Доц. Наталия Киселова: Мъко наша, Македония!

Около Илинден (20 юли по нов стил или 2 август по стар стил) отново ще се заговори за отношенията (или липсата на такива) между България и Република Северна Македония. Както заради Илинденско-Преображенското въстание (от 1903 г.), което се тачи в двете държави, а в нашата съседка е националният празник на страната, така и заради Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан на 1 август 2017 г. между министър-председателите тогава Бойко Борисов и Зоран Заев в Скопие.

Това коментира за "Труд" Наталия Киселова.

Днес министър-председателите са други и „отношенията между България и Северна Македония са спокойни, координирани, двете държави са партньори в НАТО, но „по някои въпроси“ имат различни позиции“, смята премиерът на Република Северна Македония Християн Мицкоски.

В близкото минало особено остър и продължителен бе спорът за името на новосъздадената македонска държава след разпадането на федерацията Югославия. През 1991 г. бившата югорепублика Македония обяви своята независимост и назова себе си „Република Македония“, а официалния си език - „македонски“. Това, обаче предизвика острата реакция на съседна Гърция, която отказа да признае Република Македония под това име, аргументирайки се, че по този начин младата държава си присвоява гръцкото културно-историческо наследство. Чрез правото си на вето Гърция не допусна да бъде международно признато името „Македония“ на новата балканска държава. Организацията на обединените нации, Европейският съюз и останалите международни организации признаха държавата, използвайки „временното“ - Бивша югославска република Македония. Спорът с Гърция се превръща в препъни камък по пътя на новата държава към НАТО и ЕС. След преговори и тиха дипломация, продължили повече от 10 години, се стигна до Преспанското споразумение (17 юни 2018 г.), когато спорът бе разрешен с приемането и от двете страни на името Република Северна Македония. Така Гърция подкрепи членството в НАТО и ЕС на бившата югорепублика. Този двустранен спор, обаче е само малка част от общия „проблем“ за „Македония“.

Понятието „Македония“ се появява за първи път през Античността. То се свързва с появата на древномакедонската държава, като първото свидетелство, в което се споменават древните македонци, е на поета Хезиод от VII век пр. н. е. Според него името идва от сина на Зевс - Македон, който живял заедно с брат си Магнет около планината Олимп. През Античността с понятието „Македония“ се означавали земите, населявани от македонците (да не се бърка с елини), а по време на Римската и на ранната Византийска империя Македония престава да бъде понятие, свързано с определен етнос (древните македонци) и тяхната държава, и придобива значение на административно-военна единица (византийска тема „Македония“), която често мени своите граници. Обхватът на територията, която се нарича Македония през Античността и ранното Средновековие, достига до остров Крит, до реките Дунав и Сава и от Адриатика до Черно и Мраморно море. Като административно понятие „Македония“ излиза далеч от рамките на старата македонска държава и вече няма почти нищо общо с нейния етнос.

През периода на средновековната българска държава няма нито един писмен документ, в който да се употребява името „Македония“ за античната u територия. Българската държава има три „съставни“ части, които са с оглед поредността на завладяване и разширяване на средновековната българска държава. Свети Климент Охридски например следва „да надзирава и третия дял от българското царство, от Солун до Йерихо и Канина и Тасипиат“ („Списък на българските архиепископи“ от XII в.).

След завладяване на разпокъсаните държавици от османците, земите в европейската част на Османската империя са обединени в Румелийско бейлербейство. Султан Мурад I създава голямото административно разделение на султаната на две бейлербейства в Румелия и Анадола (Мала Азия) около 1365 г. Център на Румелийското първоначално е Одрин (1365-1530), после София (1530-1836), а след това Битоля (1836-1867). Това административно-териториално деление съществува повече пет столетия (от 1365 до 1867 г.), когато Османската империя унифицира административното си разделение с употребата на вилаетите.

В рамките на Османската империя името „Македония“ в земите на старата антична територия започва да се използва от фанариотите и Гръцката патриаршия през XIX в. („Мегали идея“). През 1866 г. в Цариград Петко Славейков започва да издава вестник „Македония“. Вестникът изиграва огромна роля за извоюването на българската църковна независимост. Изборът на името на вестника не е случаен, а му е дадено като нарицателно за третата област, населена с българи. И българите от Македония се превръщат в двигател на църковната независимост, българския национален идеал и национално обединение.
Краткият историко-географски преглед показва, че името „Македония“ след Балканските войни и подялбата на трите части на Македония (гръцка, сръбска и българска) се използва само като географско понятие. След Първата световна война понятието вече се среща и в етнически смисъл.

Днес Северна Македония е член на НАТО, подала е молба за членство в ЕС през март 2004 г., а статут на страна кандидатка получава през декември 2005 г. По отношение на пътя на Северна Македония към членство в ЕС Съветът припомня в Заключенията относно разширяването със Северна Македония от 18 юли 2022 г., че е важно да се постигнат осезаеми резултати и да се прилагат добросъвестно двустранните споразумения, включително Преспанското споразумение с Гърция и Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с България. Ключов пункт от Заключенията е даването на „възможност за укрепване на равните права на лицата, принадлежащи към малцинства и общности в Северна Македония, и по този начин ще допринесе за спазването на политическите критерии от Копенхаген. Във връзка с това Съветът приветства намерението на Северна Македония да започне и да осъществи приоритетно съответните конституционни промени с оглед на включването в Конституцията на граждани, които живеят в границите на държавата и които са част от други народи, като например българите“ (аспект на т. нар. френско предложение).

Вместо Северна Македония да изпълни поет ангажимент към ЕС, миналата седмица на срещата на върха във Вашингтон (9 юли т. г.) премиерът Мицкоски заговори за признаване на „македонско малцинство“ в България като се позовава на 14 присъди [произнесени от ЕСПЧ], които „доказват, че правата на македонците в България са нарушени“. Първо, делата не са 14, а са 8. Второ, ЕСПЧ не произнася присъди, а осъдителни решения, и трето - не става дума за искане за признаване на малцинство, а за отказ за регистрация на политическа партия, която си поставя антиконституционна цел, и за отказ за вписване на сдружения от съд. Изказването е в нарушение на международното публично право и на чл. 11, т. 5 от Договора за добросъседство, съгласно който нищо от Конституцията на Северна Македония няма отношение към лица в България, които не са граждани на Македония.

Липсва адекватна реакция на българското Министерство на външните работи, а дотогава - провокациите от македонска страна ще продължат поне докато... Народното ни събрание избере редовно правителство (по Мицкоски).