Любомир Кючуков: Както и да завърши войната в Украйна, в Европа ще зейне пропаст

Любомир Кючуков, бивш заместник-министър на външните работи, сега директор на Института за икономика и международни отношения, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

Видимо е намерението на Европейската комисия: преди Европейският съюз да се разшири той да се реформира. В каква посока обаче тръгват реформите?

Това е необходимо, то не е просто въпрос на желание на Европейската комисия. Подобно реформиране е абсолютно задължително и то обхваща на практика всички сфери: от институционалната, от начин на вземане на решение, от формирани и използване на бюджета. Така че всичко това е свързано именно с разширяването, и то с едно конкретно разширяване – става дума за ангажимента, който Европейският съюз пое към Украйна. В този си вид, при тези правила на действие, при този начин на функциониране Европейският съюз просто не може да приеме Украйна. И ако не направи необходимите реформи, то ние за пореден път ще разочароваме Украйна, както направихме това с членството в НАТО.

Какви ще бъдат последиците от разширяването? Според Европейската комисия те ще бъдат в четири основни области: ценностни, политики, бюджет и управление, като се полагат основите на прегледите на политиките преди разширяването. Как ще изглеждат последиците от позицията на страните членки? Дали ще съвпадне оптиката им?

Това е и големият проблем, защото в Европейския съюз за момента липсва съгласие не просто относно реформата, а относно посоката на бъдещото развитие на Европейския съюз – нещо, което Съюзът се опитва да реши вече в продължение на доста години. А когато говорим за посоката става дума именно за това: дали Европа да продължи задълбочаването на интеграционните процеси, или да направи крачка назад към повече права за националните държави членки на Европейския съюз, като и двете тези имат своите много сериозни застъпници. И тук стигаме и до още един важен момент: предстоящите избори за Европейски парламент, където с очакванията да има едно по-сериозно крайнодясно присъствие реформите ще бъдат изключително затруднени.

Понеже сам казахте, че има държави, които стоят зад по-засилена интеграция, други са за повече национално присъствие – кои ще надделеят и коя от тези две опции е най-добрата за бъдещето на Европейския съюз?

Тук е много трудно да се каже еднозначно, първо кой ще надделее, защото това е въпрос даже не на надделяване, въпрос е на постигане на съгласие. Самият начин на взимане на решение накъде да върви Европейският съюз предполага общо съгласие за всички тези промени. Той не може да бъде извършен, ако някои страни не са съгласни. Т.е. тук става въпрос за постигане на компромис, който да бъде приемлив за всички страни, което на практика се оказва доста трудно. Знаем, какво се случи и с Бялата книга на Юнкер, със съответните пет варианта, които така и останаха за съжаление само като изложение на опциите без да се вземе решение по тях, по която да върви. А това, което е характерно за момента за решението, е, че за да не предизвиква вътрешни разделения в Европейския съюз, Съюзът като че ли се опитва да запази статуквото и да тръгне едновременно и в двете посоки и към задълбочаване на интеграция.

Как ще стане?

На практика това много трудно ще стане и аз често използвах метафората, че това е форма на политически шпагат, който естествено не е особено устойчив. Оттук нататък от гледна точка на съдържанието на тези реформи, разбира се, то ще зависи и от посоката, която ще се поеме, но примерно някои неща са в полза на едни държави, други са в тяхна вреда. Споменахте за най-видното, може би – отмяна на правото на вето в Европейския съюз, т.е. иначе казано отмяна на единодушното гласуване. Трябва да се подчертае, че когато говорим за този въпрос, става единствено дума за сферата на външната политика. И досега много политики в Европейския съюз се взимат с мнозинство, много решения се взимат от мнозинство в различните политики. Има обаче две сфери, които още априорно и в Лисабонския договор са изключени от този начин на взимане да решения: едната е външната политика, втората е данъчната сфера.

Сами разбирате, че трудно могат да се уеднаквят данъците в Европейския съюз, когато редица страни имат Плосък данък, примерно 10%, както е в България, а в скандинавските страни има скала, която започва от порядъка на 40%. Същото се отнася и за външната политика. Тука винаги се пропуска, че Европейският съюз няма своя външна политика, външната политика е обща, но не общностна, и това не е въпрос само на терминология. Тя е обща когато всички държави членки са съгласни с дадена позиция. Самият Европейски съюз като такъв не провежда своя външна политика. И тук примерно България, която по принцип е заинтересована според мене от задълбочаване на интеграцията в редица сфери, специално по този въпрос заема, и това е официалната позиция на страната, една много резервирана позиция, защото тогава малките държави, техните позиции ще се губят в общата външнополитическа позиция на Съюза.

