Код 2013: Пълен разпад

Общата равносметка на годината е една от най-негативните за последните петнадесет години. С 47% отрицателни оценки и едва 11% положителни, тя е сравнима с годините на тежка икономическа криза, след които са следвали бурни политически промени.

 Из анализа на агенция Алфа рисърч за отминаващата 2013 година

Пълен разпад на всичко. С това сякаш ще се запомни 2013 година – годината на Черната змия. Не остана нито една институция, която да бъде пожалена от срив на доверието.  Българинът не пожали никого и не повярва в никого.

Годината в която протестите бяха посрещнати от контрапротести, активната гражданска позиция – от контрапозиция, новините бяха удавени от контрановини и в цялата каша от събития човек трудно би се ориентирал, всъщност не беше толкова лоша, колкото изглежда.  Цифрите говорят – през изминалата година сме произвели поне три пъти и половина повече, отколкото през 1990 г. (според икономиста Красен Станчев – бел.ред).

Нещо се случи

Ако се върна на заглавието – пълният разпад предшества изграждането. Сънят, в която пребивавахме всички през последните 24 години, приключи. Събуждането не е толкова лесно,  а съзнателният живот – изобщо. Това се случи. Изведнъж хората си дадоха сметка, че все пак нещо зависи и от тях. И започнаха да пречат на политиците, част от които изпаднаха в паника. И започнаха да вършат и говорят глупости. Не че преди не са го правили, но сега започна много да бие на очи.

Цяла година площадите в София, а и в редица други градове, бяха изпълнени с гневни хора. Дали заради сметките, дали заради морала, българската история не помни толкова продължаващо усилие на своите граждани. Малко или много то започна да дава плодове, въпреки някои очевидни странности на  управляващите, които, сякаш нарочно, за да не изтлее недоволството, от време на време правят някое безумно - било назначение, било изказване...

Безспорно протестите бяха централното събитие на годината. Това, което прави впечатление е че протестиращите не излъчиха лидер. Явна е свръхпредпазливостта на хората, след управленията на лидерски партии като НДСВ и ГЕРБ, които произведоха повече очаквания, отколкото случвания. Но тази свръхпредпазливост вече започва да пречи, защото в крайна сметка някой трябва да поеме отговорност. Политическа отговорност, в случая, защото всяка промяна, колкото и да е желана, се нуждае от политици, които да я извършат. Дали нововъзникващите политически формирования ще се справят с подобна задача или ще се превърнат в патерици за явно прогнилия съществуващ модел, предстои да видим. Едно е ясно – колкото и да прилича политическият живот на този от 1934 година, не ни очакват нито преврат, нито революция. Макар че, знае ли човек...

Параграф 22

Оставки, уволнения, назначения... Като се започне от оставката на премиера Бойко Борисов, който се опита да си запази „любовта на народа” и сдаде властта половин година преди редовните избори, премине се през многото уволнения (или „доброволни” оттегляния) обикновено в петък вечер и се стигне до един куп скандални назначения – пак в петък вечер, при първоначалните слухове за които всеки здравомислещ човек си мисли: „Не могат да бъдат толкова прости!”...  Могат, могат, казват оптимистите.

Това което се получава в една такава атмосфера, е неработеща държава. Държавната администрация живее в постоянен страх, общинските служители се грижат за спокойствието на началниците си, а услугите за населението са нещо, което винаги може да се направи вдругиден. За бизнеса да не споменаваме. Верно, 10% данък печалба, но докато получиш някое от многото необходими разрешения за своята дейност, триста пъти ще се замислиш дали да не се преместиш в Албания или Китай.

Протестиращите, или поне тези от юни насам, които искат оставка на правителството,  получават един и същ отговор през цялото време от управляващите: „Евентуални нови избори ще доведат до същият резултат в парламента, социологическите проучвания го доказват. Следователно, няма смисъл от избори”. Един прекрасен пример за „Параграф 22”. Човек започва да се пита – защо изобщо има избори, след като има социолози.

Има надежда

И тъй като сме в края на годината и ми се иска да прозвуча поне леко позитивно, ще кажа че надежда има. Това го доказа и една от институциите, които през тази година се срутиха в очите на хората – Българската православна църква. В началото на 2013 г. тя избра най-добрият възможен патриарх от архиереите, с които разполага, а в края на годината, след тиха съпротива от страна на свещеници и миряни, след безумна вълна от всякакви компромати и след касиране на едни избори, беше избран и достоен варненски митрополит.

А след като църквата може, защо да не може и държавата.