Огнян Минчев: Джими Картър остава една от малцината светли личности в конфликтния и сумрачен свят на политиката

Като 39-ти президент на САЩ Джими Картър бе това, което посветените в детайлите на американската политика наричат typical one-term president. Неговият мандат се осъществи в драматичен период за американската история. Войната във Виетнам бе приключила през 1973 г., но две години по-късно режимът в Ханой окупира южната част на страната, слагайки край на измъчения мирен договор, сключен с държавния секретар на Никсън Хенри Кисинджър.

Това коментира във "Фейсбук" Огнян Минчев.

Това, което остана е "Виетнамския синдром" - дълбоката обществена фрустрация и разделение на Америка в резултат от поражението. През 1973 г. се разрази и световната енергийна криза, предизвикана от картела ОПЕК - до голяма степен в отговор на подкрепата на Вашингтон за Израел във войната от Йом Кипур с голяма арабска коалиция. През 1976 г. - когато Джими Картър спечели президентските избори - в Америка бе издадена книгата на един от водещите либерали - технократи от 60-те години Даниел Бел - "Културните противоречия на капитализма". Оптимизмът на технотронния гуру Бел е изоставен и заменен с патоса на настъпващата неоконсервативна революция, на която бе съдено да се разрази в пълен мащаб в началото на 80-те...

Америка се готви за драматична промяна на своята позиция като лидер на свободния свят. Сила набират новите глобални елити, родени в САЩ, но бързо придобиващи идентичността на глобален корпоративен и финансов истеблишмънт. Политически скокът в глобалната епоха предстои да бъде оглавен от един друг американски президент - Роналд Рейгън. Но през втората половина на турбулентните 70-те години в Белия дом влиза фигурата на един съвършено различен тип президент. Джеймс Ърл Картър, макар и представител на все още различния Юг на Америка, се оказва типичен представител на великата политическа традиция на Франклин Рузвелт, който изгражда либералния политически съюз на Демократическата партия, преобразувал из основи философията и практиката на държавното управление. Америка от 30-те до 70-те години - въпреки либертарианската пазарна традиция и култура - е държава, която се управлява по логиката на кейнсианския преразпределителен модел, който намалява обществената поляризация и създава мощна средна класа на американското общество. Джими Картър е последният президент на тази либерална обществена коалиция на Демократическата партия, който трябва да се справи с надвисналите облаци на икономическата криза от 70-те години.

Тази криза не е просто циклична рецесия - тя е структурна криза на кейнсианското държавно управление, което се нуждае от охраняван национален пазар за да може да поддържа ефективно преразпределение в рамките на т.нар. "икономика на търсенето". Глобализацията изисква друго - разрушаване на стените, охраняващи националния пазар и преход към глобален пазар, неограничен от интервенция на националния интерес. Именно този сблъсък поражда кризата на едно управление, заключено в логиката на кейнсианската държавна регулация. Опасно висока инфлация, нетипично комбинирана с безработица и стагнация на стопанския растеж - националният интерес вече трудно може да бъде защитаван с инструментите на Новия курс, осмислили разцвета на Америка след Голямата депресия. Джими Картър идва в Белия дом в разгара на кризата. Опитите му да я овладее не се оказват успешни. Оценката "слаб президент", породена от този неуспех е до известна степен несправедлива. Картър получава мандат от избирателите именно като представител на тази либерална коалиция на Демократическата партия, която традиционно управлява с философията на Новия курс. През 1972 г. дори Ричард Никсън - един от най-консервативните американски президенти - заявява: "Сега ние всички, разбира се, сме кейнсианци..."

В международен план администрацията на Джими Картър има две много значими достижения. Сключва се споразумението за мир между Египет и Израел в Кемп Дейвид. Структурата на близкоизточния конфликт се променя съществено - и засега необратимо. През 1975 г. в Хелзинки се подписват споразуменията на Конференцията за сигурност и сътрудничество, открили кратката епоха на "разведряване" - detente - между Изтока и Запада. В рамките на т.нар. "трета кошница" Кремъл и неговите сателити се съгласяват да допуснат на своя територия независими организации за наблюдение спазването на правата на човека. За комунистическите лидери, разбира се, този ангажимент е изцяло формален - те не смятат да го изпълняват в по-голяма степен отколкото ангажимента си от декември 1948 г., когато Сталин подписва Хартата на ООН за правата на човека. Времената обаче са вече други.

Джими Картър - заедно със своя съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински - превръщат казуса за правата на човека в тоталитарните комунистически общества в ключова стратегия за идеологическо настъпление срещу болшевишката идеология и управленска практика. Тази стратегия прекратява условния "баланс" в идеологическото противоборство на Студената война, при който комунистическата идеология флиртува с левите политически движения на Запад и с деколонизираните общества на Третия свят, предлагайки услугите си на "лидер на прогресивните сили". Насочването на прожектора към бруталната саморазправа с правозащитни активисти и организации в Източния блок - със съветските дисиденти Андрей Сахаров, Юрий Орлов и Владимир Буковски, с Харта'77 в Прага и с Комитета за защита на работниците в Полша - лишава съветския идеологически монопол от последните следи на неговата международна легитимност. Стратегията за защита на правата на човека изиграва ключова роля в ерозията на тоталитарните комунистически режими и в осъзнаването - особено на младите поколения в Източния блок - на пълната нелегитимност на управляващата комунистическа партия и нейната идеология. Тоталитаризмът от съветски тип започва бързо да гние и се саморедуцира до обикновена репресивна диктатура под натиска на движения като полската "Солидарност", под въздействие на саможертвата на дисидентите - активисти, под влияние на истината от "Архипелага ГУЛАГ" на Солженицин...

Като личност Джими Картър е дълбоко убеден в каузата на човшките права и прекарва десетилетия от своя дълъг живот в усилия да подобри тяхното спазване в многобройни международни кризи и конфликти. Картър е християнин с дълбоко осъзната мисия да помага на своите ближни по всякакъв начин в рамките на възможностите и на ресурсите, с които разполага. Според мнозина той е прекалено "мек" човек за позицията на лидер на свободния свят. Вярно е, че като президент Картър се сблъска с предизвикателства, които не успя напълно да овладее. Кремъл използва споразуменията за "разведряване" от Хелзинки като платформа за безнаказани интервенции на много места по света - в Африка и в Централна Америка. Интервенцията в Афганистан бе финалния акт на злоупотреба с добрите отношения между Изтока и Запада. С нахлуването в Кабул Москва "скъсява дистанцията" за евентуална намеса в "ислямската революция" в Иран и за овладяване на геополитически позиции в непосредствена близост до Персийския залив. Картър обявява края на "разведряването", но няма време и потенциал за да осъществи мащабен завой в политиката на Вашингтон срещу нарастващата агресия на Кремъл в международните отношения. Няколко месеца по-късно се проваля и операцията за освобождаване на американските заложници в Техеран.

Със своя цялостен жизнен път Джими Картър остава като една от малцината светли личности в конфликтния и често сумрачен свят на политиката. Безукорният му личен и политически морал, християнското му служение в полза на хората по цялата планета, личният пример на човешка доброта и отговорност остават в историята на съвременния свят като пример за един достойно изживян живот. Като президент в една динамична епоха на промяна той не постигна всички свои цели. Като човек със световно присъствие и неотклонно преследвана мисия в служба на човечеството и на добротата, Картър остава ненадминат пример за последване и дълбоко уважение. Бог да го прости!