Ако правото на вето бъде заменено от квалифицирано мнозинство, какво ще означава това за България? Тук веднага се сещам за два казуса: Шенген и Северна Македония – с единия печелим, с другия губим.

Точно това е причината да се твърди, че това не е еднозначно, но аз бих дал и друг пример, дори не България, а от общата Европейска политика: ако се приеме това право, може би най-елементарното последствие би било, че петте държави членки, които не са признали Косово официално, тоест независимостта на държавата, ще бъдат принудени да го направят. А направят ли го, това ще създаде веднага вътрешни проблеми на една Испания заради Каталуния, която именно по тази причина не е признала независимостта на Косово, за да не се възбудят сепаратистките тенденции допълнително…

За да няма правен прецедент в международните отношения.

Точно така. Това ще създаде проблеми за една Гърция и един Кипър по отношения на Северен Кипър. Т.е. налагането на външнополитически позиции върху националните държави крие в себе си много рискове. И именно затова доста държави са против това, въпреки че в момента тенденцията, бих казал усилието да се наложи подобно решение е доста голямо в Европа.

От 2022 година насам се разсъждава върху институционалните реформи на Европейския съюз. Сега от Европейската комисия твърдят, че те стъпват в своята нова концепция върху речта от миналата година на Урсула фон дер Лайен, и то е обяснимо – тя е техен началник. Обаче съществува една френско-германска концепция, която неформално се обсъжда. И ако този дебат вече е неотложен и от неформален ще стане формален, за какво трябва да бъде нащрек България?

Наистина институционалната реформа е изключително важна и отново тук ако говорим през призмата на разширяването, тя обхваща такива сфери като количеството на еврокомисарите. Отдавна има тенденцията да се намали техният брой, което означава не всяка държава членка да има свой еврокомисар. Между другото парадоксът тук е, че подобно решение се блокира от Ирландия, при това от един референдум в Ирландия, който беше проведен преди години с приемане на Лисабонския договор, когато наред със самото приемане на Лисабонския договор другото гласуване беше за това задължително Ирландия да има свой еврокомисар. Т.е. сега се поставя под въпрос тази невъзможност да се намалят, защото това би противоречало на решението, взето в Ирландия, което би поставил пък членството на самата Ирландия и приемането ѝ на Лисабонския договор под въпрос.

Другата сфера – броят на евродепутатите. С приемането на нови членки разбира се той винаги се увеличава. Ако бъде приета Украйна, това ще бъде много значително увеличение от гледна точка на населението на страната. Обсъжда се възможността да има фиксиран брой евродепутати, което обаче ще означава с приема на всяка нова членка да се намалява броят на евродепутатите на досегашните страни членки. Не на последно място тук изключително важно е: как стоят нещата във финансовата сфера. В един изтекъл доклад на Генералния секретариат на Европейската комисия през есента на миналата година беше спомената цифрата 186 милиарда, които Украйна трябва да получи за 7-годишен период, ако тя стане страна членка на Европейския съюз по досегашните правила. Това е от порядъка на 1/6 от общия европейски бюджет и на практика това би изсмукало двата основни фонда, от които черпят средства основно източноевропейските страни.

Става дума за общата селскостопанска политика и кохезионната политика. Т.е. всичко това ако не бъде решено, то ще постави под голям проблем самото приемане на страната. От друга вие споменахте за френско-германския документи, изготвен от експерти, по 6 от двете страни. Там изрично е казано, че ако не се постигне съгласие за реформи, това е предпоставката тогава за алтернативата: Европа на концентричните кръгове. И те виждат 4 концентрични кръга: първият, това са държавите членки на Европейския съюз, които обаче са едновременно с това членки и на Шенген, и на Еврозоната, което автоматично между другото изключва България към сегашния момент. Втория кръг, това са останалите страни членки на Европейския съюз, където от днешния гледна точка би попаднала България.

Третият, това са страните-кандидатки за членство, където са всичките страни от Западните Балкани плюс Украйна, Молдова, като засега се мълчи по отношение на Турция. И четвъртият, това е т.нар. "Европейско политическо пространство“, т.е. Европа без Русия и Беларус. И тук е големият въпрос: дали ще могат да бъдат осъществени такива реформи, ако не могат те да бъдат осъществени, дали пък е приложимо това предложение, към което ни тласка този доклад.

