Младенов: Скептиците потриват ръце, но аз се виждам на Европейското

Георги Младенов е новият селекционер на мъжкия национален отбор по баскетбол. Управителният съвет гласува доверие на специалиста със 7-0 гласа. Така той наследява на поста Тити Папазов и през лятото ще води тима на България в евроквалификациите с Израел, Черна гора и Холандия.

С 13 титли и 9 купи в кариерата си, Младенов има огромната отговорност в предизвикателството да успее и като треньор начело на родните национали. Мисия, която той чака от години да му бъде поверена, и възможност, към която гледа с оптимизъм и вяра.

Честито г-н Младенов! Как се чувствате на новия си пост като селекционер на националния отбор по баскетбол на България?

Не е нещо страшно, просто е свързан с повече отговорност. За всеки поел националния отбор това винаги е едновременно голяма чест и предизвикателство. Макар че в България думата „чест“ донякъде е загубила стойността си, малко или много честта да играеш в националния отбор е върхът във всяка една кариера – както на играч, така  и на треньор. 

Приемам назначението с изключителна гордост. Преди него 7-8 месеца нямах работа и смятам, че това е отличен начин да се завърнеш в баскетбола.

Най-лесно е да те изберат – събират се хората и казват: този! Оттам нататък става вече по-тежко – идва отговорността, идват и очакванията. Но в края на краищата аз не съм от хората, които се плашат от предизвикателства. В баскетбола правилата са еднакви – 5 срещу 5 и една топка.

За мен баскетболът е начин на живот. Смятам, че ако изиграем добри мачове, имаме шанс да се класираме на европейското. Но даже да не се класираме, целта е отборът да се покаже наистина като отбор, като едно цяло. Един отбор има своите качества и стойност единствено когато играе във всяка фаза на мача компактно, във всяка секунда е „отбор” в пълната цялост на думата, и всеки един трябва да е готоя без колебание да се пожертва за своите съотборници.

Следвайки вашата логика, може ли да се каже, че в момента българският баскетбол е обединен?

Надявам се да бъде такъв. Надявам се всички, които са гласували на управителния съвет, да застанат зад щаба на националния отбор и зад самия него – няма друг начин.

Ние, българите, сме успявали, когато сме били обединени. Ние, треньорите, трябва първо да започнем да уважаваме себе си, собствения си труд, този на колегите, да страдаме от загубите и да се радваме на победите им в чужбина.

У нас не уважаваме лидерите, не уважаваме успелите хора в България, както и извън нея. Ние искаме, вместо да се приближим към тях, да ги дърпаме надолу. Затова е толкова важно да се обединим всички в името на една обща кауза.

В края на краищата баскетболът е точно това. И ако успеем на тази квалификация, успехът няма да бъде само мой или на играчите, или на федерацията, а на цялата баскетболна общност в страната ни. Това е единственият начин да успеем  - да бъдем компактни и да знаем, че има една единствена цел – класиране на Европейското първенство.

Какво ще промените в сравнение с начина на работа, наложен от вашия предшественик Константин Папазов?

Аз съм си говорил много с Тити. И преди, и по време на квалификациите, и когато загубихме от Естония. Като че ли той сбърка в един единствен аспект. Наистина, всеки си има свои виждания за баскетболната игра, но Папазов се предовери твърде много на играчите, на тяхната дисциплина, самосъзнание. Като че ли това малко изигра лоша шега, защото ние, българите, между свобода и слободия като че ли не правим голяма разлика.

Сега имаме 1 месец подготовка – на 1 юли започваме с нея, на 10 август е първата квалификация – домакински мач с отбора на Холандия. В този един месец ти не си отишъл на подготовка, за да ходиш по дискотеките, да щракаш с пръсти или да водиш гаджета с теб. Имаш един месец, в който трябва да направиш всичко възможно да бъдеш един от избраниците в този отбор. Защото разширеният състав ще бъде от 15-16 души. Така че това е единственото нещо, което трябва да променя – строгостта и дисциплината.

Аз много мразя - и никога няма да го направя - да коментирам как е работил един треньор, как е водил един тим. Това всъщност не е и моя работа, защото и аз съм треньор и уважавам всяка една мисъл и идея, която е имал мой колега. Всеки един от треньорите е опитал да даде максимума от себе си, да нагласи отбора така, че да спечели. Не смятам, че има треньор, който отива и казва: „Днес искам да загубя”. А и няма отбор, който да излезе, за да падне.

Единствено сърцето ти дава предимство, защото даже да не играеш добре, да си по-слаб като техника, ако не си безличен и си борец на терена, пак може да успееш, защото повличаш всички със себе си. Мотивацията е много важна.

Искам моите момчета да бъдат на първо място „отбор”, на второ – ако е възможно, да бъдат приятели. Ако бъдат приятели извън терена, това е основа за нещо много добро. Вътре, на терена, искам да видя един отбор. Първият ми треньор - Петър Симанов, казваше: „Когато играеш баскетбол, си ми приятел; когато играем в един отбор, си ми брат”.

Ще успеете ли да върнете близнаците Деян и Калоян Иванови в националния отбор?

