Путин иска да спечели Втората световна война

Континуум от насилие. Верига от безнаказаност. Многостранната война - въоръжена, политическа, символна и културна - водена от Путин срещу Украйна, напомня за други минали периоди. Хората от Централна и Източна Европа, преживели руския империализъм и съветските репресии, пазят ярък спомен за тях, докато тези от Западна Европа често не знаят за съществуването им. В своето антиисторическо пропагандно начинание Путин може да организира повратна точка: "национализирането" на победа, описана някога като съветска - за по-добро затъмняване на ролята на украинците.

Кремъл напразно приписа на изключването на Русия от честването на десанта в Нормандия ранга на несъбитие, подчертавайки, че се брои само бъдещото честване на 80-годишнината от Победата. Това ново символично прогонване, подсилено от топлия прием, запазен за украинския президент в Нормандия на 6 юни 2024 г., не остана незабелязано в Москва. За това свидетелства разговора между Владимир Путин и чуждестранни журналисти, организиран по повод Международния икономически форум в Санкт Петербург, по време на който руският президент говори надълго и нашироко за историята на Втората световна война и нейните чествания. Съдържанието на неговото встъпление и самият факт, че се впусна в исторически отклонения, не бяха априори изненадващи.

Дълго време и особено от началото на широкомащабната си агресия срещу Украйна, Кремъл продължава да експлоатира паметта за Втората световна война, за да я превърне едновременно в инструмент за мобилизиране на населението в страната, в основен аргумент за легитимиране на неговите амбиции на международната сцена и неизчерпаем източник на очерняния и нападки срещу Киев. Този път обаче, в допълнение към обичайното утвърждаване на решаващата роля на СССР в победата срещу Германия - твърдение, установено като правна норма в Русия - и обидите срещу "украинските неонацисти", Путин представи идея която, ако се утвърди, би представлявала значителна еволюция на официалната руска реторика. Той всъщност сложи знак на равенство между Съветския съюз и Русия, за да намекне, че именно на последната ще се падне "същественият принос за смазването на нацизма" и по този начин отрича всякаква легитимност на украинското участие в честванията.

Тази идея, разбира се, не е нова. Но ако произходът ѝ датира от 40-те години на миналия век и откриваме ехо от нея - понякога оглушително, понякога приглушено - през втората половина на 20 век, Москва през повечето време се въздържаше да я превърне в своя официална доктрина, тъй като противоречи както на реалностите, така и на тази война, чието бреме беше понесено от цялото съветско население, и начините, по които паметта за нея беше използвана в (пост)съветското пространство.

Сред най-известните прецеденти по отношение на "русификацията" на победата, разбира се, е тостът, вдигнат от Сталин на 24 май 1945 г., за славата на "руския народ, който спечели в тази война общо признание като водещата сила на Съветския съюз." Тази реч, която силно беляза умовете на хората по това време, беше част от основна тенденция, която от средата на предишното десетилетие допринесе за превръщането на руския етнос в primus inter pares, "по-голям брат" на "великото семейство на съветските народи" и реабилитира руския национализъм, преди да добави, през последните години на сталинизма, силна доза ксенофобия и антисемитизъм. Без систематично да се връщат към тази "национал-болшевишка" повратна точка, нито да възпрепятстват утвърждаването на руската национална идентичност, която тя предпочиташе, наследниците на Сталин ще се стремят да насърчават концепцията за "съветски народ" - въображаема общност, споделяща повече настояще и бъдеще, отколкото минало, в която опитът от войната заема централно място. Ако руският народ беше третиран като "големия брат", чиято лоялност и саможертва бяха извън съмнение, ние внимавахме да не определяме количествено - и следователно да сравняваме - жертвите и приноса на другите народи. Подвигът беше съветски, както и героите и жертвите на войната - което доведе, наред с други неща, до игнорирането на Холокоста, чиято смърт беше скрита зад "съветското цивилно население". Докато в чуждестранни източници войниците от Червената армия често са били наричани "руснаци", статуите, издигнати в страните от Източния блок, са били, с малки изключения, на "съветски войници". Ако в общосъветски мащаб повечето от основните места на памет, оставени от конфликта, бяха свързани с въображението на метрополията (обсадата на Ленинград, битката при Москва и т.н.), други места и истории, отнасящи се до различни пространства, познават значително медийно отразяване, като опожарените села Хатин (Беларус) и Пирчюпяй (Литва), отбраната на цитаделата Брест-Литовск или битката при Днепър. През 60-те и 70-те години на миналия век цялата съветска територия, далеч отвъд регионите, преживели битки и нацистка окупация, беше покрита с музеи и военни мемориали, които закотвяха култа към войната и съветската победа в местните спомени.

Превърнал се в основен стълб на съветското здание през последните десетилетия от съществуването си, този култ не избяга от дебатите и съмненията, породени от перестройката. Техният мащаб се различаваше в различните републики. Докато трите балтийски страни предлагат пример за най-радикалното преразглеждане на този разказ, водещо до отхвърляне на цялото съветско наследство в тази област, в съответствие с дефиницията на комунистическия период като период на окупация, повечето от държавите, излезли от СССР, запазиха в различна степен своето място в тази памет. За много от тях Втората световна война дълго време остава тяхната "Велика отечествена война", въпреки нейните препрочитания и появата на алтернативни разкази. Такъв беше случаят с Украйна - страна, която беше платила една от най-тежките цени, със своите 7 милиона войници, мобилизирани в Червената армия (включително 2,4 милиона загинали в битки или в плен) и нейните близо 4,5 милиона цивилни, които загубиха живота си по време на нацистката окупация. Тук дистанцирането от съветската наративна и възпоменателна традиция остава частично до 2010-те години, въпреки съществуването на конкурираща се памет, свързана с историята на националистическото движение и усилията за национализиране на историята на страната.

