Адвокат Деница Любенова пред ФАКТИ: Необходимо е еднополовите интимни връзки да бъдат включени в Закона за защита от домашното насилие

Какво е „правна невидимост“? Как тя се отразява на хората, които търсят защита от домашно насилие? Защо законът или институциите не разпознават дадена житейска ситуация по начин, който да осигури необходимата защита. Какъв е проблемът при еднополовите двойки… Какви пропуски има в законодателството, защитата от домашно насилие, признаването на еднополовите семейства и предстоящото транспониране на Директива (ЕС) 2024/1385 (б.р. - Крайният срок за транспониране на Директива (ЕС) 2024/1385 относно борбата с насилието над жени и домашното насилие в националното законодателство на държавите членки, включително България, е 14 юни 2027 г), както и за голямата тема за т.нар. аутинг – разкриването на сексуалната ориентация или половата идентичност на човек без неговото съгласие. Пред ФАКТИ говори адвокат Деница Любенова, защитник на човешки права и председател на ЛГБТИ организация „Действие“.

- Г-жо Любенова, как изглежда „правната невидимост“ на практика?
- Правната невидимост се проявява в момента, в който една жена потърси защита и установи, че законът не разпознава връзката ѝ по същия начин, както би разпознал връзката на жена с партньор мъж. Най-ясният пример е определението за „интимна връзка“ в Закона за защита от домашното насилие, което изрично говори за отношения между лице от мъжки и лице от женски пол. Така една жена, преживяла насилие от своя партньорка, може да остане извън специалната защита на закона именно поради пола на извършителя. Тя може да не получи достъп до същите спешни мерки, заповед за защита и специализирани услуги, които биха били достъпни при аналогична разнополова връзка. Невидимостта продължава и когато институциите не разпознават аутинга, заплахата за разкриване на сексуалната ориентация, разгласяването на медицинска информация или злоупотребата със служебна зависимост като инструменти на насилие и контрол. Жената присъства пред институцията, но нейното действително преживяване остава извън правните категории, с които системата работи.

- Какво показват проучванията за доверието в институциите?
- Проучването не е представително за цялата ЛБТИК+ общност, но показва ясни и повтарящи се модели. От 28 респонденти 22 оценяват подготвеността на полицията и МВР да реагират адекватно при домашно насилие срещу ЛБТИК+ хора като много ниска. Седемнадесет определят институциите като практически трудно достъпни, а страхът от аутинг е посочен от 15 души като пречка пред търсенето на помощ. Интервютата показват и как това недоверие действа на практика. В един от случаите изобщо не се стига до подаване на сигнал, защото институционалната среда и служебното влияние на извършителя са част от риска. В друг случай полицията проявява човешко отношение, но не предприема достатъчни защитни мерки, не включва социален работник или психолог и не отчита адекватно положението на детето. В трети случай се стига до осъждане, но насилието не е разпознато като извършено в условията на домашно насилие.
Следователно въпросът не е само дали има институция, към която човек може формално да се обърне. Въпросът е дали подаването на сигнал ще доведе до защита, или до нова вреда – разкриване, стигматизация, неглижиране или повторна виктимизация.

- Какъв проблем създава липсата на правно признаване на еднополовото семейство?
- Правният дефицит се появява още при определянето дали изобщо е налице защитена семейна или интимна връзка. Българското право не признава еднополовите партньорства, а определението за „интимна връзка“ в ЗЗДН допълнително изисква отношенията да са между мъж и жена. Така еднополовата двойка може да остане извън всички категории, чрез които законът предоставя специална защита. Това има напълно конкретни последици. Пострадалата може да срещне затруднения при искането на заповед за защита, отстраняването на извършителя от общото жилище, забраната за контакт и насочването към специализирани услуги. Когато в семейството има дете, непризнатият родител също може да се окаже без необходимите правни инструменти да защити както себе си, така и детето.
Така държавата първо отказва да признае семейната връзка, а след това използва липсата на призната връзка като основание да не предостави пълния обем на защита. Това е същността на структурния проблем.

- Кои са най-съществените промени при транспонирането на Директива (ЕС) 2024/1385?
- Първо, трябва да се разшири определението за „интимна връзка“ в ЗЗДН, като се премахне изискването тя да бъде между мъж и жена. Защитата трябва да зависи от характера на отношенията и риска от насилие, а не от пола на партньорите.
Второ, трябва да се въведе задължителна индивидуална оценка на потребностите и риска, която да води до конкретни защитни мерки. При ЛБТИК+ хората тази оценка трябва да отчита риска от аутинг, преследване, разкриване на медицинска информация, служебна и икономическа зависимост, наличие на деца и опасност от вторична виктимизация.
Трето, необходими са ясни протоколи, обучени служители и работещи маршрути за насочване към правна, психологическа, социална и медицинска помощ. Необходими са също поверителни канали за подаване на сигнали, специализирано звено за контакт и достъп до координирани услуги „на едно гише“.
Четвърто, институциите трябва да събират надеждни данни за случаите, включително за комбинираната дискриминация, при строги гаранции за поверителност. Без данни проблемът остава невидим и не могат да бъдат планирани адекватни политики.
Истинското транспониране не означава само да се заменят няколко текста в закона. То изисква цялостна система, която разпознава риска рано, реагира незабавно и осигурява координирана защита.