Ще трябва допълнително да говорим с тях. Те са част от българския баскетбол. Имат характер, играят в силни първенства, като италианското и испанското. Доказали са се като добри играчи, като таланти и, в края на краищата, те са тръгнали от България. Българският баскетбол - и в частност отборът на Варна - им е дал основата и това, което те в момента са. Така че сега е моментът - аз ще ги поканя, единствено от тях зависи вече дали ще дойдат.

В никакъв случай обаче няма да се моля. Смятам, че един нормален разговор е нужен, нека решат сами те дали да идват, или да не идват. Аз ще уважа всяко решение.

Има една приказка, че човек винаги съжалява за шансовете, които е пропуснал, и за рисковете, които не е поел. А това за тях е един шанс – да покажат наистина, че са мъже, добри играчи, характери, таланти и че те ще помогнат на българския баскетбол да се класира на Европейското. Естествено, може дори и тогава да не се класираме. Взимането на близнаците в никакъв случай не гарантира 100% успех в квалификациите.

Как виждате шансовете ни за излизане от квалификационната групата?

Групата несъмнено не е лека. Това обаче нека не звучи като оправдание - че попаднахме в една от двете най-силни групи в квалификациите. Истината обаче е, че слаби отбори няма. И Черна гора са силни, и Израел, и Холандия - също. Но какво очакваме – да ни сложат в група с Фарьорските острови и други подобни анонимници?! Не, няма лесни групи. Целта обаче е да се докажеш в тежката група, защото само и единствено тогава разбираш, че си наистина готов да играеш и на европейското.

Какво според вас трябва да се направи, за да се подобрят условията за развитието на баскетбола в страната?

Бях сега в Италия, в залата във Варезе, в която имаше снимки на Мишо Михайлов и на Чанев, баскетболисти от Балкан Ботевград. Да, Италия не е 6-7 милиона, но всичко започва от едно и също място – от децата, дето са на по 8-10 години.

Всичко требва да започне от базите и най-вече от подрастващите. Невероятна любов и работа с тях и търпение от страна на всички треньори – това е рецептата за успех.

Другото нещо, което трябва, е да има невероятно квалифицирани млади специалисти, защото без тях няма как. Научи се, чети, образовай се, защо трябва да създаваш от тези деца баскетболни инвалиди?! А не се знае от тези всички деца – 20-30, които имаш в клуба си, дали няма да излезе някой Тошко Стойков или Георги Гушков, защо да нямаме следващия супериграч?

Истината е, че и достатъчно зали с добри условия нямаме. Има такива, в които децата тренират с ръкавици заради студа, има и други, в които не може да искаш да правиш индивидуални тренировки и тренировки с деца, защото имаш само два коша. Там няма условия да тренираш с група от по 50 деца.

Много от треньорите, да не се обиждат, но виждат малките като „20-30-левови такси”, и нищо повече. Много от тях казват: „Ти не си си платил” и го освобождават това дете. Това е убийство, това е перверзия! Не може на едно дете, на което родителите му нямат възможност да платят 30 лв. днес или дори този месец, да му кажеш, че не може да тренира и да си ходи. Ами ще платиш ти или няма да вземеш таксата. Ти убиваш амбицията на това дете в зародиш!

Да, ама ако убиеш новия Георги Гушков? Може от 30 деца да не извадиш нито един суперталант, но можеш да извадиш и три, може и пет. Винаги има вариант нещо позитивно да се случи. Това се иска – сериозно занимание с малките.

Правя едно изследване: две деца на 9 години – едното го пускат да играе волейбол, другото – баскетбол. След 6 месеца момчето във волейбола започва да играе мачове, а момчето в баскетбола още не е усвоило основите - не може да подава, да стреля. Не че казвам нещо лошо за колегите от волейбола – те имат много повече успехи. Но за мен баскетболът е по-сложната игра.

Да обобщим: за да развиваме добре баскетбола у нас какво трябва? Условия - повече и по-модерни зали, добри треньори и невероятна селекция откъм подрастващите, които са бъдещето на този спорт у нас. И всеки треньор трябва да знае, че всяко дете го гледа в очите и иска да научи нещо от него.

Аз съм толкова голям оптимист, че се виждам на Европейското първенство. Всеки има право да мисли каквото си иска. Като имаш цел, стигаш до някъде. Търсиш пътища за постигането й и това е. Във всеки един спорт и във всяко едно нещо в живота е така. Поставиш ли си таван, не опиташ ли да постигнеш още и още, значи си се предал.

Винаги ще има противници и критици, изпълнени със завист и негативизъм. Как ще се справяте занапред с тях, след като вероятно ще стават още повече?

Човек хвъля камък само по дърво, което ражда плодове. Мен от такива неще никога не ме е страх. Толкова много съм бил плют през годините. Има такива, които са ме обиждали, после са ме носили на ръце. Скептици има и те сега потриват ръце. Сред тях са и тези, които се надяваха да не ме изберат точно мен за треньор. Просто българската психология е такава – по-лесно е да критикуваш, отколкото да погледнеш себе си и да помагаш на другите.