„Спорните“ будители: Когато почитта към националните герои предизвиква скандали, протести и обвинения в незаслужена слава

На 1 ноември България отбелязва Деня на народните будители. По традиция говорим за Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски и Иван Вазов. Имената им са изписани върху паметници, училища и улици, а животът и делото им са част от националния разказ.

Но има една по-малко позната страна на тази история – не всички са приемали безрезервно възвеличаването на тези личности. Понякога почитта към тях е предизвиквала завист, литературни войни, политически конфликти и дори открити протести. В други случаи самите паметници, честванията и опитите за налагане на определен национален пантеон са се превръщали в истински обществени скандали.

Оказва се, че спорът кой заслужава място сред националните герои не е изобретение на съвременните социални мрежи.

Иван Вазов – защо всенародното честване на Патриарха на българската литература разгневява колегите му?

Днес Иван Вазов е почти недосегаема фигура в българската литература. Наричаме го Патриарх на българската литература, а произведенията му са неизменна част от образованието и националната ни памет.

Но още приживе признанието към него предизвиква сериозни противоречия.

През 1895 г. е организирано първото голямо всенародно честване на български писател – поводът е 25-годишнината от началото на литературната дейност на Вазов. Събитието е с мащаб, какъвто дотогава българската културна общественост не познава. Писателят получава поздравителен адрес от княз Фердинанд и е удостоен с ордена „Св. Александър“.

Именно този безпрецедентен възторг обаче дразни част от литературните среди.

Особено остър е Пенчо Славейков, който не приема безкритично всенародното преклонение пред Вазов. В кръга около списание „Мисъл“ се оформя критическа линия, която поставя под съмнение художествената стойност на творчеството му. Към отрицателните оценки се присъединява и д-р Кръстьо Кръстев, който години наред критикува Вазов.

Но литературните конфликти около писателя започват още по-рано. Захари Стоянов също влиза в остра полемика с него. През 1883 г. напада творчеството му с изключително язвителни оценки. Вазов не остава длъжен и отвръща с критики, включително чрез стихотворението „Към една кал“.

Така човекът, който днес е символ на националната литература, някога е бил обвиняван в посредственост от други големи имена в българската култура.

Интересното е, че спорът не е просто за лична неприязън. Той е сблъсък между различни представи за това каква трябва да бъде българската литература – дали да следва националните идеали и да бъде близка до широката публика, или да търси нови художествени форми и по-високи естетически критерии.

Днес Вазов е сред най-почитаните българи, но през 1895 г. признанието към него далеч не е било единодушно.

Христо Ботев – три паметника, три скандала и една битка за националната памет

Малко личности са толкова силно свързани с националната ни идентичност, колкото Христо Ботев. Във Враца неговото име е навсякъде – площад, паметник, ежегодни чествания и тържествена заря.

Историята на самия монумент обаче е изпълнена с напрежение.

Първият паметник на Ботев е открит на 27 май 1890 г. във Враца. На церемонията присъстват княз Фердинанд, Стефан Стамболов, майката и съпругата на революционера. Още тогава обаче възникват противоречия.

Врачанският митрополит Константин, известен с русофилските си убеждения и опозицията си срещу управляващите, отказва да присъства на откриването. Около церемонията се оформя и демонстративно присъствие на русофилски настроени бивши опълченци, които не отвръщат на поздрава на княза.

Има и друг проблем – самият образ на Ботев не се харесва на част от присъстващите. Майка му и съпругата му са разочаровани от представената фигура, тъй като тя не отговаря на представата им за високия и едър революционер.

Но най-големият скандал предстои.

През 1955 г., по време на управлението на Вълко Червенков, първият паметник е демонтиран. Според публикувани исторически сведения комунистическият лидер не харесва творбата на австрийския скулптор Густав Еберлайн и я определя като буржоазна. Паметникът е премахнат през нощта, без предварително обществено обсъждане.

Реакцията на врачани е остра. В местната власт пристигат писмени протести, а много жители възприемат демонтажа като посегателство срещу паметта на Ботев.

Следва изграждането на временен паметник, а през 1964 г. е открит и сегашният 12-метров монумент.

И тук историята не приключва. Проектът на скулптора Владимир Гиновски първоначално среща сериозни възражения от местните съветници. Не им харесва, че Ботев е представен със свалена сабя и свитък със стихове до сърцето. Скулпторът дори се зарича да не се връща във Враца, но впоследствие се съгласява да реализира проекта.

Така историята на един от най-почитаните български революционери се оказва свързана с политически противоборства, недоволство и спорове за това как трябва да изглежда националният герой.

Народните будители – защо дори създаването на националния пантеон е било политически въпрос?

Самият Ден на народните будители има интересна история, която показва колко трудно се изгражда обща национална памет.

Празникът е официално обявен през 1922 г. по предложение на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. Идеята възниква в общество, преживяло национални катастрофи, войни и тежки политически разочарования.

Целта е да се отдаде обща почит на българските просветители, книжовници и революционери.

Но преди появата на този празник въпросът кои личности заслужават най-голямо признание вече е предизвиквал конфликти.

Особено показателен е скандалът от 1901 г., когато се отбелязва 25-годишнината от Априлското въстание. Тогава студентска демонстрация се противопоставя на смесването на честването на въстаниците с полагането на първия камък за паметника на руския император Александър II в София.

Младите хора настояват акцентът да бъде върху българските герои и тяхната саможертва, а не върху паметника на чужд владетел. Сблъсъкът е показателен за тогавашното обществено разделение между различните политически и исторически интерпретации на Освобождението.

Именно подобни конфликти показват, че националната памет никога не е била напълно неутрална територия.

„Аз съм българче“ – може ли стихотворението на Вазов да стане причина за съвременен обществен скандал?

Ако някой смята, че споровете около националните символи са останали в миналото, достатъчно е да си припомни бурята около стихотворението „Аз съм българче“ през януари 2024 г.

Поводът е публикувано мнение за образователната система и интеграцията на децата от различен етнически произход. В него се поставя въпросът дали училището трябва да се съобразява и с културния опит на децата от малцинствата.

Текстът предизвиква бурни реакции, а в публичното пространство започват да се разпространяват твърдения, че стихотворението на Вазов ще бъде премахнато от учебниците.

Министерството на образованието и тогавашният премиер Николай Денков трябва да опровергават подобни твърдения.

Случаят показва колко лесно един литературен текст може да се превърне в политически символ и повод за обществено противопоставяне. Самото стихотворение не е било обект на официално решение за забрана, но името на Вазов отново се оказва в центъра на разгорещен спор.

Тук въпросът вече не е дали писателят заслужава признание, а кой има право да определя как трябва да бъде четено и преподавано неговото творчество.

Кой всъщност решава кой е будител и кой заслужава паметник?

Историите на Вазов, Ботев и създаването на Деня на народните будители показват нещо важно – националните герои не са просто личности от миналото. Те са и поле на обществени битки.

Понякога спорът е литературен, друг път е политически, а понякога е свързан с начина, по който едно поколение иска да помни историята.

Има случаи, в които почитта е била прекомерна според съвременниците на дадена личност. Има и случаи, в които паметници са премахвани не заради липса на заслуги, а заради политически съображения.

Затова може би най-интересният въпрос около 1 ноември не е само кои са нашите будители, а как сме решили да ги превърнем в национални символи.

Защото зад всеки паметник стои не само човекът, на когото е посветен, но и епохата, която го е издигнала, политиката, която го е подкрепила, и обществото, което понякога се е противопоставило.

А историята показва, че дори най-високият пиедестал не гарантира всеобщо съгласие.