И тук да погледнем отново към България: в кой от двата случая страната би имала по-голям интерес?

Безспорно от това Европейският съюз първо да запази своето единство, самият той да не се разделя на център и периферия, и второ, естествено България да заеме своето място във всички тези институции, за които става дума. Друг е вече въпросът, че аз се боя, че ние в доста случаи разглеждаме заемането на своето място като присъствие, а не като участие във формирането на политиките.

Това може ли да се промени? Говорим си го отдавна с вас и засега безуспешно от гледна точка на промяна в нашето представителство. Тук оставям ранни гафовете, за които вече всички знаем, многократно се тиражират в медиите.

Не само може, би трябвало да се промени, ако искаме България да има своя глас там, т.е. да има представени своите интереси, да дава своите и във формиране на общите позиции. Много често ми се е налагало да давам този пример и то в сферата на външната политика: преди да влезем в Европейския съюз всички наши партньори, абсолютно всички казаха, че очакват България да даде своя принос, своята добавена стойност, т.е. нещо различно, нещо свое в три посоки на общата външна политика: Балканите, Черно море и постсъветското пространство предвид опита, информацията, познанствата, връзките на проблемите и т.н. За съжаление това не се случи. Като че ли България предпочете да разтвори своята външна политика в общоевропейската, отколкото да търси включване на своите интереси в общоевропейските позиции.

Г-н Кючуков, този дебат за разширяването на Европейския съюз, за промяна на институциите, за реформите, не се ли води малко в контекста на неизвестните? Не е ясно, какви ще са резултатите от европейските избори, предварителните прогнози не са обнадеждаващи и освен това Унгария поема председателството през втората половина на тази година?

Безспорно това е така. Има много сериозни очаквания за една крайно дясна вълна. Очаквания между другото както и преди 5 години на изборите на Европейския съюз, но тогава като че имахме по-скоро нещо като мъртво вълнение без да се стига до дяснополитическо цунами. Сега ситуацията е различна, като разликата е както в мащаба, така и в съдържанието. И ключовата разлика според мен е подмяната на терена на политическата битка. Защото геополитиката измести идеологията, противостоянието сега не е между ляво и дясно, а между национално и геополитическо.

По-просто казано: ние срещу тях, наши срещу чужди, като чуждият, различният се превръща в носител на всички проблеми и беди. Това е достатъчно обективна тенденция дотолкова, доколкото тя изглежда всеобхватна, а не епизод. В няколко страни вече в Европейския съюз управляват такъв тип партии. Става дума за Италия, за Финландия, за Унгария, евентуално за Нидерландия, ако състави правителство. Другаде те са част от парламентарно мнозинство: в Швеция, в Латвия, в Словакия, ако почти навсякъде разширяват влиянието си и са втора или трета политическа сила. И тук към изброяваните държави може да добавя и Германия, и Франция, и Белгия, Австрия, Полша, Чехия, Испания, Португалия и т.н.

И тук е важно да се разсъждава не какво ще се случи, но и защо очакваме точно това да се случи. И причината е първо, натрупването на кризи – нещо, за което вече в медиите започна да се използва понятието поликриза през последните десетилетия. Става дума за финансовата, мигрантската, COVID, войните, усещането за липса на сигурност, на справедливост и най-вече за липса на доверие в партиите и в институциите. И се оформя задълбочаваща се пропаст между дневния ред на елитите и проблемите на гражданите.

Как изглежда Европейският съюз в навечерието на изборите за Европейски парламент през юни? Дава ли си сметка за инкасираните вече провали? Ще чуем ли този "отчет“?

Трудно е да се говори в този смисъл за отчет за провали на Европейския съюз. Естествено Европейския съюз си дава, т.е. европейските институциИ, ако трябва да сме по-конкретни, си дават сметката за всички проблеми, които съществуват и с които се сблъскват, но тук като че ли преобладава т.нар. "мейнстрийм говорене“, което по-скоро аргументира продължаване на сегашните подходи отколкото търсенето на промяна. И именно върху това профитират и тези популистки и крайнодесни формации, защото те назовават проблемите.

Решенията, които те предлагат, изглеждат твърде опростени, за да са верни, но назоваването на проблемите е нещо, което е тяхната сила, и тезите центристки: център-лявото и център-дясното за съжаление станаха като че ли трудно различими. Те се разглеждат като част от статуквото, т.е. като част от проблемите, а не на път към тяхното разрешаване, докато националистическите партии са тези, които предлагат алтернативи. Тук, разбира се, е много интересно: защо бягството от центъра към екстремите е към дясната екстрема, а не към лявата.