В Русия култът към победата във версия, близка до съветската, се завърна в средата на 90-те години, преди няколко години по-късно Владимир Путин да я превърне в ключов елемент от своята реторика и основен инструмент в служба на своята политика. Проявявайки изключително двусмислено отношение към СССР, той без колебание възприема целия съветски наратив за "Великата отечествена война" и на свой ред го използва, за да извърши селективна реабилитация на сталинското минало. От края на 2000-те тази стратегия беше придружена от нарастваща нетърпимост към всякакво поставяне под съмнение на героичната история на съветските действия в деня преди, по време и след конфликта, като победата срещу нацизма се разглежда като източник на надеждна легитимност за СССР и за неговия наследник Русия. Поредица от закони, приети през последните десет години - като тези, които наказват отричането на решаващата роля на СССР и забраняват сравнението на нацистката политика с тази на Съветите - създадоха съдебна усмирителна риза, която сега прави всеки критичен анализ на съветските действия по време на войната невъзможен.

Тези закони, подобно на много други заплашителни думи и жестове от страна на Кремъл, свързани с паметта за войната, бяха отчасти отговор на това, което той възприе като външни атаки срещу неговата визия за историята. От 2000-те многобройни мемориални конфликти изправиха Русия срещу нейните източноевропейски съседи, особено балтийските страни, където бяха демонтирани паметници на Червената армия, определена като окупационна армия, и където триумфираха визии, радикално противоположни на съветската и руската.

Утвърждавайки се като наследник и пазител на съветската памет за войната, дали Русия на Путин не се стреми да монополизира този символичен капитал в ущърб на други страни от СССР? Въпреки че никога не е имало недостиг на коментари, приписващи съветската победа само на Русия или дори само на етническите руснаци, Кремъл остана предпазлив дълго време, предпочитайки да експлоатира този политически ресурс, какъвто представляваше в постсъветското пространство общият опит от войната и паметта за нея.

Терминът "съветски" се използва и в речите на Путин, който не се поколеба да подчертае мултиетническия състав както на Червената армия, така и на жертвите на нацистите. Това е видно от скандала, предизвикан през 2010 г. от твърдението му, че Съветският съюз — или Русия? (това не стана ясно, тъй като тогавашният премиер използва местоимението "ние") — щеше да спечели войната дори без приноса на Украйна. Това изречение, изпуснато по време на сесия с въпроси и отговори с руснаци, се явява днес като предвестник на предстоящата повратна точка. Тогава обаче не последваха други силни жестове в посока монополизация и национализация на победата. Руските власти продължиха, напротив, да подчертават тази история като споделен опит в защитата на това, което нямаха нищо против да представят като "обща родина" на нациите, станали суверенни през 1991 г.

По случай отбелязването на победата през 2021 г. Путин предложи подробна и обширна визия за тази родина: "Хора от всички националности и всички вери се бореха за всяка педя от родната си земя: за полетата около Москва, за скалите на Карелия и проходите на Кавказ, за горите на Вязма и Новгород, за бреговете на Балтийско море и Днепър, за степите на Волга и Дон...". Опитът от войната, представен като гаранция за привилегировани връзки с бившите съветски републики, нещо като пъпна връв, свързваща ги с имперското пространство и време, споменът за нея се оказа страхотен инструмент за руска намеса, както показа, с нечувано насилие, примерът с Украйна.

От 2014 г. агресията на Русия беше придружена от нарастваща експлоатация на историята като цяло и позоваване на Втората световна война в частност. Използвана за очерняне на украинското правителство и оправдаване на действията на Русия, тази препратка послужи и за развитието на идеята за споделено минало - от което ще произтича задължението да имаме общо настояще. Така, превърнал се с наближаването на мащабната инвазия в "главен историк", през лятото на 2021 г. Владимир Путин подчерта участието на украинците в съветската битка: "За украинците, които са се сражавали в редовете на Червената армия или сред партизаните, Великата отечествена война беше наистина патриотична, защото те защитиха своя дом, своето велико общо отечество. Това героично поколение се бори и даде живота си за нашето бъдеще, за нас. Да забравиш техния подвиг означава да предадеш своите деди, майки и бащи."

Тогава трябва ли да видим в това скорошно приписване на победата срещу нацизма на Русия, предприето от Владимир Путин в контекста на неговата непокана за честването на Деня Д, промяна на настроенията или основна тенденция, която да доведе Кремъл дотам да "национализира" паметта за войната, като изостави остатъците от съветската интернационалистка реторика в речта си? Това не е изключено поради комбинирания ефект от изолацията на Русия и предизвиканите опасения - особено сред нейните бивши съветски съседи - от използването на спомена за войната, както и нарастването на ксенофобията и национализма в страната.