Д-р Владислав Златинов пред ФАКТИ: Имаме ветеринарни лекари на световно ниво, но са единици

Ветеринарната медицина в България се развива, но между университетската диплома и реалната готовност на един лекар да поеме самостоятелно сложен пациент все още има сериозна дистанция. Това поставя въпроси както за практическата подготовка на младите ветеринарни лекари, така и за стандартите, специализациите и контрола върху качеството на медицинската дейност. Има ли достатъчно ясни изисквания към клиниките и лекарите, които извършват специализирани дейности? Защо у нас специалистите на световно ниво все още са единици и какво липсва, за да се промени цялостната картина? Пред ФАКТИ говори д-р Владислав Златинов, председател на Българска асоциация по ветеринарна ортопедия и травматология, работи в Ортоклиника.

– Д-р Златинов, когато един студент завърши ветеринарна медицина в България и получи дипломата си, доколко реално е готов да поеме самостоятелно пациент – какво може да прави и какво все още не може?
– С отделни изключения, току-що завършилите лекари в България не могат много. Разбира се, могат да поставят ваксина или да извършват някои други профилактични дейности. Но поемането на пациент с патология изисква доста по-богат набор от познания и изградена рутина в получаването и анализа на важната информация.
Отделно са чисто техническите умения, които могат да се изградят единствено с по-дълга практика. Ако студентите не са стажували в частни клиники по време на обучението си, след завършването си колегите тепърва започват да усвояват изкуството на клиничната дейност.

– Казвали сте, че когато сте учили, обучението е било доста бавно и консервативно. Как се е променило ветеринарното образование у нас през последните години и успява ли университетът да следва темпото, с което се развива съвременната ветеринарна медицина?
– Вероятно има промяна в темповете и иновативността на учебната програма, откакто аз съм завършил. Крайният резултат обаче е непроменен. След завършването си студентите имат подготовка по базисните дисциплини – анатомия, физиология и т.н., но тепърва започват истинското си обучение в клиничните дисциплини.

– Има ли разлика с току-що завършили студенти от чужбина?
– Имам отделни впечатления, че студентите, учили в Западна Европа, също не са се сблъсквали достатъчно с истински пациенти и не могат реално да поемат лечението им самостоятелно. Те обаче имат по-богат набор от общи клинични познания и по-ясна структура за ролята на анамнезата, прегледа и диагностичните методи.
Например студент във Виена може да не владее лапароскопски техники, но е тренирал върху макети. Това му дава възможност да има ясна представа за ролята на тази специализирана хирургична техника и за начина, по който тя се използва.

– Има ли според вас разлика между това да имаш диплома за ветеринарен лекар и да бъдеш подготвен клиницист?
– Категорично да. Но мисля, че това е нормално във всяка професия и дисциплина. Университетът ти дава насоката и основата, върху която можеш да практикуваш като ветеринарен лекар, но само клиничната практика може да те изгради като подготвен клиницист.

– Къде се намира тази граница и колко време реално е необходимо на един млад лекар, за да започне да работи уверено?
– Всеки напредва с различна скорост, но да кажем, че една година е абсолютният минимум за придобиване на някакви практически познания и умения. Не случайно интерншип програмите на Запад са с продължителност минимум една година. Разбира се, специализациите в дадена област продължават между три и пет години.

– Сега почти всеки ветеринарен лекар може да стигне до момента, в който да отвори собствена клиника. Трябва ли според вас да има по-ясни стандарти за това какво оборудване, каква квалификация и какъв практически опит трябва да притежава една клиника, преди да започне да извършва определени медицински дейности?
– Да, това е важен въпрос. Никак не е трудно за всеки ветеринарен лекар, подготвен или не, да стартира собствена практика. Съществуват стандарти при регистрацията на лечебните заведения по отношение на оборудването, но изискванията са занижени.
Преди имаше и изискване за стаж – три години работа, преди да можеш да отвориш кабинет или клиника, но това отпадна. За реална квалификация чрез следдипломно обучение също почти не се говори.
Така че стандартите и изискванията са минимални и, с помощта на съвременната реклама, всеки ветеринарен лекар може да се представи пред клиентите си като по-квалифициран, отколкото реално е.
Но това е световна тенденция – размиване между реклама и реалност. Обществото ни е залято от фалшива информация.

– Вашият собствен професионален път включва множество специализирани обучения, стажове в чужбина и работа в специализирани клиники във Финландия. Възможно ли е един ветеринарен лекар да остане само с университетското си образование и пак да бъде на достатъчно високо професионално ниво?
– Сигурно, но не и в клиничните дисциплини. В тези области има море от информация, непрекъснати новости и умения, които трябва да бъдат усвоявани. Не съм срещал добър лекар от практиката, който да разчита единствено на образованието си от университета.

– Каква е ролята на последващото обучение? Имат ли афинитет българските ветеринарни лекари да специализират?
– Да. Много от колегите осъзнават ограниченията на базовото обучение в университета. Преди около пет години започна тенденция за масово провеждане на практически курсове в България по различни теми. Посещаемостта беше много голяма.
Най-много ги привлича практичната полза – възможността да придобият умения, които ще са полезни за разширяване на портфолиото от услуги в дадена клиника.
Имам обаче съмнение, че последните поколения завършили – особено поколението Z – са по-малко заинтересовани. Явно са по-самодостатъчно поколение.

– Къде е България спрямо водещите европейски държави по отношение на ветеринарната медицина?
– Все още сме в развиващата се категория. За да сме коректни, много неща еволюираха, но има още огромен брой концептуални проблеми за решаване. Един от тях е постоянството в качеството на услугите. В една и съща клиника е възможно да се получи много добро отношение и лечение, но също така и разочароващо такова. Това много обърква клиентите.
Липсва ясно разделение между общопрактикуващи лекари, клиники, предлагащи определена специализирана експертиза, и такива с ясно изразена специализирана дейност.
Друг проблем е контролът върху дейността на лекарите. За съжаление, етичните комисии не работят достатъчно ефективно и не могат да помогнат обективно и професионално за разрешаването на казуси при претенции от страна на стопаните.

– Имаме ли вече специалисти и клиники, които работят на световно ниво, или това все още са отделни острови на много висока компетентност?
– По-точно казано, имаме ветеринарни лекари на световно ниво, но са единици. Цялостната картина е далеч от най-доброто в света.

– Виждате ли проблем в това, че добрата ветеринарна медицина постепенно става все по-специализирана – ортопедия, неврохирургия, образна диагностика, анестезиология, онкология – докато един общопрактикуващ лекар трябва да знае от всичко по малко? Как и изобщо трябва ли да се промени моделът на работа?
– Това може да е проблем в хуманната медицина. Ветеринарната винаги ще предлага по-холистичен подход. Просто такова е естеството на работата ни.
За момента по-скоро липсва обратното – достатъчен брой истински специалисти, работещи в дадена област и способни да поемат най-сложните случаи.
Иначе на хартия много колеги са специалисти и в дерматологията, и в хирургията, което е нелогично и вероятно невярно.

– Кой всъщност трябва да носи отговорността за качеството на ветеринарната професия – университетите, Българският ветеринарен съюз, държавата, самите лекари или пазарът, който в крайна сметка оставя собствениците на животни да избират на кого да се доверят?
– Всички изброени, но най-вече самите лекари. Да си възможно най-подготвен в медицинската професия е етичен акт и важна отговорност. Това се наблюдава особено силно при колегите, които разпознават професията си като призвание. Колкото по-силно се развие този мироглед, толкова по-добро ще бъде нивото на ветеринарната медицина в България.