И след Рио - устойчива безличност

Терминът „последно десет“ в играта на белот означава бонус, който се полага на хваналия последната ръка в разиграването. Така в последния ден на Олимпиадата, нашите удариха последно десет с два медала – сребро на скок на височина и бронз за ансамбъла по художествена гимнастика. Ако фотоапаратите изпускаха някакви вредни лъчения, като рентгеновите, то президентът Плевнелиев и министър Кралев трябва да са сериозно загрижени за здравето си. Скъсаха се да се снимат със  сребърната Мирела Демирева, придавайки си възможно най-лъчезарното излъчване, изправени и изпъчени. С Плевнелиев някак свикнахме, ще ни се наложи и с Кралев. Това, че Мирела от две години живее и тренира в Холандия при местен специалист няма никакво значение. Щом още е с наш паспорт – наша гордост е, давай да се щракаме. От друга страна резултатът на трите призьорки в скока на височина от 197 см показва, че постижението на Стефка Костадинова в обозримо бъдеще може да бъде достигнато само с помощта на прът за овчарски скок. Да отбележим и бонуса, който получиха Мирела и съперничките й с отсъствието на руските лекоатлети.

За чаровните момичета от ансамбъла по художествена гимнастика се изговори планина от думи, най-вече покрай трагедията със съотборничката им Цветелина Стоянова. Този път треньорката Ина Ананиева и шефката на федерацията Илиана Раева не бяха приклещени в капана на жълтините, а можеха да говорят за спорт и гордост.

Така на финала горе-долу повторихме резултати е от последните две Олимпиади. Нито бележим отстъпление, нито напредък. Устойчива безличност. Бройката медали ни отреди 65-то място в света. Колкото нас спечели и Венесуела. Там петролът е безплатен, но не се яде и хората нямат елементарни неща от първа необходимост. Тук асфалтът, както знаем, сe лее отвсякъде и също не се яде, колкото и да ни увещават в обратното. Останахме без златно момче, не случихме и на златно момиче. Дори Косово се отчете със злато.

Посрещнахме като шампион осмата на 200 метра 32-годишна Ивет Лалова – заради чара, харизмата на най-бързата бяла жена и преодолените перипетии, съпътствали кариерата й. Имали сме и по-слаба олимпиада, разровиха се в архивите оптимистите. И откриха с грейнали лица още по-постно наше представяне – на някакви игри от времето на колективизацията. Министър Кралев погледна нещата от своята камбанария и отсече – постиженията не бива да ни успокояват. Те нямало да спрат желанието му за реформа в спорта. Какъв ли хормон се отделя в организма на патрициите, огрени от щастието да обитават свой кабинет с портрет на Левски зад гърба, та виждат нещата в съвсем различна светлина от плебса. Тук няма как веднага да не направим аналог с министър Москов, чиито намерения за реформи в здравеопазването отдавна звучат не като планове, а като закани.

Какво се случи с нашите т.нар. колективни спортове с топка. Царят отдавна е грохнал. Цъфти и процъфтява фирменият проект на шефа на КРИБ Кирил Домусчиев, наречен с непонятното за чужденците име „Лудогорец“. Клуб с фенска маса, колкото гостите на прилична сватба и пряко сили трима българи в титулярния състав. Въпреки това собственикът инвестира непрекъснато с маниакална последователност.

Кралев започна реформата във футбола, като настани на стадион „Българска армия“ ловешкия проект на Гриша Ганчев, наречен ЦСКА-София. След като се оказа, че по нашите географски ширини „оздравителен план“ е неприличен израз, автентичният ЦСКА пое към небитието. В „Левски“ пък дотолкова са зависими от политико-икономическите врътки, че никой не вярва реалната собственост на клуба да е в ръцете на акционерите на хартия. Резултатът е седем години без титла и купа, плюс пропуснати участия в Европа или откровени излагации.

За националния отбор дори не си струва да говорим. Хубавото в мъката е, че дълги години нямаме загуба на европейско и световно първенство – просто не можем да се класираме там, за да ни бие някой.

Фирмен проект е окупирал от години водещата позиция и в баскетбола. Също наречен странно – ситуираният в Правец тим на петролния бос Валентин Златев „Лукойл-Академик“. Тук зад името на главата на федерацията, уморената легенда Георги Глушков, започва царството на разплаканата реалити звезда Тити Папазов и собственото й шоу. Резултатът на клубно ниво е чутовни битки в Балканската лига с тимове от Косово и Черна гора. ЦСКА от години няма женски и мъжки отбори в елита, а „Левски“, след като за година наруши хегемонията на „Лукойл-Академик“, фалира, като Тити го учреди наново. Шоуто трябва да продължи. На национално ниво – тишина с щипка шум – ще връщат ли близнаците Иванови в отбора или не съвсем. Дългогодишна сага без особено значение.

Като пясък изтича и славата на последната ни колективна гордост – волейбола. Традиционните грандове ЦСКА и Левски от години са в насипно състояние, издържани на ръба на закриването с откровена просия от ентусиасти – заради любов към спорта и клубните емблеми. В ЦСКА – Александър Попов, в „Левски“ по-отскоро легендата Владо Николов. Така във волейболни центрове се превърнаха Дупница, Монтана, Габрово, Добрич с хибридна издръжка между община плюс местен бизнес. Подобни отношения доказано са от ден до пладне. Резултатите са видими. Някои от провинциалните отбори, класирали се по право за европейските турнири, вече отказват участие поради финансови причини и осъзната невъзможност за достойно представяне.

Националният отбор не се класира за Рио, но по-лошото е, че вече не е доскорошното страшилище. Ветераните национали доиграват последните си сезони в чужди първенства, а скандалите ще останат запазена марка в този спорт. След години внуците на Матей Казийски ще го питат: Дядо, ти защо си се отказал от националния? А той ще отвърне – „Абе, имаше един Данчо Лазаров…“. Не е ли жалко.

Лазаров, както и колегата му начело на футбола Боби Михайлов са превърнали двете централи от години в държави в държавата. Кръгът верни другари около тях ги преизбира механично от конгрес на конгрес, създавайки перфектната машина за възпроизвеждане на власт.

Каквото и да си говорим, без силни ЦСКА и „Левски“, нито първенствата са интересни, нито националните ни отбори са силни. Колкото и да се дразнят някои – това е положението и то е видно.