Бъдещият лекар Калина Александрова пред ФАКТИ: Ако сега замълчим, утре няма да има кой да върне пулса на майка ви

Има представен законопроект от младите лекари как да се направи така, че да има достатъчно пари за тях. Става въпрос на приоритети в здравната система. Какво очакват младите лекари… Пред ФАКТИ говори Калина Александрова, студент в Медицински университет-София трети курс.

- Г-це Александрова, 86,4% от българите подкрепят протестите на младите лекари и медицинските специалисти. Хората ви разбират, но има ли кой да ви чуе…
- Хората ни разбират, защото всички живеят в тази разбита система - били са пациенти, загубили са близки, висяли са часове наред на опашка пред кабинетите, виждали са отчаянието в спешните отделения, умората в очите на персонала. Имаме обществена подкрепа.
Но разбирателството на хората не стига, когато управляващите се правят на глухи - а в същото време депутатите си гласуват по 15 000 лв. заплати. Когато в парламентарна зала вместо подкрепа, младите лекари получават три часа и половина критики и назидание. Защото не били написали законопроекта както трябва, когато това въобще не е тяхна работа. Истината е, че много добре ни чуват. Просто не им харесва как звучи. И затова правят всичко възможно да ни накарат да млъкнем.

- Заплащането на младите лекари не е проблем, който да е от вчера, а е от години. Но какво ви кара сега да продължавате с протестите?
- Продължаваме с протестите, защото не искаме да свикнем. Продължаваме, защото системата няма да спре да ни мачка и керванът ще си върви, ако главите ни са наведени. Истината, всъщност, е много проста - продължаваме, защото, ако сега замълчим, утре няма да има кой да върне пулса на майка ви. Няма да има кой да стисне ръката ви, докато се борят за живота на детето ви в 3 през нощта. Няма да има кой да ви отвори вратата на спешното, докато отчаяно тропате по нея. Това не е протест за пари. Това е опит да не изгасне светлината в болничната стая, когато имате най-голяма нужда от нея. Това е протест за бъдеще в България.

- 3000 лева за шофьор в градския транспорт в София, а млад лекар с колко преживява…
- С воля, надежда и стотинки. Ако изобщо получава нещо — защото на много места специализантите работят като доброволци, все едно не сме лекари, а някакви ентусиасти. И после идва въпросът – как така шофьорът в градския транспорт взема 3000 лева, за да кара автобус, а лекарят в спешното – 1000 лв, за да спасява живота ви, когато сърцето ви спре да бие?! Никъде по света няма такъв социален модел.
Не казвам, че трудът на шофьора е маловажен. Казвам, че животът на пациент в реанимация тежи малко повече от това дали рейсът ще мине по график. Няколко дни София без автобуси – хората ще си поръчват такси или ще работят от вкъщи. Но София без спешни медици? Болници без лекари? Ако затворят даже за ден, хиляди няма да дочакат утрото. Това не е просто неудобство. Това е човешка трагедия.
Манталитетът на българина обаче също има вина. Сто лева за маникюр? Няма проблем. Двеста лева за фризьор? Веднага! Ако лекарят поиска толкова за преглед – край, той е алчен, нагъл. Защото „лекарите не трябва да искат пари, те нали са призвани“. Не е ли абсурдно цената на козметични процедури, които се правят на 2-3 седмици, да бъде по-висока от преглед при специалист, който посещавате веднъж годишно? И се очаква той да е безплатен?

- Създава се противопоставяне на професии. Има ли по-важна и по-маловажна професия?
- Не, няма по-важна професия. Но има по-отговорна. Има високо и нискоквалифициран труд. И е време някой да го каже ясно. Според вас нормално ли е лекарят да се бори за 2000 лева, а в същото време навсякъде да висят билборди за 2500 лв. стартова заплата като касиер в супермаркет?!
Лекарите учим по 10 години. И после цял живот трябва постоянно да специализираме. Плащаме хиляди за образование. Работим безкрайни дежурства, без сън, без почивка, без сигурност, стимул и бъдеще, докато се чудим как да си платим квартирата, тока и водата. На някои места даже ние плащаме, за да ни зачислят да специализираме. Само искам да попитам - за 6 месеца много хора могат да придобият свидетелство за управление на автобус, а колко хора избират да учат 10 години, за да станат лекари? И после родителите все още да ни издържат на 30+ години, защото в България медицината не е професия, а скъпо хоби. Само в България може дюнерджията да взима повече от анестезиолога, който държи в ръцете си живота на десет души всяко дежурство. Това е нелепо.

