Марко ван Бастен: Да съм треньор не ми носеше никакво удоволствие

Марко ван Бастен сподели виждането си за футбола в наши дни, три десетилетия след неговото принудително оттегляне.

Вашата книга е повече изповед, отколкото биография. Коя бе най-трудно за разказване?

- Моят живот бе да играя футбол. И изведнъж, след наглед безобидна операция, трябваше да се откажа. Не бе трудно само да приема, че никога повече няма да играя. Беше трудно да продължа напред с моя живот. Глезенът не ми позволяваше да ходя, не можех да правя нищо. Бяха тежки години. После изкарах късмет, че на един доктор му хрумна идеята да "запечата" ставата ми, заварявайки костите с пирони. Е, вече не можех изобщо да движа глезена, нито да тичам, но поне успях да започна нов живот - без болка! След това заиграх голф и дори скуош, което ме прави щастлив.

В книгата има послание, че това, което виждат феновете, всъщност няма нищо общо с истинския футбол?

- Все още смятам, че футболът е много хубаво място. Можеш да изразяваш себе си и да се забавляваш. Аз просто имах много лош късмет, че докторите извършиха редица грешни операции върху моя крак.

Много фенове твърдят, че глезените ви са повредени от множеството ритници, които сте получавали от защитниците...

- Проблемът бе, че попаднах на лоши доктори. Те, вместо да разберат ситуацията и да я подобрят, я влошиха. Затова моят най-голям враг никога не са били ритниците на съперниците по краката ми.

Как е възможно докторите да не разберат, че имате скъсани връзки в глезена?

- Нямам представа. Отидох в болницата и ми казаха, че всичко е окей. Продължих да играя, но ме болеше. Спрях, после пак започнах, отново ме болеше и пак спрях... През лятото на 1987 г. подписах с Милан и се възползвах от ваканцията, за да си почина добре. Мислех, че ще се възстановя напълно, но още през септември болката се завърна. Пожелах да бъда прегледан и чак тогава, 10 месеца след първата диагноза, вече ми казаха: "Вероятно имаш скъсани връзки". Излиза, че през цялото време съм играл без връзки в глезена, а това бе увредило и костите ми. Направиха ми операция и връзките бяха зашити, така че играх още 5 години. Когато почувствах дискомфорт, докторът каза: "Ще почистим глезена ти от костната материя и ще можеш да играеш още 5 години". Смятах, че идеята е страхотна... Но стана обратното и не можах да играя никога повече.

Кройф, който ви бе треньор в Аякс, идол и приятел, ви караше да играете въпреки болката. Не е ли виновен и той за влошаването на контузията?

- От една страна, той искаше да печелим титли. От друга, докторите му бяха казали, че глезените ми няма да пострадат, ако играя. Това му бе достатъчно, за да ме пусне на терена. Тук започва и моята вина, защото аз също исках да играя. Смятах, че щом докторите са казали, че мога да го правя, значи няма проблем. Но истината е, че изпитвах такива силни болки, че не можех нито да тренирам, нито да играя както трябва.

Как се отрази това на представянето ви?

- Не можех да удрям топката така, както бях свикнал, защото глезенът бе подут и подвижността на ставата бе силно намалена. Въпреки това смятам, че се справих достатъчно добре, за да бъда важен за отбора.

Опитахте ли да избягвате по всякакъв начин ударите по болния крак?

- Направих най-доброто, което можах. На терена успявах да се доближа до нормалното ниво, защото адреналинът ме вдигаше. Болките започваха едва след края на мача.

Хроничните травми ли помогнаха на движенията ви да станат по-грациозни?

- Докато бях на 20, повече се навеждах, за да сваля центъра на тежестта си, когато дриблирам. Така правеха Кройф и Пеле. Но тъй като глезенът ми спря да се сгъва, трябваше да се адаптирам към това да стоя по-изправен.

Когато се спомене Ван Бастен, веднага хората си представят запазена марка. Коя характеристика ви направи такъв символ за поколенията?

