Чуйте не срещу кого говорят, а за кого оглушително мълчат

Скандалите им осветяват добре пазени тайни, но от това не следва нищо. За да разберем истинските им намерения преди изборите трябва да видим не срещу кого говорят политиците, а за кого мълчат, пише Георги Лозанов.

Наближават поредните избори, което естествено изостря слуха ни за политическото говорене. Продължава да се чува омръзналата и на самите политици разправия между тях самите. Скандалите им осветяват добре пазени тайни, но пък от това не следва нищо, защото и децата вече знаят, че те се обвиняват взаимно - не за да се вкарат в затвора, а за да влязат в парламента. Затова далеч по-показателно за същинските им намерения е не срещу кого говорят, а за кого предпочитат да мълчат.

Оглушително мълчание

ГЕРБ мълчи за Пеевски с неговото „Ново начало“ и за ИТН, което подсказва, че хипотезата за съвместното им управление не е безпочвена. Мълчи напоследък и за „Възраждане“ и президента, което пък навява подозрение, че може „да даде едно рамо“ на пропутиново мнозинство у нас, каквато пилотна проба бе направена с путиновия закон за несъществуващата пропаганда на нетрадиционната сексуална ориентация в училище. На Бойко Борисов явно вече не му се водят битки и призова всички лидери да заровят томахавките, като така негласно да го признаят за свой политически вожд. Не е изключено, защото опитът показа, че неговият „естествен враг“ не е в парламента, а е улицата, която в момента обаче е „глуха улица“.

Парадоксално, в подобна доминираща роля се пробва и ИТН, та чак съвсем сериозно се бяха заели да преговарят за собствено правителство. Изглежда мислят, че „народ" е магическа дума и щом си я сложиш в наименованието, от само себе си се превръщаш в глас на суверена.

Президентът най-оглушително мълчи, разбира се, за „Възраждане“, пък те - за него в очакване най-после да се формира трайно пропутиново мнозинство, което да подгони „джендърите“ и „чуждите агенти“, да изправи „слугите на посолството“ пред Народен съд, да спре помощта за Украйна, да излезе от НАТО и каквито други постсъветски блянове има Костадинов. Ако пък пак не се получи, президентът ще е принуден сам да си направи партия за мир и дружба, подразбира се с кого.

Пеевски мълчи за ГЕРБ, макар и със стиснати зъби (още след оттеглянето на подкрепата им от Калин Стоянов), но без да губи надежда, че, както беше казал Борисов, „ще бъде каквото беше“. ДПС на Доган мълчи за всички без Пеевски по логиката на страстите в стиха на Блага Димитрова:

„Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък

Ще сме най-чужди в света“.

Никой не мълчи за ПП-ДБ

ПП-ДБ гледат да мълчат за ГЕРБ (просто вече никога не могат да кажат никога на сглобка с тях) и за БСП. Впрочем, с БСП всички са се видели в чудо, защото във вътрешнопартийната им патаклама е все по-трудно да се разбере кой за какво се бори извън преразпределението на постовете.

Едно е сигурно: никой не мълчи за ПП-ДБ. Те са нападани с различна интензивност от кого ли не. Причината е, че те, заради своята предистория и конфликта си с президента по повод на войната в Украйна, станаха, дори и без винаги да го искат, вътрешнополитически представители на евроатлантическата битка с путинизма в геополитически план. Така атаките срещу тях естествено се пренасят и върху евроатлантизма - независимо дали с цел той да бъде отречен или употребен. До степен да се превърне в обидна дума или най-малкото в безсъдържателно клише. Затова нека да припомним съдържанието му.

Кой проваля евроатлантизма?

В основата на евроатлантизма, популярен и като трансантлантизъм, е планът „Маршал“, реализиран от 1948 до 1952 година. Той предвижда САЩ да окажат значителна безвъзмездна помощ на Европа за възстановяване на икономиката и за превръщането ѝ в преграда пред разпространението на втория голям тоталитаризъм на ХХ век – комунизма, след победата над първия – фашизма. Така от двете страни на Атлантическия океан, в дух на солидарност и в противовес на диктатурите, се установява либералната демокрация с присъщото ѝ върховенство на закона, зачитане на човешките права и достойно материално съществуване на гражданите ѝ. Евроатлантизмът не е абстракция, а реалност, която нашите деца могат да видят и пипнат, когато отидат да учат или да работят там. И когато се връщат, както на протестите през 2020 година, с искания България най-сетне да стане пълноценна част от нея.

Евроатлантизмът влезе в политическия речник на мястото на широко използваното дотогава понятие „демокрация“ след нахлуването на Путин в Украйна, защото спокойният разговор за демокрацията вече не стигаше. Отново възникна въпросът как тя с евроатлантическа солидарност да се превърне в преграда пред реанимираната в Москва и тръгнала в настъпление диктатура.

Путиновата пропаганда на свой, както навремето съветската, разпозна в евроатлантизма основния си враг. Но не води борбата с него като преди с изтъкване на някакви небивали собствени достойнства, а с психологическо дискредитиране на врага. То не се извършва в публичната сфера, където са валидни рационални аргументи, а главно в частната, в най-деликатната ѝ зона - сексуалната, където са валидни лични преживявания и лесно се генерира агресия. Достатъчно е някой да нарече някого „джендър“ и без да търсиш повече основания да се настроиш нападателно. По същия психологически механизъм изкрещяваш на шофьора, изнервил те с нещо, „педераст", въпреки че може да е пó мъж от теб. Или за по-сигурно направо го псуваш на майка. Руската пропаганда и местните ѝ ретранслатори се опитват да организират колективно псуване на колективния Запад.

Триъгълникът в политическата координатна система

В България евроатлантизмът, съзнателно или не, допълнително беше дискредитиран от Делян Пеевски, който се приюти в неговата политическа ниша, за да пази оттам завидната си невидима власт и да може да обвини всеки, дръзнал да ѝ посегне, че посяга на прозападната ни ориентация. А когато точно защитникът на евроатлантизма е санкциониран от евроатлантическите ни партньори за корупция, започва да изглежда, че евроатлантизмът и корупцията не са несъвместими. И избирателят се изправя пред нерешимо уравнение: кое е по-малкото зло – корупцията или путинизмът.

Така координатната система на политическото ни пространство съвсем се огъна и се оформи триъгълник с двустранни противопоставяния и по трите му страни. На единия му връх е президентът с твърдата подкрепа на „Възраждане“ (или обратното), на другия е Пеевски с колебливата подкрепа на ГЕРБ, а на третия са ПП-ДБ, заели се да съберат в едно борбата с корупцията и с путинизма, но нещо все им куца словесната и поведенческата риторика, в която да го направят. И едва ли предстоящите избори ще могат да предложат нова геометрия на политическото пространство.