"Кого са дошли да денацифицират? Детето, което плаче за убитата си майка?"

Гледам видео, на което малкият син на приятелите ми прави първото си кръгче с велосипеда в нашия прекрасен парк в Буча близо до Киев. Кадрите са от вечерта на 23 февруари, а само ден по-късно прозорците им ще почернеят от взривовете на летището, ще започне войната... И си мисля: кого са дошли да денацифицират? Децата ни ли? Това момче или пък момиченцето, което все пита кога ще се върне вкъщи? Или пък детето, плачещо над убитата си майка?

Как да се договориш с тези, които са дошли да те убият?

"И какво, украинско племе, измирате ли?", питаха ехидно нечовеците окупатори онези евакуирани жители на Буча, които след две седмици, прекарани под обстрел в мазетата, най-накрая успяха да се доберат до хуманитарните коридори и контролните постове. След което цинично бяха обстрелвани по предварително съгласуваните маршрути. Макар че в случая изразът "предварително съгласувани" прилича на издевателство - за какво въобще би могъл да се договориш с някого, който е дошъл да те убие?

Особено силно ме впечатляват записите от прихванати разговори на руски войници с роднини в Русия, в които на заден фон бърборят деца. Чува се как жената в Русия се чуди, че мъжът ѝ избива цивилни граждани в Украйна, след което се радва, че ще получи "трофейна месомелачка"... Какъв ли ще бъде вкусът на техните кюфтета? Осъзнават ли силата на проклятието, което ще им донесат? А иначе като "дълбоко духовни" хора окупаторите молят да им бъдат запалени свещи, да се помолят за тях, да се отиде на врачка, да им се направи обред за закрила.

Преди обичах живота, пътуванията, плановете

Гледам видео, на което се вижда разбита вражеска колона на улицата край гарата в Буча - снимка от това видео се появи на първите страници на много издания. Ходила съм стотици пъти на това място, сядала съм в кафенето край градинката, любувала съм се на върховете на елите, с дъщеря ми сме хранили гълъбите. Обичах всичко: живота, книгите, пътуванията, плановете. А сега гледам това видео и чувам дълбокия глас на неговия автор: "Няма да пожаля живота си..." И си мисля: кого сте дошли да демилитаризирате? Нашите мъже, военните, нашата армия, армията на независимата държава, в която нахлухте преди осем години, а сега сте решили да захвърлите лъжливите си маски пред света? Сега се любувам на черните останки от разбити танкове, които нямат място на моята земя. И продължавам да обичам същото това, което и преди съм обичала, но още повече, по-различно. На кого говорят за история? На Киев? Струва ми се, че дори и един ученик може да ползва хронологически таблици. Прадядо ми, който е бил земемер преди революцията, е оставил забележителни спомени за нашето семейство - тази вътрешна, локална история на фона на голямата история изглежда особено ценна. В нея се споменават и редица украински градове и селца - от Фастов и Василков до Киев.

Кажете на лицата от снимките, че не знаят кои са

Написана по съветско време на украински, с просторечия и елементи от стария правопис, тази наша семейна хроника е живо свидетелство за това, че на украинците винаги им се е налагало да се борят за правото си на съществуване. И на моите предци казаци, и на техните потомци, които са работили за развитието на образованието в Киевска област, и на тези, които преди 100 години са се изправили срещу нашествието на болшевиките, и на преживелите сталинския Гладомор в периода 1932-1933 и т.н. Опитайте се да кажете на това родословно дърво, вкоренено в тези земи от векове, че някой го е измислил. Кажете на лицата от снимките в албумите, че не знаят кои са. Украинци. Всеки със своята история. На своя земя, в своята страна. Всичко останало е от лукавия.

Малкото момче прави следващото си кръгче около езерото. А в небето кръжат жерави.

Юлия Стаховская е украинска писателка, авторка на поезия и на фантастични повести за деца. Тя е една от съставителките на антологията на украинската поезия.