- За мен да бъда професионалист бе сбъдната мечта. После исках да спечеля всичко. За да го направиш, се изискват технически, тактически и физически ресурси. Понякога е достатъчно само да си по-хитър от опонента, но друг път трябва да си по-бърз или по-силен. Всеки мач е напълно различна ситуация и предизвикателство. За да станеш велик е изключително важен не стилът, а манталитетът, който те кара да намираш решения. Характерът е нещото, което винаги определя великите играчи. Виждаме много други таланти, които играят, за да се забавляват, но победите и загубите нямат такова значение за тях. Именно желанието за успех е най-важното качество на топиграчите, но междувременно ги обрича на доста труден живот. Този характер те кара да страдаш... Притиснат си винаги да печелиш на всяка цена, но обстановката насърчава развитието на шампионски манталитет.

Трябва ли да си поне малко луд?

- Понякога помага, особено на централните нападатели. Халфовете нямат нужда от голове, за да ги признаят. Винаги съм искал да вкарвам максимално. Радвам се, че успявах. Всеки желае да покаже нещо специално и красиво. Но най-важното е да се печели. Трябва да умееш да разбираш играта. Добрите са тези, които мислят по-бързо. Това е голямата разлика. Каквото и да правиш физически и технически, то е възможно само ако си го обмислил преди това. Трябва да създаваш ситуациите в съзнанието си, за да разбереш кой е най-точният момент да предприемеш действие и какво трябва да е то, базирано на движението на топката и на останалите около теб. Атаките започват в главата. Там ти определяш кое е възможно и кое не.

Имахте ли специален наръчник от движения, с които да заблуждавате защитниците, или всичко се случваше инстинктивно?

- Всичко започва с интуиция. С усещане. Тогава можеш да започнеш да си обясняваш какво си направил. Това е двупосочна улица. Мозъкът ти запаметява огромен брой вариации на ситуации и изведнъж в мача всичката тази информация се сглобява и тогава взимаш правилното решение.

Веднъж казахте на Саки, че всичко, което спечелихте с Милан, не е благодарение на него, а въпреки него. След това пък съжалихте за думите си. Все още ли смятате, че ключът към организацията в онзи Милан бяха повече защитниците (Тасоти, Костакурта, Барези и Малдини), отколкото Саки?

- Ариго е приятен човек и много добър специалист. Само че той непрестанно говореше за тактиката, особено в защита. Аз идвах от Аякс на Кройф, където се работеше по много различен начин. Видяхте същото и при Барса на Пеп: фокусът бе върху това, което се прави, докато владееш топката. На базата на тази идея се организираш, когато я загубиш. При Саки бе обратното. Първо се мислеше как да се организираме да притиснем противника, докато той владее топката. След като я спечелим, се организирахме да преминем в другата фаза. Изиграхме някои велики мачове с тази тактика, но аз идвах от съвсем различна школа.

Саки трансформира футбола, защото той даде на треньора голямото значение, което преди това му е липсвало. Смятате ли, че принадлежите на последната генерация футболисти, които контролираха играта?

- Абсолютно. Когато играех, се говореше за футболисти. Играчите правеха разликата, но сега те минаха на по-заден план и главно се говори за треньорите. Вече те правят разликата, което според мен е лошо. Треньорите станаха прекалено важни, но играчите са тези, които са вътре на терена и имат повече сила да решават мачовете. Днес, ако някой играе добре или зле, го отдаваме на треньора. Ливърпул е Клоп, Реал е Зидан, Сити е Гуардиола... Сякаш малко забравихме ролята на футболистите.

Все още ли смятате, че нямате дарба за треньор?

- Почувствах, че тази работа не ми доставя никакво удоволствие. Много е сложно да си треньор. Не можах да разбера как мога да бъда толкова решаваща фигура от пейката.

Защо написахте книгата?

- За да помогна на младите да се грижат за тялото си, да внимават с докторите и какво правят с парите си. Защото да играеш футбол е най-красивото нещо, което можеш да си представиш!