Държавата няма ясни схеми за финансиране на малките фирми

Миналата седмица депутатите от Комисията по икономическа политика разгледаха внесения от Валери Димитров и Ралица Агайн проект на закон за насърчаване на инвестициите в малки и средни предприятия.
На практика въпросният закон урежда лицензирането и дейността на специални инвестиционни дружества, които осъществяват рисково инвестиране в малки и средни предприятия (МСП). С други думи, тези дружества ще осигуряват финансиране на дребния бизнес чрез специални схеми на дялово участие, дългосрочно кредитиране или издаване на конвертируеми облигации.
Предвижда се държавата да издава държавна гаранция върху издаваните от дружеството облигации. Общата сума на държавната гаранция върху една емисия ще бъде ограничена до размера на внесения капитал на дружеството, но не повече от 10 млн. лв., а общата стойност на всички гарантирани от държавата облигации не може да надхвърля 50 млн. лв.
Мотивите, с които беше представен законопроектът от неговите вносители, общо взето се свеждат до следното:
1. Малките и средните предприятия са гръбнакът на българската икономика, но те не са в състояние да се справят сами с конкурентния натиск и имат нужда от подкрепа от държавата;
2. Няма европейска държава, която да няма специална програма за подпомагане на МСП;
3. Опитът на САЩ, откъдето е заимстван механизмът, предвиден в проекта, показва, че прилагането на подобен закон "има голям принос за възраждане на малкия и средния бизнес в редица изостанали и депресирани райони";
4. Банките не предоставят дългосрочни кредити, а много от фирмите изобщо не могат да се впишат в условията за отпускане на банков кредит поради липса на история и нереални финансови отчети;
5. Свеждането на финансовия сектор само до банки е характерно само за изостаналите държави, тъй като инструментите за рисково инвестиране отдавна вече се прилагат по света.
Проектозаконът, пък и мотивите, с които се внася, обаче пораждат известни размисли за тяхната целесъобразност.
Няма спор по въпроса, че "гръбнакът на българската икономика" са малките и средните фирми. На практика като такива се класифицират около 99 % от всички действащи в страната компании. Като се има предвид този факт обаче е ясно, че няма как да се подпомогнат всички дребни и средни фирми. Затова е логично от икономическа гледна точка, финансиране да получат само най-перспективните такива. Точно те ­ най-перспективните ­ обаче нямат проблем с достъпа до финансов ресурс както от банките, така и от действащите в момента 8-9 фонда за рисково инвестиране.
Проблем с финансирането в момента имат фирми, които:
­ нямат качествен бизнес-план/идея;
­ не се вместват в изискванията на банките от гледна точка на финансови показатели, основно заради воденото двойно счетоводство с цел избягване на данъци;
­ не могат да предоставят необходимото обезпечение;
­ нямат кредитна история.
Обикновено причините за отказа на банките са в изброения ред и обикновено най-голяма тежест има липсата на качествен бизнес-проект. Което пък навежда на мисълта, че финансиране по схемата с държавна гаранция ще търсят основно фирми, за които изложените "недостатъци" са характерни.
Предвид и на неясния механизъм, по който ще се избират подходящите за подкрепа начинания, дългосрочният ефект от въвеждането на този проектозакон, би бил изкривяване на икономическите стимули и намаляване на прозрачността на процеса на вземане на решения за финансиране и на средата за водене на бизнес. Вероятно ­ и до по-високи разходи за останалите данъкоплатци.
Пазарната икономика е избираема по своя характер, т.е. ресурсите са ограничени (в частност ­ финансовите), а идеите ­ неограничени. Затова не всички предприемачи могат да получат такова финансиране.
Достъпът до капитали се осъществява на състезателен принцип. Това не означава, че банките принципно не отпускат кредити или че няма достатъчно частни средства за финансиране и поради това е необходима намесата на държавата.
Статистиката на БНБ показва, че към април 2003 г. отпуснатите от банките кредити са със 107 % повече от равнището им в края на 2000 г. За същия период дългосрочния кредит е отбелязал ръст от 63 %. Той е и най-бързо растящият компонент на общия кредит.
Това, разбира се, не означава, че има голямо предлагане на дългосрочен ресурс. Вярно е, че делът на дългосрочния кредит в общия кредит все още е значително по-нисък от този на краткосрочния ­ 12.6%. Това обаче не означава, че ако едно малко или средно предприятие има добра бизнес-идея и се нуждае от дългосрочен ресурс за нейното финансиране, то ще получи отказ от банката, само защото е малко или средно. Ако получи такъв отказ, той ще е главно заради причини, влияещи се от средата за правене на бизнес в България.
Именно в тази насока би трябвало да са концентрирани усилията на държавата, ако действително иска да подпомогне бизнеса.
Опитът за създаване на фондове за рисково инвестиране е част от общия пакет от активистки мерки на кабинета, целящи държавата да стимулира развитието на определен пазар (в случая капиталовия), който не се развива под действието на пазарни сили. Резултатът от подобни упражнения е повече от съмнителен. Както вече споменахме, в България към момента активно оперират 8-9 фонда за рисков капитал, повечето създадени и финансирани от международни институции, ползващи се в една или друга степен с чужда държавна подкрепа.
Преобладаващо за момента е финансирането за модернизация или разширяване на бизнеса, докато финансирането за започване на бизнес е доста ограничено. Повечето от опериращите фондове предпочитат да инвестират в действащи компании с добър потенциал за растеж, главно защото:
­ нововъзникващият бизнес е свързан с по-висок риск;
­ възвръщаемостта от голяма част от бизнесначинанията е съмнителна;
­ липсва добро корпоративно управление;
­ труден контрол върху фирмата, получила финансиране;
­ най-вече защото липсват възможности за излизане от инвестицията.
Тези пречки пред финансирането чрез рисково инвестиране няма как да бъдат премахнати с държавна гаранция.
Принципно погледнато, подкрепяните от правителството фондове ще трябва да изпълняват амбициозната задача да инвестират в печеливши начинания, в които частният сектор, притежаващ специфично знание, кой знае защо не иска да инвестира.
В крайна сметка това, до което може да доведе държавната подкрепа, е допълнително изместване и/или ограничаване на частните инвестиции.