света.

Към днешна дата не съществува единно възприета дефиниция на учените относно това, какво точно представлява тероризмът. Затова и различните възгледи на учените за природата на тероризма намират отражение в неговите многообразни определения. Никой обаче не оспорва обстоятелството, че многото причини и начини за проява на тероризма се определят от културните традиции, социалната структура на обществото и други особености на отделните държави.

Фактът, че понастоящем липсва единно становище относно съдържанието на понятието „тероризъм“ не е случайно стечение на обстоятелствата, а напълно целенасочено действие. Отличителна черта на всички приети досега международни споразумения се явява отсъствието на определение и приписването на криминална същност на тероризма, и това е проблем не от областта на правото, а политика. Много държави се опитват да „играят“ с тероризма, като използват неговите прояви в свои интереси, или, обратно, прилагат за свои цели „антитерористичната дейност“. На практика това се проявява в политиката на т. нар. „двоен стандарт“.

Всъщност това понятие се появява и влиза в широка употреба в периода на т. нар „Студена война“, когато международните отношения, по-точно международното противопоставяне между Съединените щати и техните съюзници, от една страна, а, от друга страна Съветския съюз и мнозинството социалистически държави, бяха крайно идеологизирани. СССР квалифицираше репресивните действия на капиталистическите държави срещу националноосвободителните движения като актове на международен тероризъм. За САЩ и техните западни съюзници тези същите националноосвободителни движения бяха прояви на международна престъпност и международен тероризъм.

Повечето теролози (специалисти в областта на тероризма) се обединяват около дефиницията, че тероризмът се появява като реакция на дълго отлагане на решения, отказ от решения, или явно несправедливо (възможно по субективното мнение на отделните индивиди) решаване на политически проблеми. Тероризмът се появява от значими политически проблеми и обществени противоречия, в основата на които лежат конфликти от политически, социален, териториален, национален или мирогледен характер.

Въпреки, че Европа и близкият изток се запознават с тероризма като политически инструмент още през XIII в. с убийствата, извършвани от асасините – членовете на една секта в Ориента, чието местонахождение е в планините между Дамаск, Антиохия и Алепо, то мнозинството експерти свързват появата на тероризма като масово социално-политическо явление с началото на Великата френска революция от 1789 г., когато за първи път тероризмът като метод за политическо действие бил използван в качеството си на насилствен способ за решаване на политически проблеми и приложен от радикалните революционери за унищожаване на политически противници. Необходимо е да бъде отбелязано, че първоначално под тероризъм, преди всичко, била възприемана политиката на държавен терор, в съответствие с опита на Френската революция. На Максимилиан Робеспиер принадлежи определението: „Терорът не е нищо друго освен справедливост, бърза, сигурна, непоколебима“.

Теролозите дефинират основните параметри от матриците на обективните условия, които създават голяма вероятност от генезис на терористични практики. Първо, необходимо е да съществува конфронтация между две обществено-политически сили. Второто изискване е да е налице значителна асиметрия в техния властови потенциал за прилагане на политически практики, които са в унисон с техните интереси. Третото условие е да е в действие и мотивация, която е извън територията на чистия материален интерес. И тази фундаментална мотивация е желанието за признание.

Желанието за признание на даден индивид или на общност от индивиди е възможно да изглежда първоначално твърде незначително върху везната между живота и смъртта, тогава, когато индивидът решава заради какво заслужава да умре, тъй като без дадени ценности животът му не би бил пълноценен, но всъщност желанието за признание е понятие, толкова старо, колкото и традицията на западната политическа философия, и представлява изцяло позната част от човешката личност. Платон пръв го описва в „Държавата“, където отбелязва, че съществуват три части на душата – желаеща, разумна и това, което той нарича thymos (тимос) или „гневливост“. Една съществена част от човешкото поведение може да бъде обяснена като комбинация от първите две части – желание и разум; желанието подбужда индивидът да се стреми към материални неща извън себе си и да се асоциира към духовни ценности, докато разумът, или пресмятането, му показва най-добрия начин да ги постигне. В добавка към това обаче човешките същества търсят признание за собствената си ценност или пък на хора, неща или принципи, които те надаряват с ценност.

Желанието за признание има две насоки: „изотимия“ – желанието за признаване на равенство, и „мезотимия“ – желанието за признаване на превъзходство.

В глобален мащаб тероризмът още през XIX в. беше превърнат в инструмент за политически действия. През пролетта на 1865 г., когато армията на Конфедерацията е пред окончателна капитулация, на 14 април, в театър „Форд“ във Вашингтон, е смъртоносно ранен президентът Ейбрахам Линкълн, който, без да дойде в съзнание, умира на следващото утро. Отново е в действие матрицата на терористичната практика, понеже отново са се засрещнали обективните предпоставености за генериране на терористични действия.

Само 16 години по-късно, на 1 март 1881 г., – след редица неуспешни опити дотогава, – членовете на организацията на „Народна воля“ привеждат в изпълнение произнесената от тях смъртна присъда над Александър ІІ. Руският император бил убит от бомба, хвърлена от Игнатий Гриневицки, при което загива и самият атентатор.

„Народна воля“ била бойна централизирана организация, начело на която стоял дълбоко законспириран Изпълнителен комитет. Народоволците извършвали пропагандна дейност между учащите се, работниците, офицерството. Но центърът на дейността им започнал бързо да се измества към индивидуалния терор. Терорът бил разглеждан от народоволците като средство за политически преврат или поне като средство да бъде принудено правителството да капитулира и да приеме исканията на революционерите: свикване на Учредително събрание, избрано чрез всеобщо гласуване, предоставяне на граждански свободи (на словото, на печата и пр.). Но след убийството на Александър ІІ върху народоволците се стоварва цялата репресивна мощ на руската империя. Месец по-късно са екзекутирани ръководителите на „Народна воля“ Андрей Желябов и София Перовска, а също и непосредствените участници в убийството на императора – работникът народоволец Т. М. Михайлов и студентът Н. И. Рисаков. Към началото на 1883 г. старият Изпълнителен комитет бил напълно унищожен.

Дълъг е списъкът на терористичните актове в световната история. В него е и убийството на австрийския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево, на 28 юни 1914 г. от члена на сръбската военно-патриотична организация „Черната ръка“ гимназиста Г. Принцип, послужило като повод за избухването на Първата световна война. В списъка е и атентатът през 1925 г. в църквата „Св. Неделя“, изиграл ролята на пусков механизъм за кървави репресии срещу прогресивните сили у нас.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.