Датата 10-ти ноември 1989 г. поставя началото на Прехода в България, прави възможен първия свободен митинг на 18 ноември и първите свободни демократични избори в България на 10 юни 1990г. Макар да остава под въпрос как се случва предаването на властта и какви са мотивите му, а плановете на тогавашния политически елит и Кремъл за страната ни да са перестройка по съветски модел, неформалните граждански организации съумяват да насочат обществото ни към необходимите демократични промени.
Затова всички ние трябва да се гордеем с извървяния път. Допуснатите грешки не са малко, но и постигнатото е значимо и определящо за бъдещето ни. Бъдеще, което с общи усилия решително сме заявили, че искаме да е част от Евроатлантическото пространство още в момент, когато това може би е изглеждало дръзко и немислимо.
Шестнадесетгодишното ни забавяне с отварянето на досиетата на Държавна сигурност и липсата на еднозначен подход за декомунизация, включително отсъствието на лустрация и съдебни присъди за престъпленията на режима, оставиха голяма част от обществото ни с усещането за отворена рана. Може би затова днес ни е трудно да постигнем обществен консенсус относно времето на тоталитарния режим. Но независимо от коя страна на дебата сме, важно е да се обединим около две неща: първо, че съществува обективна историческа истина, която трябва да бъде изследвана и оповестена; второ, че тази истина трябва да намира все по-адекватно място в учебните планове на нашите деца.
Само така болезнените уроци на историята няма да останат напразни и ще изградим едно истински свободно и демократично общество, справило се с историческите си конфликти и комплекси и смело вървящо напред към бъдещето си.