Развенчаната мантра, че Русия няма да нападне страна от НАТО

Коментар на Даниел Смилов:

Руските дронове в небето на Полша развенчаха мантрата, че Русия никога няма да нападне страна от НАТО и ще се задоволи със завзетите украински територии. Само слепец би поддържал подобни твърдения, когато са налице следните неопровержими факти.

Още новини от Украйна

Първо, навлизането на дроновете в полска територия не е случаен страничен ефект от масирана въздушна акция над Украйна, а е съзнателна провокация, която тества реакцията на НАТО. Просто няма как двайсетина дрона "случайно" да се окажат над натовска територия. Второ, реториката на Русия срещу уж "нацистките" държави от НАТО се засилва - само преди дни бившият президент Медведев обвини Финландия, че планирала атака срещу Русия. Това е същата плоска пропагандна подготовка, каквато видяхме и срещу Украйна. Трето, руската страна трупа войски по границите с НАТО и в Беларус. Четвърто, на същите тези места се разполагат руски балистични ракети и друга нападателна техника.

Съвсем реална опасност от военен сблъсък

Всичко това говори само за едно: подготовка за агресивни военни действия и тестване на готовността на натовските държави. Да се спори дали това е блъф или реален план за нападение е безотговорно - и в двата случая става дума за голяма заплаха за сигурността на континента. През януари 2022 г. пак течаха подобни спорове дали Владимир Путин блъфира или не. От тази гледна точка Полша е напълно права да задейства чл. 4 от Северноатлантическия пакт, за да координира действията с партньорите си.

В лицето на една такава съвсем реална опасност от военен сблъсък в близко бъдеще въпросът е каква е готовността на НАТО и Европа да отговорят адекватно. През тази седмица председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен произнесе в Страсбург годишната си реч за състоянието на Съюза. Фокусът и акцентът в тази реч бяха заслужено върху общата отбрана и стана ясно, че ЕС прави необходимото, което е в неговите правомощия. А това са основно три неща. Първо, да позволи на държавите членки да увеличат значително военните си разходи, като за тях временно се суспендират правилата за фискална дисциплина. Второ, ЕС предоставя нисколихвени заеми на държавите членки за превъоръжаване. Вече функционира първоначален фонд от 150 милиарда евро, който ще нарасне до около 800 млрд. към 2030 година. Тези нисколихвени заеми ще позволят на държавите с голяма задлъжнялост да финансират отбраната си на поносима цена. Тези инструменти са възможни, защото еврозоната и ЕС като цяло са най-добре управляваната финансова система в света с обща задлъжнялост, която е по-ниска от тези на Япония, САЩ, Великобритания, а и дори на Китай.

Финансовият ресурс ще даде възможност не само за превъоръжаване, но и за развитие на сериозна европейска военна индустрия. България ще бъде част от това усилие и то е огромна възможност за модернизация. Българската военна индустрия се оказа ключова във войната в Украйна, защото имаме способност да произвеждаме масово евтини оръжия и боеприпаси, които са ключови.

Парите обаче не са най-важното за отбраната на Европа. Дори сега европейските държави заедно харчат огромни суми годишно за отбрана - 381 млрд. евро за 2025 г., което би трябвало да превърне ЕС в поне трета или най-малкото четвърта военна сила в света. Проблемът е, че тези пари се харчат от 27 правителства и военни министерства, много разходи се дублират, а и няма обща програма за обществени поръчки, която да сваля цените. Затова със своето финансиране по SAFE и други инструменти ЕС се опитва да стимулира общоевропейско закупуване на техника и разходване на средства. Но в това отношение Съюзът може да играе ролята само на координатор, докато решенията в крайна сметка се взимат от националните правителства.

Дошло е решителното време

И тук е същността на въпроса: отбраната на ЕС е в ръцете на суверенните държави членки, въпреки че 80% от европейците искат и виждат смисъл в обща отбрана и политика за сигурност (според Евробарометър 2025). В близко бъдеще обаче нещата ще останат такива, каквито са сега - и 27-те трябва да могат да се координират помежду си достатъчно ефективно, за да дадат отговор на всякакви заплахи. Такава координация съвсем не е невъзможна и поне досега НАТО е бил основният инструмент за нея.

Изключително важно е НАТО да даде много твърд и еднозначен отговор на провокацията на Русия. Тук президентът Доналд Тръмп пропусна възможността да изпрати подобно послание непосредствено след провокацията: това идва на гърба на срещата му в Аляска с Путин, която не само не доведе до нищо позитивно, но изглежда е окрилила руската страна да ескалира войната и дори да опитва да я разшири. Така че лидерите на европейските държави имат нелеката задача да компенсират пасивността (меко казано) на Тръмп по въпроса. Заставането на водещите държави еднозначно зад Зеленски, както и безкомпромисната подкрепа от ЕС за Украйна, изразена от Урсула фон дер Лайен, са обещаващи стъпки.

Трябва ясно да се разбира обаче, че действията на Русия всъщност целят едно основно нещо: да тестват доколко САЩ са готови да изпълнят съюзническите си задължения по отношение на Европа. Дошло е решителното време: ако САЩ през администрацията на Тръмп останат амбивалентни по въпроса, провокациите на Русия ще продължат и ще се засилят.

И тогава ще дойде истинският въпрос за отбраната на Европа, който не се свежда само до финансите (по отношение на които ЕС има сериозни правомощия). Най-важното е създаването на наистина обща отбрана, която да гарантира въздушното пространство като начало, но и суверенитета по-общо на европейските държави. Те мислиха, че имат пет до десет години да решат този проблем. Путин обаче изглежда възнамерява да скъси драстично този срок.

Къде ще застане България

Това, което е реалистично, е групи от желаещи европейски държави да преминат към обща отбрана. Ако големите като Франция, Германия, Италия не участват, начинанието ще е половинчато и неуспешно. Затова в крайна сметка на лидерите на тези държави се пада голяма отговорност да поведат процеса. Останалите също са важни обаче, защото само с общи усилия Европа може да се превърне в смислен субект от военно-политическа гледна точка. Със сигурност ще има такива, които ще останат извън ядрото на ЕС и дори ще се опитват да блокират общи решения в тази посока. Няма да сбъркаме много, ако прогнозираме, че Унгария и Словакия при сегашните си правителства ще са в тази роля.

Въпросът е и България да не се окаже на парада в Пекин, когато трябва да се взимат важните решения. А подобни решения ще станат наложителни и неизбежни съвсем скоро.