Как САЩ пропуснаха момента да създадат еднополюсен свят

Анализ на Макс Бергман, директор на Центъра за евроатлантически и северноевропейски изследвания към Центъра за стратегически и международни изследвания, публикуван на страниците на авторитетното американско списание за международна политика Foreign Policy.

След Студената война Съединените щати имаха силата и легитимността да преобразят света, но пропиляха своя момент за еднополюсен свят. Америка, в ретроспекция, повтори грешките, които направи след Първата световна война. И в двата случая тя не се стремеше да изгради и институционализира либерален международен ред, предпочитайки да остане неограничена.

В реда след Студената война Вашингтон управляваше света. Това донесе огромни ползи както за Съединените щати, така и, честно казано, за света. Но международният ред зависеше от свръхангажираността и хегемонната доброжелателност на САЩ, които се оказаха трудни за поддържане. В крайна сметка най-голямото предизвикателство за реда, воден от САЩ, не е Китай, а изтощените Съединени щати.

Концепцията за либерален международен ред е трудна за формулиране и следователно за защита. За реалистичната школа по външна политика световният ред е свързан с властта и е по своята същност анархичен, а мечтите за ред, определен от правила, следователно се отхвърлят.

Но през последния век под ръководството на САЩ анархията беше опитомена. Изграден бе ред, който поставя ясни ограничения върху националните държави, като както правилата, така и нормите регулират поведението им. Съществува Устав на ООН, забраняващ на държавите да нахлуват една в друга, и договор за неразпространение на ядрени оръжия, както и договор за химически и биологични оръжия, който значително ограничава разработването на опасни оръжия. Правила, норми и кодекси за поведение регулираха как държавите и хората взаимодействаха помежду си и се справяха с проблеми, от пътувания до бежанци, здравеопазване и война. Съществуваше глобална търговска система, която създаваше ясни стандарти и правила. Светът стана много по-малко анархичен, по-предсказуем и по-подреден. Всичко това беше подкрепено от мощта на САЩ.

Това устойчиво ли беше? Изследователят по международни отношения Дж. Джон Айкънбъри твърди в книгата си от 2001 г. "След победата", че Америка трябва да приеме своя далновиден собствен интерес и да се съгласи с известни ограничения на своята мощ, за да "затвърди благоприятния следвоенен ред". Чрез стратегическо самообуздаване Съединените щати е по-вероятно да "спечелят съгласието на по-слабите" държави, както и да се подготвят за деня, в който еднополюсният момент ще приключи.

Точно така Съединените щати подходиха към победата си след Втората световна война. Администрацията на Рузвелт беше решена да не повтаря грешките от междувоенния период, когато Вашингтон беше отхвърлил Обществото на нациите и беше допуснал разпространението на икономическата политика "направи по-беден съседа си".

Още преди войната да приключи, през 1944 г., във Вашингтон, в Дъмбартън Оукс, се проведоха преговори, довели до създаването на Организацията на обединените нации, а в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, бяха положени основите на следвоенния икономически ред.

Когато Съветският съюз премина от съюзник към съперник и започна Студената война, изолационистките нагласи в Съединените щати отстъпиха. Президентите Хари Труман и Дуайт Айзенхауер изградиха съюзи в Европа и Азия, предоставиха значителна военна и научно-техническа помощ и настояха за европейска интеграция.

И все пак след победата в Студената война, САЩ не положиха съпоставими усилия за трансформиране на международния институционален ред по начина, предложен от Айкънбъри. Нямаше усилия за драстично укрепване на Организацията на обединените нации, реформиране на Съвета за сигурност или създаване на нови стабилни институции.

Неспособни да ратифицират международни споразумения в Сената, Съединените щати стояха отстрани, докато договори, включително Конвенцията по морско право; Римския статут за създаване на Международния наказателен съд; Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити; и Протокола от Киото за климата, напредваха. Сенатор Джеси Хелмс ръководеше усилията за спиране на финансирането от САЩ за Организацията на обединените нации, въпреки факта, че десетки хиляди мироопазващи сили на ООН все по-често бяха разположени по целия свят, за да овладеят конфликтите. Глобалните институции, които бяха създадени - като например Общността на демокрациите, създадена в края на администрацията на Клинтън, предназначена да свързва и организира демокрациите по света - бяха бързо пренебрегнати от Съединените щати. Най-значимото развитие в глобалната политическа архитектура изобщо не включваше Съединените щати, тъй като се случи на регионално ниво, с формирането на Европейския съюз, Меркосур и Африканския съюз.

