Дипломати срещу деконструкцията на Паметника на Съветската армия

Българското дипломатическо дружество (БДД) изразява своето възмущение от поредния акт на деконструкция – разрушаването на Паметника на Съветската армия.

След унищожаването на икономическата основа – индустрия, селско стопанство, социалната сфера, здравеопазването, образованието и науката сега се посяга и на националната памет и история на народа, което още повече подкопава държавността ни днес.

Онези, които се стремят да разрушат историческата памет на българския народ, дали си дават сметка, че Паметникът на Съветската армия е и Паметник на Българската армия, сражавала се в състава на Трети украински фронт, участвала в освобождаването на Югославия, Унгария и Австрия от фашизма и допринесла за разгрома на нацистка Германия с цената на около 35 хиляди жертви.

Обругаването на техните образи е посегателство не само срещу историческата памет, но и срещу нашето българско самочувствие и достойнство.

Този паметник е техен, на тях дължим признателност и почит, а не на тогавашните и още по-малко на днешните политически елити.

Без Руско-турската война едва ли сега България би била на световната карта като държава, а без участието си в състава на Съветската армия през Втората световна война – едва ли някой би защитил страната ни на Парижката мирна конференция и България едва ли би била в сегашните си граници.

Всички допитвания и в разгара на настоящата русофобска кампания еднозначно говорят, че огромното мнозинство от българите се обявява против този вандалски акт.

Управляващите демонстрират безпомощност в решаването на истинските проблеми на държавата днес и в своя страх и дребнодушие се крият от отговорността за подготовката и изпълнението на този разрушителен акт зад действията на дребни местни общинари и чиновници, които в късните часове на нощта изпълняват поръчката.

И ако практическото разрушаване на икономическата, социалната тъкан на държавата, посегателствата върху българската история, култура и национална памет имат последствия вътре в страната, то разрушаването на Паметника на съветската армия надхвърля националните граници.

България, чиято роля в ЕС и НАТО би могла да бъде на „мост“ към Русия, днес се нарежда сред най-отявлените русофоби и предприема действия, които са немислими в цивилизовани държави като Германия, Франция, Австрия, Италия и другите европейски страни. Във ФРГ и в други страни се въздържат от груби конюнктурни посегателства върху историческата памет. В Берлин срещу символичната Бранденбургска врата, в най-голяма близост до Бундестага и Канцлерството на постамент е поставен първият руски танк влезнал в Берлин в битката за неговото превземане през 1945 г. и стои и до днес. В цивилизационно отношение придобиваме сходство с някои древни империи и държави, в които поредният узурпатор е унищожавал всички статуи, релефи и паметници, свързани с паметта на неговия предшественик.

Освен това, монументът е творение на българския художествен, архитектурен и строителен гений, а не на чужди и съветски автори. И политиката тук не е от никакво значение.

Разбираемо е, че на страната ни се гледа с все-по-голямо неуважение и насмешка,

как унищожаваме собствената си история и национална памет и демонстрираме не наличие, а отсъствие на суверенитет.

На този фон не предизвиква изненада, че България от 2022 г. в ООН гласува против традиционно приеманата резолюция за „Борба с прославянето на нацизма, неонацизма и други практики, които допринасят за подхранването на съвременните форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобия и свързаната с тях нетолерантност“.

При всяко нарушаване на международни договори (почти винаги по политически и геополитически причини) България е заплащала скъпо, досега основно с огромни финансови загуби. В момента управляващите не осъзнават или под чуждо влияние демонстрират незачитане на международни договорености (Договор за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската федерация от 1993 г.) Освен пряко нарушение на договорните отношения между двете държави този акт представлява и крайно недружелюбен акт и то по въпрос, който е от изключителна чувствителност за руската страна и руския народ – паметта на загиналите руски войни във Втората световна война. Свидетели сме на поредно и ненужно изостряне на двустранните отношения в извънредна ситуация с предвоенен характер и то с една от основните световни сили, наш непосредствен съсед. С думите на Талейран „това е повече от престъпление – това е грешка“.

Отговорни политици (поради липса на действителни държавници) би следвало да мислят не за собственото си настоящо битие, а за националните интереси на страната в момента и особено в перспектива.

Всяка война завършва с дипломация

и след всеки период на напрежение настъпва разведряване на международната обстановка и отношенията между държавите.

С изключение на отделни крайни неолиберални пропагандисти всички сериозни анализи и прогнози свидетелстват, че светът, макар и трудно и бавно, но неотменно върви към един нов световен ред, при който ще настъпи неизбежно пренареждане на глобалната икономическа и политическа карта на света и всяка страна и народ ще трябва да намерят своето място, ако искат да оцелеят. Очевидно това не искат или не могат да осъзнаят сегашните управляващи, които вместо да подготвят страната за посрещане на предстоящите съдбоносни предизвикателства, правят и невъзможното да я поставят във възможно най-неизгодната изходна ситуация.

Със или без Путин Русия определено ще бъде една от великите сили в този нов световен ред, географски съсед на страната ни и със силно влияние в света и на Балканите и с която България винаги ще съжителства.

Историята свидетелства, че всеки път, когато България се е замесвала в „концерта“ на световните велики сили, това е завършвало с национална катастрофа. И ако страната и народът ни е успявал да ги преодолее, то това е било с цената на огромни национални усилия, лишения и трудности. В днешните условия, ако управляващите продължат да игнорират националните ни интереси на страната, има реална вероятност ролята на България да се свие още повече като Шагренова кожа на границата на своето оцеляване.