Защо Жозе и Реал не са един за друг

Жозе Моуриньо пристигна в Реал Мадрид преди три години с репутацията на най-добрия
треньор в света. Той дойде след като беше спечелил безпрецедентния за италианския футбол требъл с Интер и имаше задачата да отведе новото мадридско „ галактико“ до върха в Европа.

Точно в онзи момент Реал беше поставен в безизходица. През 2009г. Флорентино Перез се завърна на президентския пост на клуба и даде началото на сглобяването на своеобразен  дрийм тийм. За рекордни трансферни суми бяха привлечени носителите на златната топка от предходните две години- Кака и Кристиано Роналдо. В отбора пристигнаха още френската сензация Карим Бензема и треньорът извел скромния Виляреал до полуфинал на Шампионската лига през 2006г.- Ектор Купер. Задачата на отбора тогава беше да преодолее тоталната доминация, която Барселона на Гуардиола беше наложила над испанския и европейския футбол. Целите бяха шампионска титла на Испания и трофея от Шампионската лига. Нищо от това  не се случи. Барселона продължи да доминира и в Испанската примиера, а мадридчани отпаднаха за шеста поредна година, още на осмина финал в най-елитния европейски клубен турнир.

Тогава Перез прибегна до крайни мерки и даде треньорския пост в ръцете на Моуриньо.
Тогава Жозе беше  суперзвездата на треньорската професия, спечелил последователно титлите на Португалия, Англия и Италия и двукратен носител на Шампионската лига.По-добър вариант за треньор към онзи момент просто нямаше. Не така, обаче мислеха феновете на мадридския колос, които още тогава изразиха съмнения във възможностите на Моу да води любимия им отбор. Притесненията им идваха от философията за играта на Жозе. Той беше пословичен с любовта си към дефанзивния футбол, тежкия си характер и не особено добрата медийна репутация. Всичко това беше с разрез с идеите на мадридските  привържници, които винаги са искали да гледат нападателна игра и атрактивни мачове.

В крайна смета престоя на Моуриньо на Сантяго Бернабео не започна въобще леко. Верен на  стила си, той не започна да харчи пари за доказани суперзвезди, а взе младите  звезди на германския футбол, направили фурор на световното първенство в ЮАР- Месут Йозил и Сами Кедира. Впоследствие допълни португласката линия в отбора с привличането на Анхел Ди Мария и се впусна в преследване на големите трофеи. И нещата щяха да вървят перфектно, ако не беше Барселона. Каталунците бяха в пика на славата си и минаваха като валяк през всеки противник.  Така направиха и с отбора на Реал, като през есента на 2010 буквално го премазаха с 5:0. Още тогава започна масовото негодувание срещу Специалния, поради опита му да победи Барса по начина по който го правеше с Челси и Интер: с твърда отбрана и максимално ефективни атаки.

Въпреки всичко Реал вървеше добре в Европа, като след дълго чакане най-после прескочи осмина финалите на Шампионската лига. Тогава на пътя на мадридчани отново се изправи Барселона, като отстрани отбора на полуфинал след победа с 2:0 на Сантяго Бернабео и Равенство 1:1 на Камп Ноу.  Моу успя да преодолее каталунския комплекс през следващата година, когато най-сетне изведе Реал до титлата в Испания след като победи Барселона на Ноу Камп с 2:1.

 Той ,обаче така и не успя да донесе на отбора бленуваната десета купа на европейските шампиони, за което реално беше доведен в белия балет.  Този сезон се очертава катастрофален за Реал, който въпреки, че победи вече 4 пъти през кампанията Барселона, изостана твърде много в Испанската примиера дивизион и е на път  да отпадне за трети път на полуфинал от Шампионската лига.

Истината е, че въпреки успехите които постигна на чело на “Los Blancos”, Моу така и не успя да впише идеите си в стила на отбора. Притиснат от шефовете на отбора и публиката, той налагаше офанзивна игра, която не винаги беше успешна. Реално той не успя да направи тима си гъвкав спрямо различните игрови ситуации и в крайна сметка съсредоточи всичко около играта на звездата Роналдо.

Моу може да побеждава големите в Европа, но по свой собствен начин. В Реал просто няма място за стила харесван от треньора, там има място само за стила възприеман през годините от самия клуб. Така и Моу за пръв път в кариерата си трябваше да се съобразява със своя отбор, а не отбора с него. Така и постепенно изпусна съблекалнята, като  влезе в конфликт с лидерите  на отбора Рамос и Касияс. До последно той не получи пълен кредит на доверие от ръководството на отбора, което винаги се разтрояваше между него, играчите и публиката.

Големият проблем на Жозе, обаче си остава публиката. Във всички отбори на които досега
е бил треньор, той е бил буквално обожествяван от феновете. В Порто го смятат за легенда на клуба, в Челси тръпнат от очакване да получат новината, че той се връща на чело на отбора, а в Интер го изпратиха със сълзи към Мадрид. В Реал, обаче така и не го приеха. За мадридските фенове Моуриньо си остава чуждо тяло, а идеите му за футбола неприемливи.

Моу обича да постига успехи на всяка цена, дори и ако се наложи в някой мач да остави централния си нападател да играе като десен бек. В Реал, обаче това е неприемливо. Там успехите се постигат само с нападателна игра и много голове, компромиси не се правят.
И така, вкрайна сметка Специалния просто не можа да развие цялостния си треньорски потенциал в клуба.

Истината е, че Реал не е подходящия отбор за Моуриньо, нито той е подходящия треньор за Реал. За да постигне успехи, на него му е нужна пълна свобода, що се отнася до трансферните или тактическите въпроси в отбора, който води. В Мадрид просто няма как да получи това. А сега изглежdа, че и той самия го разбра. На път е да се завърне в  любимата си Англия, където медиите го обожават, а феновете възхваляват и където всеки клуб ще е готов да се съобрази с всяко негово решение.