"Пия и взимам антидепресанти": изповедта на двама медици

Здравни работници по цял свят работят до изнемога в условията на пандемия. Медицинският персонал е претоварен и в Германия, където в момента продължава третата вълна на COVID-19. Според изчисленията на списание „Шпигел“, по време на първата вълна миналата година работа са напуснали повече от 9000 медицински служители. За освободените места трудно се намират нови кандидати, а това допълнително увеличава натовареността на останалите.

Причините са видими с просто око: тежките условия на труд, относително ниското заплащане, постоянният стрес и страхът от зараза. Мнозина търпят и продължават, защото смятат, че обратното би било предателство спрямо колегите и болните, но експертите прогнозират, че след края на пандемията ще се надигне истинска вълна от оставки в здравния сектор - освен ако политиката не вземе мерки за по-добро заплащане. Дойче Веле разговаря с една медицинска сестра и с неин колега, които работят в различни кьолнски болници. И двамата разказват с пределна откровеност как пандемията се отразява на личното им здраве. И двамата сериозно размишляват дали да не се откажат от професията си, ако положението не се подобри.

"Тя така и не се върна, не можаха да я спасят"

Щефан М. работи като „медицински брат“ вече 20 години. По време на първата вълна от пандемията 45-годишният медицински кадър вече веднъж е търсил психиатрична помощ. В момента пие антидепресанти и посещава психотерапевтични сеанси. „Гледам да не взимам болнични, защото това ще претовари колегите ми. Много от нас идват на работа, макар че имат различни оплаквания. Болнични взимат или излизат в карантина единствено онези, които имат COVID-19. И аз бях в карантина, след като колежката ми от смяната я откараха в друга клиника с висока температура и пневмония. А само ден преди това заедно пихме чай и се опитвахме да си повдигнем настроението с разни шегички. Тя така и не се върна - нито при семейството си, нито на работа. Не можаха да я спасят“, разказва Щефан. Той и колегите му наскоро били ваксинирани, но това не помага особено на психиката му. „Никога през живота си не съм виждал толкова много смърт, колкото през изминалата година. От коронавируса тук починаха няколко колеги - както лекари, така и медицински сестри. 60% от персонала в нашата болница вече са изкарали болестта.“

Въпреки страховете си Щефан продължава да ходи на работа - от чувство за дълг, но и за да избяга от самотата. „И навремето в болницата съм се нагледал на човешки страдания, но преди можех след работа да се поразтуша, да се срещна с приятели, да отида на кино или в някое барче. В условията на пандемия това вече не е възможно. А и много хора взеха да ме отбягват, понеже всеки ден съм в контакт със заразени. На всичко отгоре нерядко ни се налага да работим по две седмици без почивен ден. Започнах след работа да злоупотребявам с алкохола, а това допълнително помрачи живота ми.“ Щефан е разведен и допреди пандемията редовно е виждал дъщеря си в почивните дни. Но през последната година са имали само три срещи: на рождения ѝ ден, на Коледа и на Великден. „Бившата ми съпруга се страхува от контакти, защото смята, че болницата е развъдник на инфекции“, обяснява той. Никой не може да си представи под какъв стрес работи медицинският персонал, твърди Щефан и разказва за много колеги, които в един момент просто рухват. По време на първата вълна хората от солидарност излизаха на балконите и ръкопляскаха на медиците за самоотвержения им труд, а политиците обещаваха да подобрят условията и да увеличат заплатите. „Ето, че вече сме в третата вълна, а нещата не са мръднали нито сантиметър“, казва Щефан.

„Сега ни съобщават, че за работата в условията на пандемия през май ще ни изплатят по 1500 евро премия от държавата и по 1000 евро от болницата. Но за нас е важно да се преразгледа заплащането ни изобщо, защото ние работим прекалено много за прекалено малко пари. Всеки от нас би желал смъртно болните възрастни пациенти да си отидат достойно от света, но просто нямаме време, за да отделим на всекиго необходимото внимание. Трябва ни повече персонал, а не допълнително натоварване. То и сега всеки работи за двама. Ако положението не се подобри, ще си търся друга, по-спокойна работа“, казва медикът с 20-годишен стаж. По сходен начин звучи и разказът на медицинската сестра Сабине Ш., която работи в кардиологично отделение. Но в периодите на инфекциозна вълна повечето пациенти в отделението са именно с COVID-19 - болницата просто не успява да приема други болни, отменени са и всички планови операции, разказва Сабине. По думите ѝ, в момента в инфекциозното отделение са заети всичките 40 легла, а възрастта на пациентите рязко се е снижила - днес в болницата влизат и 30-годишни хора. „Трудно ми беше да свикна с факта, че пациенти умират в самота, понеже нямат възможност да се простят с близките си - само медицинският персонал има достъп до тях“, разказва тя.

"Един и същ кошмар"

27-годишната жена работи като медицинска сестра от четири години. По време на обучението си изобщо не можела и да си представи какво ще ѝ дойде до главата в условията на пандемия. Но поне засега тя не мисли да сменя професията - още повече, че в семейството ѝ трайно присъстват тежките болести: майка ѝ е починала от рак, а 70-годишната ѝ баба, която живее при нея, е изкарала инсулт. „Всичките ми страхове да не пренеса някоя инфекция са свързани тъкмо с баба. Дори след работа оставах вкъщи с маската на лицето. Така продължи чак до февруари, когато с баба ми се ваксинирахме. Едва след това се успокоих“, разказва Сабине. Тя изобщо не разбира хората, които не вярват колко опасен е коронавирусът и дори излизат на протест срещу мерките. „Нека дойдат при мен в болницата и със собствените си очи да видят как хора мрат в самота, да чуят риданията на близките, когато им съобщим по телефона за кончината на скъп човек, с когото не могат дори да се простят.“ Сабине разказва, че често сънува един и същ кошмар: как не е в състояние да помогне на пациент в беда. А понякога кошмарът се превръща в реалност: например когато в препълненото отделение легла се освобождават не защото пациент е оздравял, а защото е починал. „С две ръце бих гласувала за нов локдаун - най-малкото за да не ни се налага да приемаме хора, които не можем да спасим. Защото лекарство срещу COVID-19 и досега няма. Цялата ми надежда е в бързите ваксинации. Ако няма локдаун, в Германия още по-бързо ще се разпространят новите щамове на коронавируса. А това означава, че в болниците ще продължат да умират хора, а ние няма да можем да ги спасяваме, колкото и да искаме. Повярвайте ми, много трудно се живее с тази мисъл“, казва 27-годишната Сабине.

Автор: Виктор Вайц