За разлика от това, Съединените щати наистина се стремяха да утвърдят универсалистки либерален икономически ред.

Те настояваха за либерализация на търговията и през 1995 г. помогнаха за създаването на Световната търговска организация (СТО) за управление на световната търговия. Това отприщи ера на глобализация и икономическа взаимосвързаност. Вашингтон предполагаше, че демокрацията и капитализмът ще се подсилват взаимно и ще се развиват органично. Пагубността на "Краят на историята?" на Франсис Фукуяма и "Лексусът и маслиновото дърво" на Томас Л. Фридман беше, че те освободиха политиците от отговорност. Защо да се изграждат нови институции, да се поверяват правомощия на ООН или да се подписват договори, които ограничават властта на САЩ, когато демокрацията и капитализмът са неизбежни? По този начин визията за ред стана силно либертарианска.

Въпреки това, тъй като икономическите кризи в една страна бързо се разпространяваха в други, стана ясно, че един по-взаимосвързан свят се нуждае и от по-задълбочено международно сътрудничество. През 1999 г., в отговор на азиатската финансова криза, беше създадена Г-20 като механизъм за координиране на икономическата политика. Но на фона на все по-безсилните национални държави, които не могат да се справят самостоятелно с глобалните предизвикателства, липсата на ефективно глобално управление стана особено осезаема през 90-те години на XX век.

И все пак Съединените щати по това време бяха политически разделени по отношение на мултилатерализма. Това всъщност беше основната външнополитическа битка през 90-те години. Администрацията на Клинтън вярваше в интернационализма и мултилатерализма на Уилсън, но беше в политическа защита. Републиканците енергично възразяваха срещу ограниченията на американската власт и се обявяваха срещу международните институции. Единствено общоприето беше, че Америка е незаменима и трябва да управлява света.

За администрацията на Клинтън международните организации и глобалното управление бяха оправдани по тактически съображения - тъй като и двете обслужваха интересите на Съединените щати. Белият дом изпитваше затруднения да формулира грандиозна визия за един пренареден свят и вместо това съсредоточи американското лидерство върху решаването на конкретни кризи.

Това доведе до серия от интервенции, възприемани от мнозина като акция тип "удари къртицата" - в Сомалия, Хаити, Босна и Косово. Такива действия предизвикаха оплаквания, че САЩ се държат като "световен полицай", а по време на президентската кампания през 2000 г. Джордж У. Буш ги критикува като прекалено либерална политика на "изграждане на нации". Америка трябваше да води, защото беше незаменима, но това също означаваше, че прави твърде много.

Най-голямото постижение на администрацията на Клинтън - разширяването на НАТО - също разкри това напрежение. Разширяването на НАТО позволи европейското обединение, но също така затвърди позициите на Америка в Европа, тъй като НАТО се въртеше около Съединените щати. Но когато беше изправена пред избор дали да подкрепи появата на ЕС като независим играч в отбраната и външната политика, администрацията на Клинтън се възпротиви, защото се притесняваше от загуба на влияние. Разбира се, Вашингтон искаше Европа да "сподели тежестта" на отбраната, но в крайна сметка даде приоритет на контрола.

След 11 септември на САЩ беше дадена още една възможност да преобразят света. Но вместо това беше разгърнат едностранчивият им подход.

През 90-те години на миналия век се появи възходът на неоконсерваторите, които до голяма степен споделяха либералните цели на уилсъновите интернационалисти, но вярваха, че начинът да се направи това е едностранно чрез твърдата сила на САЩ. Както Робърт Каган и Уилям Кристъл писаха във влиятелно есе от 1996 г., в което се аргументираха за неорейгънистка външна политика, "подходящата цел на американската външна политика следователно е да запази тази хегемония възможно най-далеч в бъдещето". Те призоваха за повече разходи за отбрана и по-силна конфронтация с противника. Глобалната война срещу тероризма, кампаниите с дронове и нахлуването в Ирак обезсмислиха представата за международен ред, основан на правила, и силно подкопаха доверието в американската хегемония, създавайки пространство за възход и ответен натиск от страна на съперници.

