България – безучастен зрител на европейската драма

Има периоди в световната история, които от гледна точка на динамиката на събитията могат да се нарекат скучни. Ако се върнем назад във времето, такъв скучен период изглежда времето след Парижката комуна до Първата световна война. Такива бяха в по-скоро време седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. Студената война между Изтока и Запада беше омекотена от разведряването. След приключването на Виетнамската война и Шестдневната война в Близкия Изток нямаше други големи въоръжени конфликти, които да поставят под заплаха световния мир. Разпадането на Съветския съюз и организирания около него социалистически лагер донесе драматична промяна не само в Източна Европа, но и в целия световен ред. Съединените щати се почувстваха като едноличен хегемон в света. Това беше периодът на т.нар. еднополюсен свят. Той продължи от деветдесетте години до Ковид кризата. В скучните периоди процесите, които се развиват в дълбочина, са по-важни от събитията, които пълнят новинарските страници. Последващите ги бурни, а често и кървави конфликти узаконяват промените, които вече са настъпили в обществените недра.

Такъв бурен, а и кървав период е третото десетилетие на Двадесет и първи век, в което живеем. Събитията са твърде скорошни. Те продължават да се случват всеки ден около нас. Затова няма смисъл да ги преразказваме, а да се опитаме да анализираме позициите и целите на основните играчи на световната сцена.

Шеметната политическа дейност на Доналд Тръмп и неговия екип през втория му мандат показват нещо, което мнозина вече знаеха. Еднополюсният свят умря. Не знам дали движението МАГА ще направи Америка отново велика, но тези хора правят единственото възможно. Те комбинират икономически протекционизъм, национален суверенитет, консервативни ценности и популистка реторика. В ядрото на МАГА стои идеята за „връщане“ на Америка към минал период на икономическа мощ, индустриално лидерство и доминация на световната сцена. Тръмп и неговите поддръжници се опитват да концентрират цялата мощ на Щатите и всички световни ресурси, до които могат да се доберат, в противопоставянето срещу новоизгрялата световна сила, която се възприема като заплаха номер едно за тях – Китайската народна република. Наличната икономическа мощ и технологичния напредък ще поддържат дълго време паритета между двете суперсили, но крайният резултат е неясен и победата не е в кърпа вързана.

Осъзнаването на този приоритет обяснява някои изненадващи ходове на сегашния американски президент. Първият е трескавото нетърпение да се отърве от блатото „Украйна“. В основата на този конфликт беше желанието на „дълбоката държава“ в САЩ, водена от демократите, да унищожат Русия като независима и единна държава и да сложат ръка на нейните богатства. Управляващите във Вашингтон републиканци разбират, че поддържането на тази неосъществима цел само отклонява енергия, необходима за състезанието по най-важната писта. А и достъпът до руските богатства може да стане много по-лесно чрез изгодни търговски споразумения, отколкото с военна сила.

За разлика от американската политика, която всекидневно е обект на хиляди анализи и коментари, дългосрочната политика на Китай се развива в атмосфера на медиен комфорт не само вътре в страната, но и извън нея. Пекин засега набляга в международната си експанзия на меката сила, без да привлича вниманието върху успоредното развитие на въоръжените си сили. Китайското ръководство пропагандира принципите на равнопоставеността и взаимноизгодното сътрудничество в икономическите и политическите връзки. Инициативата „Един пояс, един път“ е знамето на тази политика на протегнатата ръка.

Китайските стратегически документи предвиждат до 2035 г. технологична независимост, икономика със средни доходи, значителен напредък в зелената трансформация, а до 2049 г. (100 години от създаването на КНР) – Китай да бъде „богата, развита, модерна и влиятелна световна сила“.

Размахът, с който се организира и ръководи развитието на страната подсказват, че неговите цели не се ограничават само на територията на КНР. Такава мобилизация на ресурсите е достойна за една по-голяма цел, за която не се говори гласно, а именно постигане на доминираща роля ако не в целия, то поне в половината свят.

Годините от началото на десетилетието досега показаха, че Русия остава крупна регионална сила със световни проекции на нейната международна политика. Военният потенциал на страната трудно може да компенсира скромния ѝ дял в международното производство и търговия. Независимо от амбициите си тя към момента няма шансове да надскочи ролята си на полюс от втора величина в световното развитие, оставайки в сянката на двамата големи – САЩ и Китай. Нейната тежест обаче се възприема като решаваща за наклоняването на везните в едната или другата посока. Именно това разбиране беше основна причина за помпозната среща в Аляска, а не евентуалното спиране на огъня на украинския фронт.

За разлика от Русия Европа все още има някакви шансове да се върне като първостепенен полюс на световното развитие, но не показва амбиции за това.

Според последния доклад на Световния икономически форум в Давос, възвръщаемостта на инвестирания капитал в корпоративна Европа е с около една трета по-малко от тази в САЩ. Европа сега може да се конкурира ефективно със САЩ и Китай само в 4 от 14 технологии, които се оценяват като критични за бъдещето на глобалната икономика. Европейският пазарен дял в най-новите области на конкуренция в световен мащаб е не повече от 9%, а в изкуствения интелект даже е под 5%. Ако Европа не преодолее изоставането си от САЩ тя ще губи към 2040 г. от 2 до 4 трилиона евро добавена стойност, което се равнява на годишните разходи за здравеопазване, за отбрана и за постигане на Net Zero икономика Според авторите на доклада неуспехът на Европа да запуши тази огромна дупка ще ѝ струва загубата на жизнено равнище, на ценности и сигурност.

