Ако бях цар

Всичко лошо на този и онзи свят започва с гордостта. Тя, безспорно, е най-яркото демонично качество. Спомнете си само как най-висшият ангел Денница се сгромоляса в бездната на Ада. Само заради гордостта си. Всички ние – хората, които живеем далеч от Бога - също сме заразени с гордост.

Обущарят се гордее, че е направил по-хубави чепици от колегата. Радев се гордее, че може да направи 50 лицеви опори за минута. Путин се гордее, че само за 10 месеца специална военна операция успя да избие около сто-двеста хиляди украинци и руснаци…

Аз, пишещият тези непретенциозни редове, също съм човек. И, макар да съм откровен неудачник в очите на обществото, също не съм ваксиниран срещу вируса на гордостта. Ето, и в момента чувам как едно дяволче ми шепне в лявото ухо /лявото, защото с него чувам по-добре/: „Виж сега как стоят нещата – ти може и да си малко ленив, но си справедлив и добър човек, имаш златно сърце. Какво говоря – ти си един прероден античен мъдрец, който е длъжен да каже на глас своите съвети, за да спаси България и света, които много държат да отидат по дяволите!“

ОК, но това никак не е достатъчно. Макар че, ако си член на Клуб „Многознайко“, има голяма вероятност да те поканят и в Клуб „4000“.

Но да не се разсейваме. За да трансформираме „Знам“ в „Мога“ ни е нужен философският камък, наречен „Власт“. За тоталитарната власт сме наясно всички – тя, макар и обругавана, върши работа /макар и само на част от обществото/ - и в този смисъл може да бъде оприличена на един „москвич“. Парламентарната демокрация пък прилича на огромен розов кадилак, в който има място за всички - за позастарелите хипита и елвисовци, за новите бизнесмени и новия пролетариат, за чалга-звездите и техните фенове, както и за вечните ченгета и техния обслужващ персонал.

Българският кадилак бръмчи и се тресе и сякаш пътува за някъде. Но, тъй като никога не е минавал през годишен технически преглед /разбирай – лустрация/ розовият кадилак на родната демокрация не може да стигне до никъде…

С две думи: за да стигна най-бързо от „Знам“ до „Мога“, аз бих се качил на строгата черна лимузина на Монархията. /По-конкретно – бих заел от кралица Елизабет нейната фамозна Bentley State Limousine./ И ето какво бих направил, ако бях цар на България.

Разбира се, говорим за опцията „абсолютна монархия“. Най-важното – сега е точният момент да извоюваме окончателно своя суверенитет. И това може да стане единствено чрез окончателното спиране доставките на руски газ за България. И чрез вземането на завода на „Лукойл“ край Бургас под контрола на българската държава. Като се изключи „напоителната система“, много скоро ще повяхнат и изсъхнат всички злокачествени политически плевели, които избуяха с единствената цел – да „преместят“ България в Азия.

Но окончателното отхвърляне на унизителния български васалитет спрямо Кремъл може да стане след премахването на всички знаци и „маркировки“ на тази зависимост. Да си припомним, че светият български патриарх Евтимий Търновски, в началото на кървавото турско робство повери всички нас, българския народ, на Светата Троица. Не
ни е оставил нито на византийците, нито на руснаците.

Крайно време е да си припомним това и като категоричен знак на протест срещу руската война нека
преименуваме патриаршеската ни златокуполна катедрала със славното име на Светата Троица. Без да търсим недостатъците на св. Ал. Невски. Чрез този протестен жест ще сложим начало на процес на трансформация на позорящия ни васалски манталитет спрямо Москва.

А ето на какво ще посветя втория си височайши декрет, ако/когато стана цар. Аз не бих местил МОЧА където и да е. Не, просто монументът трябва да се преформатира в Паметник на българо-киево-руската духовна близост. Най-удачно би било на върха на МОЧА вместо войника със „шпагин“ в ръка, да се поставят фигурите на светите братя Кирил и Методий – с Кръст и Азбука в ръце.