Войната в Ирак промени Републиканската партия. Тя обърна много от най-патриотичните американци, тези, които се явиха доброволно да служат на страната си след 11 септември - като Джей Ди Ванс и Пийт Хегсет, които ръководеха организация на ветерани в подкрепа на войната - не срещу самата война, а срещу либерализма, използван за оправдаване на воденето ѝ, заедно с идеята за използване на силата и лидерството на САЩ за по-нататъшно изграждане на либерален свят.

Но провалът в Ирак промени и демократите. Беше трудно да се формулира либерална визия за света, когато либералните ценности бяха използвани за оправдаване на инвазията в Ирак. Президентът Барак Обама по подразбиране се придържаше към по-реалистична перспектива "не правете глупости". Това означаваше и смекчен ангажимент за поддържане на международния ред. Нежеланието на Обама да използва пряка сила срещу режима на Асад в Сирия заради употребата на химически оръжия беше знак за сдържаност. Но това също така показа, че Съединените щати не биха опазили инстинктивно световния ред, дори когато е заложена на риск критична норма. Америка не чувстваше същата "отговорност за защита", както през 90-те години на миналия век.

В крайна сметка демократическите администрации продължаваха публично да се застъпват за международните институции. Но когато цената на заобикалянето на международните норми беше нематериална и с отложени последици, тези норми рядко надделяваха в дебатите за националната сигурност в Белия дом. Постепенно това започна да се отразява на позицията на Америка.

Доверието в Съединените щати беше разклатено в многостранни форуми, където американското лицемерие се използваше като аргумент срещу тях и водеше до по-слаба ангажираност от страна на Вашингтон. Днес Организацията на обединените нации почти не се обсъжда в американската столица. Докато Съединените щати проявяваха все по-малък интерес, Китай засилваше присъствието си - което превръщаше глобалните институции в все по-неподходящ инструмент за постигане на по-либерален световен ред. В момента почти липсват сериозни усилия за сключване на международни споразумения в сферите на киберпространството, космоса или новите видове оръжейни системи.

Когато световната икономика се срина през 2008 г., това създаде усещане за упадък на САЩ и прониза смъртоносно усещането за неизбежност на либерализма.

Тогава задуха нелиберален вятър. Китай се възползва от момента, разширявайки икономическото си взаимодействие с глобалния юг, докато автократи като руския Владимир Путин все повече се стремяха да оспорят хегемонията на САЩ.

Изненадващо, кризата през 2008 г. в крайна сметка не обърна света срещу водения от САЩ либерален икономически ред, но обърна американците срещу него. Отхвърлянето на Транстихоокеанското партньорство от водения от републиканците Сенат през лятото на 2016 г., последвано от противопоставянето на администрациите на Тръмп и Байдън на СТО, означаваше, че Съединените щати се обърнаха срещу основната насока на изградения от самите тях ред след Студената война.

Демократите по време на първата администрация на Тръмп си представяха, че страната ще обърне нелибералния поток, като следва стратегия за "свободен свят" или "ребалансиране на демокрацията", за да създаде демократичен блок. Но по време на управлението си президентът Джо Байдън никога не приложи напълно такъв подход. Срещата на върха за демокрация, която той обеща да проведе, се превърна в до голяма степен безсмислен разговор на НПО, вместо в опит за свързване и организиране на демокрациите в нов блок; тя бързо беше отхвърлена от Белия дом на Байдън. Честно казано, Съединените щати може би вече не са вдъхвали достатъчно доверие, за да осъществят подобно усилие. Администрацията на Байдън наистина се стремеше да върне "Америка", като прегърне познати съюзници и структури, съживи застиналия формат Г-7, прегърна отново НАТО и засили Четиристранния диалог за сигурност в Азия. И все пак, обикновено всичко това се въртеше около свръхангажираността на САЩ.

В крайна сметка обаче не Китай се оказа най-голямата заплаха за водения от САЩ ред, а по-скоро готовността на Съединените щати да го поддържат. Американският едностранен подход постави твърде голяма част от отговорността върху американските плещи, предизвиквайки реакционна реакция сред народа. Ако американска администрация след Тръмп се опита да спаси това, което е останало от либералния ред, тя няма да има влиянието, доверието или възможността да го направи сама. Еднополюсният момент отмина.