- И медицинските сестри искат повече пари, а бюджетът в сектор здравеопазване расте всяка година. Защо няма пари?
- Парите ги има. Но не и за тези, които крепят системата на гърба си. 10 милиарда лева са в бюджета за здравеопазване, но пак няма за прилични заплати, няма за ремонти на болници, за нови сгради. Само скелети – като онази недовършена многопрофилна болница в София, стърчаща от години, като символ на празни обещания. А междувременно в страната имаме 22 000 медицински сестри, над 50% от които са на възраст над 55 години. Не знам дали хората си дават сметка, но това е бомба със закъснител. А млади сестри не идват, защото за 1000 лева кой по-точно ще иска да работи на ръба на психически и физически срив? Истината е проста: парите не се стопяват – те просто потъват. Потъват в схеми, пътеки и нечии джобове. А накрая пак се казва: „няма средства за заплати“. Колко удобно. Най-важни в системата са хората. Само че без тези хора няма здравеопазване. А държава без здравеопазване… няма бъдеще.

- Какъв е проблемът от ваша гледна точка на млад лекар…
- Той не е само в заплатите. Не е само в липсата на сестри, на условия, на бъдеще. Проблемът е в цялата система, в която един млад лекар влиза с пламък в очите и излиза със сенки под тях. Започваш на 18 със сълзи от радост, че си приет медицина. Шест години гълташ учебници с по над 1000 страници, докато връстниците ти вече градят кариера, имат деца, дом и сигурност. Денем ходиш на лекции, а нощем работиш като болногледач, за да си "пазиш" евентуално място за специализация, на следващия ден пак си на лекции. Втори договор. Трети договор. Не знаеш дали и къде ще те вземат като специализант, защото както се говори, че няма достатъчно лекари, накрая се оказва, че няма достатъчно места, особено за някои специалности. И накрая заветната специализация – с мизерно заплащане, 24-часови дежурства до изнемогване, в които взимаш решения за животите на нашите баби и дядовци, майки и бащи. И въпреки това – обличаш бялата престилка с достойнство. Защото знаеш, че от теб зависи нечий живот. Хората очакват да си свръхчовек – да не сгрешиш, да не се измориш, да не поискаш по-добър живот. А когато заговориш за това – ти казват: „Ама, ти не си ли лекар заради призванието?“. Да, призванието е там. Но то не плаща наема. Не купува храна. Няма да ти върне младостта, в която си се отказал от всичко друго, за да спасяваш чужди животи.

- Какво иска един млад лекар? От какво има нужда?
- Съвсем простички неща - нормални условия, човешко отношение и шанс. Шанс да остане и да има бъдеще тук, в България. Иска да не му се налага да избира между дежурство и вечеря. Да не се срамува, че на 30 още живее при родителите си, защото със специализантска заплата не може да си плати наема. Да не гледа с тревога болницата, в която работи, сякаш е снимачна площадка на някой постапокалиптичен филм – падаща мазилка, рушащи се стени, остаряла апаратура и студени коридори, по които отекват стъпките на малцината останали. Младият лекар иска уважение и достойно заплащане. Иска сигурност, за да не му се налага всяка сутрин да избира между дълга и оцеляването. И най-вече - иска държавата, която го е обучила, да не го гони. Когато започнах да уча медицина, бях твърдо решена, че няма да замина да специализирам в чужбина. Сега обаче, след като се сблъсках с реалността на разбитата здравна система, всеки ден се питам какво ме задържа тук. Именно за това се борим - да има смисъл да останем.

- Колко е близо един млад лекар до Терминал 2. Пазарът за медици в ЕС е отворен…
- Много близо. Една заплата разстояние. Един отказ за специализация. Един подигравателен коментар от човек, който никога не е стъпвал на нощна смяна в болница, но иначе пише наредби. Няколко нагли политици. Чужбина не ни чака с червен килим. Но ни приема с уважение и ни предлага обучение, развитие и достойно заплащане. И после някой като Тошко Йорданов ще каже, че ако младите лекари искат повече пари, „да ходят да работят в някое село в Сицилия и да се върнат щастливи тук". Питам се - колко още ще издържат тези, които останаха? Колко още ще повтаряме, че това е призвание, когато призванието в България се плаща по-зле от нощна смяна в дюнерджийница? Докато това не се промени, ще си останем страната, в която най-умните заминават. А на останалите ще им се налага да чакат ред при последния останал специалист в радиус от 100 км. И един ден няма да питаме: „Колко близо е младият лекар до Терминал 2?“. Ще се питаме: „Остана ли някой млад лекар изобщо?“