Ние от ВМРО – Българско национално движение не приемаме позицията на Св. Синод на Гърция, че Българската православна църква „се намесва в юрисдикцията на Сръбската православна църква“ с решението на Светия синод на Българската православна църква да приеме молбата на „схизматичната Македонска православна църква“ да поеме ролята на църква-майка. За нас тази позиция е ултимативна, невярна и опасна за отношенията в православния свят. Твърденията, че Македонската църква исторически е под шапката на сръбската, насаждат нови църковни интриги, които могат да върнат църковните отношения столетия назад.
Припомняме, че Охридската архиепископия според своята история е недвусмислено и доказано българска. Така е позната и призната. Опитът на гръцкия клир да я причисли към сръбската духовна територия възражда старото гръцко-сръбско съглашателство против интересите на народа в Македония. Народ, който само до преди половин век се определяше като български, а днес постепенно отново получава свободата на самоопределение.
Българската православна църква черпи своите права да бъде църква-майка на македонската от историческия факт, че македонските епархии са епархии на Българската екзархия. Те са присъединени чрез Референдум. През мракобесния период на Коминтернов диктат са откъснати напълно неправомерно с чисто политически действия. Сега, в разгара на нова ера по отношение на политиката спрямо Македония и Западните Балкани като цяло, историческата справедливост, трябва да бъде възстановена.
Ето защо ние от ВМРО – Българско национално движение, съзнавайки автономността на църквата и отделяйки изцяло църковния от политическия живот, обръщаме внимание на историческите факти. Само и единствено те към настоящия момент трябва да са водещи. Само и единствено те трябва да бъдат взети под внимание при бъдещите разговори за статута на Македонската православна църква.
Историята накратко:
Становището на Св. Синод на Гръцката православна църква възражда отдавна забравени стереотипи и тревожи с исторически аналогии от времето на българо-гръцкия църковен спор през ХІХ и първата половина на ХХ в. Намесата в отношенията между православните църкви в България и Република Македония напомня старата фанариотска политика от времето на Османската империя. Това е посегателство към историческите традиции на българското църковно движение, дало своя отпечатък на цялото Възраждане и белязало нашата история с имената поколения възрожденски дейци, между които Отец Паисий, Братя Миладинови, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иларион Макариопалски, Екзарх Антим І, Екзарх Йосиф І и др.
Стремежът към самостоятелна българска църква през ХІХ век е обоснован както от историческите и канонически права, произтичащи от автокефалния статут на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия, премахнати по време на турското робство, така и от духовното потисничество на Цариградската патриаршия, която се ползва с предоставеното и от султана право да управлява всички православни. Управлението на Цариградската патриаршия в българските епархии е белязано от ширеща се корупция, намираща израз в прилагането на системата симония, при която всеки свещенически сан е обект на покупко-продажба.
Борбата за независима българска църква обхваща почти целия ХІХ век и в нея участват всички български краища – от Тулча до Охрид и Велес, и от Видин и Ниш до Лозенград, Одрин и Цариград. Основният въпрос засяга т. н. „спорни епархии“, голямата част от които са в Македония. Цариградската патриаршия не иска да се откаже от значителните приходи, идващи от Македония и за това се стреми да ограничи Българската екзархия единствено в Северна България. Срещу това се противопоставят и заинтересованите сили, които ясно виждат в границите на църквата, границите на бъдещата българска държава. Успешното признаване на Екзархията с фермана от 1870 г. принуждава Цариградската патриаршия да свика православен събор и да поиска обявяването на Българската Екзархията за неканонична. В разрез с каноните и при липсата на няколко православни патриаршии свиканият през 1872 г. поместен събор обявява Българската екзархия за схизматична. Тясната връзка между православното население в Македония и Екзархията се изразява в активно участие в църковните борби, което довежда до това още преди създаването на българската държава Велешка, Охридска и Скопска епархии да бъдат причислени към диоцеза на българската църква.
След Берлинския договор Българската екзархия се превръща в истинска народна църква, която развива широка духовна и просветна дейност. През 1912 г. Екзархията има в Македония и Одринска Тракия 7 митрополити и 1310 свещеника в 21 църковни общини, 1331 църкви, 234 параклиса и 73 манастира. Цялото това богатство е унищожено по времето на Балканските войни от сръбските и гръцки военни власти. По време на Междусъюзническата война сръбската администрация в Македония екстернира 5 екзархийски владици, убива или принуждава да се обявят за сърби 833 български свещеници, а 761 български църкви са превърнати в сръбски. Същото е положението и в завзета от Гърция Беломорска Македония. През 1913 г. независимата и авторитетна Карнегиева комисия констатира, че гръцките власти заграбват, забраняват или обявяват за гръцки 120 български черковно-училищни настоятелства, 350 основни български училища, 25 класни и 4 средни училища с 750 учители и 26 000 ученици. Същото е направено с 357 български черкви и параклиси, 22 читалища, 120 училищни и частни библиотеки и три български печатници в Солун.