Теодора Крумова от център „Амалипе“ пред ФАКТИ: България няма деца за убиване!

Преди седмица едно дете беше жестоко пребито в Луковит. Намериха го захвърлено до река, със счупени ръце. Бито по толкова нечовешки начин, че е трудно да допуснеш, че някой, който има претенцията да се нарече „човек“, може да прояви такава умишлена жестокост. Защото да пребиеш едно дете, да му счупиш двете ръце и да го хвърлиш от 6-метров мост… си е опит за убийство. Когато едно дете пострада по толкова брутален начин, това означава, че сме стигнали дъното като общество. Общество с псевдоморал, с псевдоценности, с псевдорелигия, с превдотолерантност, с псевдоправосъдие. И всичко на фона на лицемерния “дебат” за предмета „Добродетели и религия“ в училище… Пред ФАКТИ по темата говори Теодора Крумова от Центъра за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе”.

- Г-жо Крумова, в Луковит мъж преби дете и го изхвърли от мост на брега на река, а в Хасково 17-годишен уби 18-годишната Магдалена. Какво е това, какво се случва в обществото ни?
- Всичко това ни показва няколко неща. Първо, колко е болно обществото ни. А то е много болно. Второ, обществото ни изкрещя - „Царят е гол!“. Сега остава да видим, дали ще го видим гол царят, или ще ни се види с дрехи.

- Значи е време да свалим розовите очила. Така ли…
- Време е да прогледнем и да видим действителнността около нас такава, каквато е. Случаят в Луковит изкара на показ най-тежките язви на обществената болест. Липсата на социална чувствителност и двойният стандарт на обществото. Всяко чудо за 3 три дни. Това го знаем добре. До 30 април всичко беше забравено и случаят се превърна в „студена новина“. Нямаше масови протести, нямаше блокади на пътищата, нямаше снимки по площадите (не защото някой се е закахърил да опази самоличността на детето). А пък и в крайна сметка, то - като е ромче, сигурно си го е заслужило… Не че всеки един от нас не е брал джанки от чуждите дворове като малък, нали така. Така де - „няма безгрешен циганин“, „всеки дим има огън“, „крайно време е да приложим Крумовите закони“. Това са само част от коментарите, които прочетох, в социалните медии. Не мога да повярвам, че има нещо, каквото и да е то, което може да оправдае подобна жестокост, още повече когато става въпрос за дете. Видях и друго. Че някак вече извършителят не е един - стотици са. И всички те вече с оправданията и коментарите си - само дето още физически не са го направили, но в умовете и съзнанието си и те вече са пребили това дете, защото е брало джанки.

- Общество, нрави, нагласи, толерантност… На това му казваме социални отношения. Родители, семейство, възпитание… Какво следва?
- Счупени институции. Всеки е сам за себе си. Проучване на Център „Амалипе“ за домашното насилие в ромска общност от ноември 2020 показа изключително ниско доверие на ромските жени в институциите, когато е необходимо да се търси закрила и справедливост (б.а.- всъщност, нито една от анкетираните жени не е потърсила помощ от институциите). 86 % от ромите не съобщават за случаи на дискриминация, защото не вярват в институциите. Не че българските граждани като цяло вярват в институциите и в частност в полицията (б.р.- според Антикорупционния фонд 69% от българските граждани смятат, че ако подадат сигнал за корупция, могат да пострадат и не се чувстват защитени). В този случай родната полиция не пропусна да затвърди това впечатление – насилникът от Луковит беше задържан само за 24 часа, след което освободен, при положение, че е признал вината си за изключително тежкото и жестоко деяние.

- Но местната общност се надигна…
- Да, случаят бе подет и от медиите и едва тогава извършителят бе задържан отново, вече за 72 часа. Но всичко пак влезе в графата: „Тук така стават нещата“. Да чухте за полицейски оставки, нямаше дори извинение. Какво, трябваше да е починало детето ли – припомням, хвърлено от мост, за да има полицейска реакция. Не чухме и да са изпратени психолози в училището на пострадалото дете, защото не мога да си предствя как се чувстват съучениците и приятелите на момчето.

- Обществото реагира…
- Да, така е. Но видяхме и мълчанието на политиците. Внезапно всички бяха обхванати от хронична институционална безгласност. Не беше направено нито едно официално изявления или публичен коментар от национални политици или ръководители на институции по случая с пребитото дете. Нямаше официална и безапелационна санкция нито на деянието, нито на дискриминационната агресия и расизъм към жертвата в социалните медии. Държавната агенция за закрила на детето също бе обхваната от оглушително мълчание. Замълча и Комисията за защита от дискриминация. И сигурно е по-добре, защото вероятно щеше да се намери някой неразбрал чиновник, който да се изпусне: „Ама то дете ли е, или циганче?“
Медийното отразяване и реакциите бяха предимно на местно ниво, включително от кмета на Луковит Иван Грънчаров, който единствен осъди нападението и призова за справедливост. Общественото внимание и протестите в града се опитаха да привлекат вниманието към сериозността на инцидента, но към момента няма данни за официални реакции на национално ниво. Иначе има жадни за сензация медии. И докато някои медии показаха истински стандарт за отразяване на случаите на насилие над деца (включително и съхраняването на идентичността на жертвата), водещ журналист си позволи в национален ефир, в сутрешен блок, търсейки евтина жълта сензация, да „налива вода в мелницата“ на всички онези с коментарите, измествайки фокуса към конфликт в миналото, случил се със семейството на пострадалото дете – сякаш това има каквото и да е отношение към настоящия тежък криминален инцидент. И тук изниква един екзестенциален въпрос: „Променило ли се е обществото ни за един век?“ Случилото се с детето в Луковит и особено поведението на извършителя, много напомня на „Снаха“ от Георги Караславов. Юрталана убива дете, което е отчупило няколко кочана царевица от нивата му. Извършителят не изпитва никаква вина, защото детето „краде царевица“, следователно само си е виновно. Полицията не наказва Юрталана. Разликите със случая в Луковит са минимални, нали. Но става дума за събитие, което е век по-късно (б.а. – Георги Караславов публикува „Снаха“ през 1930 г.). Нима наистина обществото ни изобщо не се променя? Защо е така?

И тук искам да върна темата отново към дебата за ценностите.

Защото преди да тръгнем да нарушаваме Конституцията, отнемайки светския характер на българското училище, дебатът за ценностите трябва да включи и това как институциите и възрастните споделят ценностите, на които искаме да научим децата си – доброта, толерантност, честност, емпатия, демократичност, справедливост… Аз не ги виждам никъде. Затова, ние - от Център „Амалипе“, настояваме за незабавната, макар и закъсняла реакция на институциите – Министерство на вътрешните работи, Прокуратура, Държавна агенция за закрила на детето, МОН и съответно РУО, Комисията за защита от дискриминация и др. Защото трябва да има категорично осъждане и заклеймяване не само на подобен тип деяния, но и всякакви прояви на расизъм, дискриминация и толериране на подобни изстъпления, използвайки етнически мотиви – както офлайн, така и онлайн. Надяваме се и искаме пълно и безпристрастно разследване на случая. Проверка за възможен етнически мотив и престъпление от омраза. Осигуряване на медицинска, психологическа и правна помощ за детето, неговото семейство и неговите съученици. Гарантиране на безопасността на всички уязвими деца в общността.
Защото случаят в Луковит не е само за едно дете - той е огледало на обществото, в което институциите се разпадат, а ценностите се размиват. Този случай не е изолиран - той е и поредното болезнено напомняне за растящата нетърпимост и насилие, на които са подложени ромски деца в България. България няма деца за убиване!