- Има ли риск общите правила отново да изключат ЛБК+ жените?
- Да, това е един от основните рискове. Възможно е законодателят да приеме общи и формално неутрални правила, но да запази определения, процедури и услуги, изградени единствено около хетеросексуалния модел на семейство и партньорство.
Ако законът не назове изрично комбинираната дискриминация и специфичните рискове за лесбийките, бисексуалните, транс, интерсекс и куиър жените, институциите вероятно ще продължат да прилагат общите правила по начин, който не разпознава техните преживявания. Същото важи, ако формулярите не позволяват да бъде отразена еднополова връзка, ако кризисните услуги не са подготвени да приемат транс жени или ако служителите не са обучени да работят без предразсъдъци и без риск от аутинг. Затова специфичните потребности трябва да бъдат включени още в законодателството, индивидуалната оценка, методическите указания, обученията, системите за събиране на данни и стандартите за предоставяне на услуги. Иначе ще имаме формално транспонирана директива, но непроменен достъп до защита.

- Как се промени практиката през последните 12 години?
- Промяната е значителна. Когато започнахме работа по правната програма през 2014 г., много ЛГБТИ хора възприемаха дискриминацията и институционалното отхвърляне като нещо, срещу което няма смисъл да се води правна борба. Липсваше достатъчно информация за възможните средства за защита, почти нямаше положителна съдебна практика, а доверието в институциите беше изключително ниско. Днес повече хора са готови да потърсят правата си по съдебен и административен път. Виждат, че едно индивидуално дело може да промени практиката не само за конкретния човек, но и за цялата общност. Делата за признаване на еднополови семейства, родителство и юридически пол показаха, че когато националната система отказва защита, съществуват и европейски механизми. Вече имаме решения на Съда на ЕС и Европейския съд по правата на човека, които са резултат именно от смелостта на отделни хора да застанат с имената и живота си пред институциите. Но страхът от публичност не е изчезнал. Много хора продължават да се притесняват от аутинг пред семейството, работодателя или общността, от загуба на работа или жилище, от натиск и вторична виктимизация. Съдебните производства са дълги, скъпи и емоционално изтощителни. Особено при домашно насилие човек трябва да прецени не само дали ще бъде чут, но и дали самото подаване на сигнал няма да увеличи риска.
Затова увеличаването на броя на делата не означава непременно, че системата е станала достъпна. То показва, че общността е станала по-организирана и по-смела и че има организации, които осигуряват правна подкрепа. Отговорността обаче не трябва да остава върху пострадалия човек да бъде достатъчно смел, за да преодолее една неподготвена или дискриминационна система.

- Какво трябва да се промени през следващите две години, за да има реална защита?
- Първото необходимо действие е еднополовите интимни връзки изрично да бъдат включени в Закона за защита от домашното насилие. Не може достъпът на една жена до заповед за защита и специализирана подкрепа да зависи от пола на нейния партньор.
Второ, трябва да бъде въведена задължителна индивидуална оценка на риска и потребностите, която да не остава формуляр в преписката, а да води до конкретни мерки, срокове и отговорни институции. Тя трябва да отчита аутинга, преследването след раздяла, разкриването на медицинска информация, икономическата и служебната зависимост, наличието на деца и риска от вторична виктимизация.
Трето, МВР, прокуратурата, социалните и здравните служби трябва да работят по единни протоколи и ясни маршрути за насочване. Необходими са обучени служители, поверителни канали за подаване на сигнали, достъп до услуги „на едно гише“ и кризисни, психологически и правни услуги, които действително могат да подкрепят ЛБТИК+ жени.
Четвърто, тези мерки трябва да бъдат обезпечени с бюджет, събиране на надеждни данни, контрол върху изпълнението и участие на гражданските организации и хората с пряк опит. Без финансиране, отчетност и измерими резултати дори добрите законови текстове ще останат само обещание.
След две години успехът не трябва да се измерва единствено с това дали Директивата е формално транспонирана. Трябва да можем да покажем, че една жена получава своевременна защита независимо от сексуалната си ориентация или половата си идентичност; че институциите разпознават риска; че тя не е принудена многократно да разказва преживяното; и че след сигнала остава по-защитена, а не по-уязвима.