Ако се бяхме освободили сами...

Напълно според очакванията в деня на Освобождението отново подхванахме любимото ни хоби - да се взираме в детайлите, които ни разделят. Така сме свикнали и така ни харесва. А и явно си го можем. Създаването на конфликти от нищото за нас е вътрешна потребност, кръв и кислород за изтерзаните ни души. Смазваме клавиатурите, пускаме кафето и заставаме на пусия за инакомислещи.

Ако националисти направят някоя пакост на тържествата, за едни е провокация, за други – родолюбив порив. Внимателно се вслушваме в речите на водещите ни политици, не за друго, а за да чуем, ще споменат или не за ролята на Русия.

Ех, колко разправии щяхме да си спестим, ако Априлското въстание бе прогонило турците отвъд Чаталджа. А то какво стана. Който изрази признателност към падналите руски войни край Плевен, Шипка и Стара Загора е заклеймяван като комунист и рубладжия, а тези от противниковият лагер веднага биват закичени с определенията грантаджии, соросоиди и други непознати доскоро думички, неусетно настанили се в ежедневното ни политическо говорене.

По вече утвърдена традиция на този ден за сетен път се чу роптаене, че Русия ни е освободила, гонейки личния си интерес. Това извън съмнение е така, но е изумително, че се поднася като упрек. Та с какво ни е била длъжна, за да воюва просто ей така за свободата ни? Какво по-естествено има от това, една държава да преследва целите си. Спасителите на плажа не вадят удавници от безпределна обич към хората, а защото са на работа...

Цял ден изтръскваме пак и пак тефтерчето на Левски, току виж изпаднала още някоя неразмахана до днес мисъл, която да експонираме из социалните мрежи като иманярска находка. Едни твърдят, че Левски е престъпник и детеубиец, други се кахърят, как никой не му е помогнал по пътя му към София след залавянето. Не потъна в в забвение и фразата на Дякона: „Тоз който ни освободи, той ще да ни и пороби“. И още как. Стенограмите от процеса срещу Левски буквално крещят, колко потресаващо сам е бил той в края си.

За "лудата глава" Ботев също няма прошка. Бдителни люде ни напомнят, че действията му на „Радецки“ са си били чиста проба тероризъм. Други отбелязват, че поетичната му душа се е хранила с много вино и целият поход на четата от Козлодуй към Врачанския балкан е било едно, меко казано зле обмислено ритуално самоубийство. Други ровят за нови и нови факти и фактчета около смъртта му. Полудял ли е накрая Войводата и оцелелите четници ли го убиват. Какво е казал Никола Обретенов на смъртния си одър и пр. Защото на някои им идва твърде патетична версията за случаен турски куршум, баш в челото на поета. Трети се тюхкат, как никой не е помогнал на четата, защо врачани не са излезли с оръжие в ръка, а само са гледали сеир. Активира се и друга истерична разделителна линия – как да наричаме тези 500 години – робство, иго, владичество, присъствие, съжителство.

Дали ще проумеем епохалната важност на Трети март, ако си дадем сметка, че половината история на народа ни около гордата Стара планина е минала при неучастието ни в държавните дела. В тотална изолация от важни решения за собствените ни съдбини. Синините от бича не са толкова страшни, колкото вече генетично насаденото и предавано разбиране, че има кой да мисли и решава вместо нас. Имали сме предостатъчно време да отгледаме нови и нови поколения с житейското верую, че нищо не зависи от нас и най-добре да си кютаме ден да мине друг да дойде. Не се занимавайте, гледайте си работата - Белчо и Сивушка, кирката, струга и пр. Дий, воле, дий…

Да маркираме обезателно и един от основните въпроси, терзаещи обществото - да остане ли Трети март национален празник, щом така разделя "геополитически" брат с брата, както стана по време на свръхполитизирането на народа около първите демократични избори през 1990-та...

Преди време бяха питали един депутат за неговата оценка на кабинета. И онзи буквално каза, че е много малък да дава оценки. Аз съм много малък. Това каза народният представител, излъчен от отдавна свободния суверен. Синджирите с роби не са дрънчали 500 години към Анадола. Нито кланетата и изнасилванията са били постоянни и ежедневни. 1405-а е била различна от 1532-ра, тя пък от 1648-ма и т.н. Но, както казват в спомените си някои от оцелелите представители на освободителното ни движение, турците вече не ни колеха, не ни биеха, но унижението да бъдеш под властта на чужди хора, които с нищо не са по-горе от нас, в което и да е отношение, беше непоносимо.

Май е по-добре, че не знаем къде са гробовете на Ботев и Левски. Представяте ли си, какви политически циркове щяха да се разиграват там на всяка годишнина от смъртта им.