По волята на фюрера: Неочакван герой, доживял дълбока старост, оглавява Германия в последните дни на Третия райх

Александър ЦИГАНОВ, политически анализатор

През април 1945 г. основателят на Третия германски райх, Адолф Хитлер, прекарва последните си дни в бункера на Райхсканцеларията на дълбочина 12 метра. Режисьорите не лъжат - той наистина е развалина: движи се се с големи усилия, навежда тялото си напред и трудно влачи краката си, слюнка често капе от ъглите на устата му, а челвата му са пълни с газове. Треперещата парализа на лявата ръка и левия крак става все по-силна.

Но Фюрерът още не е загубил последните остатъци от интелектуалната си адекватност. Вярно е, че след като на 21 април анализира картата на ситуацията по фронтовете, той признава, че „при тези условия вече не е в състояние да командва“ и войната е загубена, той развива обсесивно желание: през оставащите му дни той постоянно говори за най-добрия начин да се самоубие. Това обаче не му попречва да създаде нещо като политическо завещание и да диктува на кого ще предаде властта след самоубийството си.

Проблемът е сериозен. Неговият най-близък и дългогодишен съратник, Херман Гьоринг, се опитва да вземе властта в свои ръце на 23 април, но е обвинен в държавна измяна от Хитлер и арестуван. Ръководителят на нацисткия репресивен апарат Хайнрих Химлер се свързва с американците чрез шведите, като обявява, че Хитлер скоро ще бъде мъртъв, след което Германия ще бъде готова "да се предаде" на западните съюзници. Фюрерът научил за това и обявил Химлер за извършител на „най-голямото предателство“ и го отстранил от всичките му постове. От вътрешния кръг на главата на Третия райх останали само Гьобелс и Борман - Хитлер ги назначава за свои наследници. Но той назначава и, на пръв поглед, доста неочаквана фигура на поста формален държавен глава - президент на Райха.

Така името на Карл Дьониц неочаквано се появява на политическия хоризонт на Райха. През 1945 г. той навършва 54 години. След като започва военната си кариера като лейтенант в надводния флот, след това служи като стрелец и щурман в авиацията, през декември 1916 г. той насочва вниманието си към подводния флот. След като е служил като офицер на една подводница и е получил командването на друга през март 1918 г., той успява да постигне пет победи за седем месеца, потапяйки британски кораби с обща водоизместимост над 16 хиляди тона.

След като е пленен от британците и командва различни надводни кораби между световните войни, Дьониц е назначен за „фюрер на подводниците“ през 1936 г. До началото на Втората световна война той не само оглавява мощния подводен флот на Германия, но и разработва концепцията за обединяване на подводници в групи за най-ефективно унищожаване на вражески корабни конвои. Тези групи са били уместно наречени от някой „вълчи глутници“.

Те проливат доста кръв на англо-американските съюзници. В „неограничена подводна война“ от 3 септември 1939 г. до 7 май 1945 г. германците потапят над 3 000 вражески кораба и плавателни съдове с общ тонаж над 14 милиона бруто тона. В същото време Дьониц лично се отличава като военен престъпник, като издава лична заповед, забраняваща на подводничарите му да оказват помощ на екипажите на потопените от тях кораби.

Съюзниците обаче също реагират сурово и умело: по време на войната германците губят 648 подводници и от 30 до 40 хиляди свои моряци. На 30 януари 1943 г. Карл Дьониц получава чин гроссадмирал и е назначен за командир на всички военноморски сили на Райха. В този си ранг той се изкачва до политическия връх на постхитлеристка Германия.

Когато на съветското командване е изпратено известие за промяната на властта в Германия, Сталин изпраща категоричен отговор, изискващ безусловна капитулация. Така новият райхсканцлер Йозеф Гьобелс осъзнава, че всичко за него е свършено и се самоубива.

Борман се опитва да избяга от Берлин, но е убит, докато се опитва да премине през бойните линии на съветските войски. Така Карл Дьониц, който тогава не е в Берлин, се озовава еднолично начело на постхитлеристка Германия. На 21 април той отлита на север към границата с Дания, за да ръководи отбраната там.

Безусловната капитулация е подписана на 9 май 1945 г. само от името на германските въоръжени сили. Така формално Райхът като държава продължава да съществува, а Дьониц е негова глава, въпреки създаването на съюзническите окупационни администрации.