Специално място трябва да се отреди и за св. Климент Охридски – фактическият създател на Кирилицата…

А бронзовите фигурални композиции в подножието могат да изобразяват покръстването на народа на Киевска Рус. Важно място в тях трябва да има за света равноапостолна княгиня Олга-Елена, за чийто български произход има
достоверни исторически източници. В Лаврентьевския списък от 1377 година, в краткото житие на Олга се казва: „Ольга родом Плесковитяныня”.

Гаврил Кръстевич в историята си, написана преди 150 години, нарича столицата ни Плиска точно така –
Плисков.

„Игоре же жени на Болгарех, пояте за него княжну именем Олгу. И бе мудра вельми.“ Така пък в един ръкописен сборник от ХI век, съхранен от големия руски археолог А. С. Уваров, се коментира довеждането на българка за жена на младия киевски княз.

Това прави баща му Олег, който има тесни връзки с българския цар Симеон. Олга е близка родственица /племенница/ на цар Симеон Велики. В езическата тогава Киевска Рус тя пристига 19-годишна, получила завидно за времето си образование и възпитание в християнски дух, запозната и с тънкостите в държавното управление. На
тази „мудра вельми“ /много мъдра/ българка се дължат ред финансово- административни, търговски и съдебни реформи в Киевска Рус.

Тя усилва крепостите и установява западната граница с Полша и конните застави на юг. След 945 година,
когато умира княз Игор, вдовицата му Олга става фактическа владетелка на Киевското княжество. От нея започва и процесът на покръстването на киево-руския народ, довършен от нейния внук, свети княз Владимир.

Другата знакова личност, за която трябва да се отдели специално място при преформатирането на съветските паметници, е свети Киприян Цамблак Чудотворец, митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия. В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на
Руската православна църква (РПЦ) като възприема и прилага реформите и концепциите на патриарх Евтимий Търновски.

Фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина през 1406 година я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия. Представете си, вместо автоматчика Альоша, над Пловдив да се извиси благославящата фигура на св. Киприян…
Някакви възражения?

Завършвам темата с площад „Народно събрание“, доминиран от един паметник. И той е на така наречения „Цар Освободител“. Всъщност, изобразява Александър II Николаевич - император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия от династията Холщайн-Готорп-Романов. Малко известен в България е фактът, че през 1876 г. Александър II взема лично участие в сключването на тайното Райхщадско споразумение с Австро-Унгария във връзка с предстоящата Руско-турска война, което е предизвестявало провеждането на Берлинския конгрес, довел до разпокъсването на България.

След Априлското въстание цивилизованият свят се сеща, че съществува и такъв народ като българите, които зле страдат под робството на агаряните. Свиканата Цариградска посланическа конференция е на път да реши Българския въпрос, като даде широка автономия на почти всички български земи, с обща площ около 164 000
кв. км.

Високата порта е готова да приеме решението на Великите сили, но руският император Александър Втори, чрез своя посланик граф Игнатиев, прошушва на султана, че не трябва да приема условията на Конференцията. В замяна руснаците обещават на Абдул Хамид неговата империя да запази голяма част от владенията си на
Балканите. Както и става.

На практика, т.нар. Санстефански договор е пример за 200- процентов популизъм, за прах, хвърлен в очите на лековерните глупаци, известни още с етнонима българи. Цар Освободител? Можем ли да наричаме с това славно прозвище човека, разсякъл на три части българското национално тяло?

Ако аз бях цар на България, немедленно бих депортирал /т.е. преместил/ въпросния паметник на въпросната историческа личност от знаковия площад „Народно събрание“ в също така знаковата алея „Героите на Украйна“. За да може Нейно Превъзходителство Елеонора Митрофанова /в удобно за нея време/ да почиства този
всадник /конник/ от курешките на софийските гълъби на мира…

Петър МАРЧЕВ