Защо?

Според мене то се крие в самотно ново противопоставяне, за което говорихме: национално срещу геополитическо. Защото националното, националистическото е много по-ясно и по предметно, то е с поглед назад, то обещава да върне загубения уют, който се осигуряваше от националната държава. От тази гледна точка дясното в Европа става все по-дясно, докато лявото става все по-неясно. И тук има няколко интересни елемента когато говорим за десните формации: след Брекзит тези партии вече не работят за напускане на Европейския съюз, те искат да управляват Европейския съюз, искат да го преформатират своеобразно своите разбирания.

И на този фон логично Брюксел се припознава като условното зло. И затова противопоставянето на Брюксел също им носи на тях тези електорални позитиви. И тук големият проблем, над който ще разсъждаваме след евроизборите, ако се случи наистина такава крайнодясна вълна, е: как ще реагира център-дясното, т.е. Европейската народна партия (ЕНП). Дали тя ще се измести по-надясно, за да ѝ спре изтичането на гласоподаватели към крайнодясното и дали ще започне сътрудничество с крайната десница, между другото това вече случва на национално ниво в редица държави, или ще отхвърли такава опция, като тук очакванията са свързани преди всичко с ролята на немските християндемократи, които категорично отхвърлят възможността за взаимодействие с "Алтернатива за Германия“.

Не наблюдаваме ли сходни процеси и в България? Експерти вече предричат, че на предстоящите предсрочни избори "Възраждане“ може да се окаже втора политическа сила именно заради точното посочване на проблемите и как това, което се случва в Европейския съюз на макрониво, тук се превежда на микро.

Според мен България е в пълна хармония с процесите в Европа, и тук бих казал до голяма степен благодарение на управляващите, които се самоотъждествяваха с евроатлантизма и го използваха като своеобразен, универсален политически чадър.

Не го ли девалвираха по този начин?

Да, има два безотказни начина да се дискредитира и най-добрата идея, говоря в дадения случай за евроатлантизма: първият е тя да се превърне в догма, втория е да бъде направен за посмешище. И тука мисля, че нашите управляващи досега постигнаха една много висока степенна на успеваемост, защото асоциирайки своите неуспехи с европейската идея, те компрометират самата европейска идея.

Вие виждате ли решение в ситуацията, особено в България?

Естествено, че има решение, защото ако твърдим, че няма решение, това значи, че ние приемаме статуквото такова, каквото е и не предприемаме никакви действия. Често се говори в Европа за липсата на лидери, за мен по-големият проблем е липсата на идеи, защото лидер без идея това е форма на месианство. Между другото ние в България бяхме няколкократно свидетели на точно такъв тип изборни резултати: на поредните месии, които идват да спасят България. И тук вече стигаме до това, че и Европа, и света като цяло не успява да намери отговорите на тези многобройни въпроси, които променящият се свят, глобализацията, научно-техническата революция, информационната революция дават, за да няма тази мета идея: как изглежда бъдещето в един глобален свят след 30 или 50 години, в резултат на което светът е с поглед назад и стигаме до решението с войни, което наблюдаваме в практически план да се случва, когато нерешаването на проблемите, конфликтите, вътрешните противоречия, тяхното решение се търси по силов път.

И на финала не мога да не ви попитам как войната в Украйна ще се отрази върху тези процеси в Европейския съюз?

Негативно естествено. Първо, защото след Украйна и Русия Европа е най-страдаща от това, което се случва. Второ, когато и както да завърши тази война, ние ще имаме една буквално разкачена Европа, разделена с една дълбока пропаст, където дори сътрудничеството, дори диалогът отсъстват. Сегашната динамика на развитие на международните отношения по-скоро очертава ситуация, когато САЩ постепенно ще оставят на Европа задачата за сдържането на Русия, съсредоточавайки своите усилия и ресурс в противоборството за глобално лидерство с Китай.

От друга страна виждаме едни дълбоко милитаризирани международни отношения – Европа обяви официално прехода си към военна, към преминаването на икономиката на военния релси. Т.е. всичко това в своята съвкупност предполага доста тежки времена за Европа, и ако тя не поеме това, което навремето преди години беше формулирано като стратегическа автономност като своя цел и не се постарае да се превърне в самостоятелен глобален играч, тя ще седи на втория ред на масата на световните проблеми, а там ще бъдат само САЩ и Китай.