Цитираните по-горе данни са преди новите споразумения със САЩ за митата. На техния фон прогнозите изглеждат още по-тревожни.

Въпреки верните констатации и относително правилните предложения в поредица от доклади като тези на Енрико Лета, Марио Драги и „Компаса за конкурентоспособност“, обявен от Урсула фон дер Лайен, ситуацията на терен не само, че не е обърната, но продължава да се влошава. Унизителното споразумение за митата на председателката на ЕК с американския президент в Шотландия обезкървява Европа. Фон дер Лайен многократно заявява, че стратегията на ЕС в отношенията със САЩ трябва да се основава на три елемента: подготовка на ответни мерки, диверсифициране на търговските партньори и укрепване на единния пазар. Ответни мерки нямаше и няма да има. Диверсификацията на търговията остава пожелание, за което санкционната политика не помага. Колкото до укрепването на единния пазар, то може да стане между динамично развиващи се, а не между стагниращи и технологично изоставащи икономики.

Ако Европа продължи да се държи като сателит на САЩ, не я чака нищо по-добро от продължаващо изсмукване на нейните ресурси отвъд океана. Към него можем да добавим и негативния ефект от дебалансираната търговия с Китай. Търговският дефицит на ЕС с Китай за 2024 г. е 305 млрд. евро, като вносът оттам е близо два пъти и половина по-голям от износа. Към него се добавят и рисковете от зависимостта при доставките на критични суровини.

Рестартът на Европа изисква дълбока политическа промяна, която да пренареди фундаментите, на които почива Европейският съюз. Тя трябва да бъде толкова дълбока, че да достигне до самата душа на Европа и на отделните европейски граждани. Младежкият дух на съревнование трябва да изгони пенсионерското спокойствие и благодушие. Промяната може да бъде донесена само от нови лидери от мащаба на генерал Дьо Гол, които да разговарят като равни с Тръмп, Си Дзин Пин и Путин. Тези лидери няма да се появят в брюкселските канцеларии. Те могат да се родят с възхода на нови политически сили, които да обяснят по убедителен начин на европейските граждани, че пропастта е зад нас и няма накъде повече да се отстъпва.

Големият въпрос е: силна Европа за сметка на все по-слаби национални държави или силна Европа – обединение на силни държави. Въпросът е в основата на пътя, който ще поеме съюзът. Първият път е по-лесен за осъществяване. Той почива на подчинението на целия континент на западноевропейския едър капитал като средство за засилване на конкурентоспособността. Вторият път е по-справедлив за всички европейски граждани и затова – по-устойчив, но по-труден за реализиране.

Има впрочем и трети път – на разпарчетосване на Европа между различните центрове на сила в света. Това би било край не само на европейската идея, олицетворявана от ЕС, но и на водещата роля на нашия континент в развитието на човешката цивилизация през последните повече от две хилядолетия.

Къде е България в цялата тази суматоха? Най-лесно е да кажем: в последния вагон на закъсняващия европейски влак, но това не е достатъчно. Ако влакът дерайлира, няма особено значение в кой вагон си се намирал. Спасението е въпрос на късмет и на адекватни действия. Да оставим късмета на Господа и да видим какви са възможните действия.

Първо, днешният Европейски съюз не е този, в който влязохме през 2007 г., но все още дава възможности за това, което не направихме досега – да се възползваме максимално от членството в него. Поради нашите корумпирани и некадърни политици през последните 18 години българските граждани не можаха да възприемат Европейския съюз като ракетата-носител, която да ги изстреля да средните европейски икономически и социални показатели. Тръбопроводите, които се пукат и игрищата, на които никой не играе, станаха символи на нашенското „усвояване“ на европейски средства. Днес ресурсите за разпределяне са по-ограничени, но все още ги има. Управляващите в София трябва да се преборят за максимален дял от тях, който да бъде вложен по най-перспективния за икономиката ни начин. Трябва също да бранят със зъби и нокти родното производство от брюкселските безумия и домашното безхаберие.

Второ, обвързаността с пазарите в рамките на ЕС и особено с Германия досега можеше да се разглежда като известна застраховка срещу бурите в глобалната икономика. Стагнацията в Германия и общото забавяне на развитието в Европа превръщат тази обвързаност в риск. Отварянето към нови пазари и връщането към изоставени стари може да помогне за динамиката в темповете на растеж у нас. Нека не си правим илюзии. Никъде по света не чакат с отворени обятия българските стоки. Всеки пробив може да бъде комбинация от предприемачески дух и подкрепа от страна на държавата.

Трето, да напомним, че включването на България в този или онзи международен лагер винаги е зависело повече от волята на външните фактори, отколкото от желанията на българския народ. Доколкото българските управляващи са имали думата, те винаги са избирали губещата страна. Добре би било този път да наблюдаваме с ясен поглед и здрав разум процесите около нас и в света като цяло. Правилното предвиждане и бързата ориентация в събитията може да ни помогне да излезем с минимални загуби, а защо не и с печалби от пренареждането на картите в света, на което сме свидетели.

Предизвикателствата пред страната ни са огромни. Затова първо действие на новата българска политическа пиеса трябва да започне с една голяма метла, която да измете самопровъзгласилите се за несменяеми и незаобиколими „елити“ и техните главатари. Ако това не стане, пушката закачена на стената във второто действие може и да гръмне. Положителната развръзка би била излизането на сцената на нови „юнаци“ – държавници, които могат да преведат българския кораб през бурите, които ни очакват. Иначе завесата ще падне не само за края на представлението, но и ще се стовари върху зрителите в залата.