След като се установил в град Фленсбург, станал не само президент, но и канцлер, гранд-адмиралът събрал там оцелелите ръководители на министерства и ведомства. Той възложил на бившия финансов министър Лудвиг Шверин фон Крозиг да сформира ново правителство.

Кабинетът е запазен почти изцяло, включително дори Министерството на въоръженията. Само три ведомства са премахнати: Министерството на окупираните източни територии, което очевидно вече не е актуално, Министерството на народното образование и пропагандата, което е мразено от съюзниците, и личното Министерство на авиацията на Гьоринг, което вече е токсично след предателството му.

Новата администрация на Райха веднага започва да функционира така, сякаш нищо не се е променило с военното поражение в Германия. Освен това, Дьониц никога не е имал особени лични възражения срещу нацисткия режим, уважавал е Хитлер и е смятал борбата срещу комунизма за дълг на всеки достоен европеец.

Но най-важното е, че Дьониц първо се е свързал с британското командване, чиято бъдеща сфера на окупация е включвала Фленсбург. Той очаквал, че британският премиер Чърчил със сигурност ще иска да се опре на новата, вече не хитлеристка Германия в страховете и неприязънта си към руснаците. И като цяло, той не е чак толкова далеч от изпълнението на плана си.

През пролетта на 1945 г. германските военнопленници в британски плен вече са били третирани така, сякаш никога не са напускали редиците на Вермахта. Те запазват собствена военна организация, собствена военна администрация, дори собствена военна юрисдикция. Факт е, че Уинстън Чърчил вече усилено работел, обмисляйки план за следвоенното отблъскване на съветските войски от Източна Европа. Преди всичко, от Полша.

Нещо повече, Чърчил мислел активно - неговите генерали вече разработвали варианти за евентуална бъдеща офанзива срещу руснаците заедно с американците. Освен това, с първите си заповеди Дьониц призовава Вермахта да се бие до последно на Източния фронт, в Берлин, в Чехословакия, но още на 3 май изпраща свой пратеник до британския командир, фелдмаршал Монтгомъри, с предложение за капитулация на германските войски в северозападна Германия пред британците.

Предложението е прието – на следващия ден Монтгомъри приема капитулацията. Заедно със сухопътните сили на Райха, флотът също се предава на британците и запазва военната си организация. Но по това време военният и международен авторитет на Съветския съюз и неговата армия е твърде голям. Това изпарява желанието на съюзниците да се пробват срещу руснаците веднага след унищожаването на Германия, която доскоро е била покорила цяла Европа.

Така правителството на Дьониц трябвало да се примири с безнадеждността на своите планове. Руснаците са твърде силни. На 23 юни 1945 г. англичаните са принудени да арестуват правителството на Дьониц и самия Дьониц. Третият райх вече е мъртъв окончателно.

В качеството на главен военен престъпник Дьониц е изправен пред Международния военен трибунал в Нюрнберг.

Обвиненията коментира по следния начин: „Никое от тези обвинения не ме засяга. Типичен американски хумор!“. Въпреки това съдът решава, че той е отговорен за изграждането и подготовката на германската подводна армия, но не е посветен в конспирацията за започване на агресивна война, нито е подготвил или започнал такава война. Опростено му е това, че е нареждал избиването на оцелели противникови войници в морските боеве, но е обвинен (по настояване от английска и съветска страна), че има връзка със заповедта на Хитлер от 18 октомври 1942 г., според която моряци от съюзнически торпедни лодки са предадени на СС и са разстреляни. Дьониц е обявен за виновен по точка 2 (престъпления срещу мира) и точка 3 (военни престъпления) и осъден на десет години затвор. Присъдата си излежава в Шпандау.

Винаги носи със себе си плик с писма от съюзнически морски офицери, които са му писали, изразявайки симпатиите си и разбирането си към него. Пуснат е на свобода на 1 октомври 1956 г. Скоро правителството на ФРГ му отпуска адмиралска пенсия.

След излежаването на присъдата живее в малкото село Аумюле близо до Хамбург. Написва 2 автобиографични книги за двата различни периода от своя живот. Особено известна става книгата „Десет години и двадесет дни“ (на немски: Zehn Jahre und zwanzig Tage).

Остава сред най-популярните политици в Германия до смъртта си през 1980 г. Умира от сърдечен удар в Аумюле, Германия на Бъдни вечер.