Тъга по онази Русия, която вече я няма

Даже на принудените да напуснат Русия им е трудно да скъсат своята връзка с родината. Руският журналист Антон Павлович*, който е емигрирал в Германия, е изпълнен и с тъга, и с радост. Ето неговото емоционално есе.

"Русия е щастие. Русия е светлина. А може би Русия e мираж. И над Нева слънцето не е залязло, и Пушкин не е умрял в снега, и няма ни Санкт Петербург, ни Кремъл – а само сняг и сняг, поля, поля...". Авторът на тези стихове Георги Иванов напуска Русия през 1922 година и прекарва живота си в емиграция. Повече от сто години по-късно въпросът дали Русия изобщо съществува отново е актуален за онези, които са принудени да я напуснат.

В Русия останаха толкова много любими, познати и скъпи неща. Паметта изтрива всичко негативно: страха и заплахата от репресии, задушаващата атмосфера и усещането за капан, който е готов да щракне. Там са родните улици, препълнени със спомени и възможности, тук - животът от нулата и то за човек, който не е непременно млад. Разбира се, в това има и очарование - възможността да изживееш два много различни живота в един. Желанието за завръщане неизбежно обхваща всички или почти всички, освен ако заминалия не го грози конкретно наказателно дело. За да преодолее подобно желание, човек трябва да убеди сам себе си, че Русия изобщо вече не съществува и че няма къде да се върнеш. Това, разбира се, означава, че Русия като 1/8 или някаква друга част от земята, съществува. Но това не е страната, която познаваш.

В моя Фейсбук няма война

Но как да го направиш, ако твоите приятели и познати, които са останали в Русия, неволно, но усърдно те убеждават в социалните мрежи точно в противното? Те живеят все същия живот, хранят се в същите ресторанти, разхождат се по същите улици, ходят си на гости. И всичко при тях е наред, няма война, тече същият щастлив живот, само че без теб. Може, разбира се, да не ползваш социалните мрежи, но какво да направиш със спомените?

В емигрантските чатове съветват да се четат новини от родината, където всеки ден има процеси и арести. Това помага, но не е панацея. Все още трябва да си повтаряш на редовни интервали, че Русия изобщо не съществува. Че това е съвсем друга страна - не тази, в която си живял, която помниш и която твоите приятели, попаднали в капана ѝ, все още симулират по инерция. Че цялото автохтонно зло, което досега се е криело в нея - доносници, мракобесници и ксенофоби, страдащи от собствената си малоценност, е избухнало и се радва на властта си. Точно по същия начин преди повече от сто години нашите предшественици вероятно са се убеждавали в това, борейки се с изкушението да си купят билет за параход до СССР. Тези, които не са победили изкушението, рано или късно почти неизбежно са се озовали в ГУЛАГ. Затова беше необходимо да победим.

Впрочем, интересно е, че алгоритмите на Фейсбук ми показват точно такава Русия - щастлива и спокойна. Макар че всъщност те трябва да създават информационния балон, в който искам да бъда (разбира се, не по алтруистични причини, а за да ме задържат по-дълго на сайта и да печелят повече пари от мен). И, съответно, да ме убедят, че Русия въобще вече не съществува. Но може би те разбират по-добре от мен какво наистина ми се иска да видя.

Родината ще те намери навсякъде

При това край мен живеят и други рускоговорящи мигранти, които са дошли тук отдавна и са се устроили. Не всички, но някои от тях са "ватници" от най-класически вид: обичат Путин, смятат украинците за врагове и се притесняват децата им да не бъдат приучени към хомосексуалност в германските училища. Това не може да се обясни със слаба интеграция: много от тях говорят отлично немски, имат добра работа и като цяло се чувстват съвсем комфортно. Този феномен изобщо не се нуждае от специално обяснение. Просто "ватниците" си остават "ватници", дори и след повече от 20 години живот далеч от родината. Това още веднъж показва, че кремълската пропаганда здраво е поразила мозъците на хората. Но мнозина, очевидно, сами искат да бъдат поразени.

Неотдавна видях в една германска рускоезична общност предложение за услуга – как бързо да се получи руско гражданство ("подробности - в лично съобщение"). И какво, попита някой, нима е възможно просто ей тъй набързо да се получи руско гражданство? "За нормалните хора е лесно, но за изроди като теб не е", отговори авторът на поста. И постъпи много благородно: защото тези, които се готвят да взимат руско гражданство, трябва веднага да започнат да свикват с особения начин на общуване, който ги очаква в Русия. Благодаря на такива хора! Благодарение на тях получаваш допълнителен имунитет срещу снимките на родните брезички.

Антон Павлович* e псевдоним на журналист от Русия, емигрирал в Германия. По негова молба рубриката се публикува под псевдоним.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.