Сто години от Балканската война

Днес отбелязваме 100 години от обявяването на Балканската война. На 5 октомври 1912 година Цар Фердинанд прочита манифеста, с който България обявява война на Османската империя.

Историческите предпоставки за избухването на войната са заложени в несправедливите решения на Берлинския конгрес (1878), който оставя големи територии, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население в пределите на Османската империя. По силата на Берлинския договор държавата ни е разпокъсана на няколко части като Македония и Одринска Тракия са върнати под пряката власт на султана. През 1912 г. балканските страни се вдигат да освобождават сънародниците си, но България е единствената, която се стреми към обединението на земи с преобладаващо българско население. Според статистически сведения от различен произход в Македония живеят около 1 200 000 българи или повече от 53,6% от общото й население. По същото време в Одринска Тракия има около 350 000 българи, които представляват 35% от живеещите в областта. След разгрома на Илинденско - