Батман срещу Супермен: Мелето на супергероите

„Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта“ е един от онези филми, които още години преди излизането си са получили толкова мащабна рекламна кампания, че просто е неизбежно да се превърнат в комерсиални хитове. Въпросът тук обаче е, че този филм трябва да зададе основата за много сериозна поредица от филми и евентуалните лоши отзиви, могат да окажат доста сериозно влияние върху цялостния проект, въпреки добрите постъпления.

„Батман срещу Супермен“  е дългоочакваният отговор на DC след невероятната филмова вселена, която от Marvel успяха да създадат. От компанията за комикси, дала на света Супермен и Батман, с години не успяваха да се организират, за да започнат една взаимосвързана поредица от филми. Докато от Marvel печелиха милиарди с отделните филми за типажите от „Отмъстителите“, то от DC, намиращи се под крилото на WB, не съумяваха да създадат реален проект за развитие. Така те в крайна сметка решиха да изберат пожъналата небивал успех трилогия на Кристофър Нолън „Черният рицар“, като идейна основа за своята нова поредица.

Филмите за Батман на Нолън бяха невероятно оригинални и показващи един изцяло нов начин, по който може да се прави кино за супергерои. Трилогията обаче беше твърде затворена в себе си и нямаше как около нея да се развива цялостна вселена. Все пак обаче бяха взети някои от основните й точки, като реалистичност и философски поставени въпроси, около които да се гради новата филмова вселена на DC. Началото беше поставено с противоречивия „Човек от стомана“, който не бе приет единодушно, но пък изкара достатъчно пари, за да се започне работа по „Батман срещу Супермен“.

Големият плюс на „Батман срещу Супермен“ е, че от DC и WB  са намерили начин да създадат поредица, цялостно различаваща се от тази на Marvel. Ако при Marvel  всичко е цветно, лековато и чисто комерсиално ориентирано към тийнейджърите , то във вселената на DC атмосферата е мрачна, зададен е философки тон и се цели доста по-зряла публика. Взета е концепцията на „Черния рицар“, но е поставена в една по-комерсиална опаковка. Проблемът е, че сякаш идеята не е докрай изчистена. Създателите на филма не са сигурни дали искат филмът да е една мрачна и пропита с тежък реализъм епопея за свръхчовеци, или по-скоро искат да създадат поредица от класически блокбъстари. Нещата клонят по-скоро към първото, но сякаш на никой не му се рискува с нагазването в дълбоките води и се търси един по-компромисен вариант. Така се получава един хибрид, чиято идея не е докрай изчистена. По-закоравелите кинофенове определено биха харесали опита за мрачен епос за супергерои, докато на класическите фенове на комиксите, подобна филмова версия може да се стори излишно сериозна.

Режисьорът Зак Снайдер върши като цяло добра работа, успявайки да заснеме някои определено зрелищни сцени и задавайки философската идея на филма. Образите на Батман и Супермен са цялостно разграничени. Батман е забулен в мрак и мистерия. Той е уж защитник, но дори тези, които защитава, се страхуват от него. Той е като демон, защитаващ доброто по грешен начин. Всъщност на всички е ясно, че в днешно време Батман е много по-актуалният и даващ хляб за развитие персонаж. Реално погледнато, Супермен си е труден за филмиране от всяка гледна точка. Затова и общо взето вниманието в този филм е по-фокусирано върху Батман. Прави се и интересно разделение, като Брус Уейн е представен като застаряващ мъж, имащ огромен опит в борбата с престъпността зад себе си и очевидно доста горчиви спомени. Направени са и доста препратки към миналото му, които подсказват за отделна поредица, посветена само на него.

В същото време Супермен е обграден от религиозна мистичност. Върху неговия образ пада и основният въпрос: Може ли човечеството да е спокойно, ако сред него има всесилен човек? Супермен е всесилен, но използва силите си за добро. Какво обаче би станало, ако започне да ги използва за зло? Всъщност религиозните отметки тук са твърде много. Те бяха зададени още в „Мъж от стомана“, но сега са доразвити. Супермен е спасител. Той обаче не е разбран от обществото. То му се възхищава, но и се страхува от него. Суперемен е на ръба. Днес може да го възпяват, а утре може да искат да го линчуват.  Всички тези теми вероятно ви звучат доста познато отнякъде?

Разграничението между двата образа обаче е доста добре направено. Обяснено и защо те не се харесват. Батман е обзет от нормалния човешки страх от неизвестното и всесилното. Супермен пък ненавижда бруталният и неконтролируем поход на Батман срещу престъпността. Като цяло филмът акцентира върху цялостното ескалиране на конфликта между двамата. Реалният сблъсък заема съвсем малка част от него. По-голямата част  е едно философско изследване върху идеята зад двата образа. Това изследване обаче сякаш е твърде усложнено и прекалено дълго. Все пак става въпрос за филм за супергерои.

Голям плюс за „Батман срещу Супермен“ е Бен Афлек. Когато преди няколко години бе обявено, че той е избран за ролята на Брус Уейн, феновете на Батман изреваха в купом срещу него. Истината обаче е, че когато затворя очи и си представя Уейн във въображението си, Афлек е най-близо до моята представа. Че не е класик в актьорството, не е, но той сякаш най-добре до този момент успява да хване идеята за образа. Преди него Крисчън Бейл толкова сериозно се беше опитал да надникне в психологическия профил на образа, че пропусна да улови студенината и хладнокръвието, характерни за него. Афлек е направил точно това. Той представя Брус Уейн такъв, какъвто трябва да е. Обран, хладнокръвен, прикриващ психологическият си терзания дълбоко в себе си. Афлек не прави твърде многопластов образ, но прави достатъчно, за да представи Батман такъв , какъвто трябва да е. Неговият образ е и най-забележителното в цели филм.

Хенри Кавил е приемлив Супермен и нищо повече. На него просто му липсва онази харизма, която да направи образа му такъв, какъвто трябва да е. Той е добър Кларк Кент, но за Супермен е нужно чувството за извънредно присъствие. Кавил по-скоро не притежава такова. Гаел Гадот е Жената Чудо. Орязания костюм й стои добре и това е. Нейното присъствие и като цяло това на образа й са толкова излишни и необяснени, че за зрителите е неясно защо въобще я има във филма. ОК, ясно е, че това трябва да е отправна точка за „Лигата на справедливостта“ и „Жената Чудо“, но сценаристите трябваше да положат далеч повече усилия, за да обяснят присъствието на готината героиня.

Джеси Айзенбърг се старае много като Лекс Лутор, но това просто не е Лекс Лутор от комиксите. В тях той е хладнокръвен гений, кроящ в мрак плановете си. Тук е комплексиран тийнейджър, който е обсебен от идеята да унищожи Супермен, подбуждан от особени философски анализи, относно опасността от огромната сила. Това просто не е Лекс Лутор. Айзенберг представя тренировка за Джокера или Гатанката, но не и за Лутор. За това не е виновен той. Виновни са сценаристите, които са решили да си направят излишно идейно упражнение върху героя. И за финал имаме Джеръми Айрънс, който прави един доста разчупен и забавен Алфред, давайки хляб за едно доста по-нестандартно партньорство между Батман и неговия иконом.

„Батман срещу Супермен“ е един интересен опит за нестандартна комиксова екранизация. Има няколко изключителни от визуално естество сцени, особено откриващата такава, представяща първия досег на Брус Уейн със силата на Супермен. Проблемът е, че лентата е изтъкана от толкова много философски и тематични части, че нишката на цялостния сюжет се губи. Нахвърлени са наистина много идеи, но човек може да остане с усещането, че те не са развити до край. В крайна сметка този филм е основан на една твърде многопластова идея, което е може би излишно за комерсиалната му същност „Батман срещу Супермен“ обаче една стабилна основа, върху която при по-изяснена идея, може да се изгради наистина добра поредица.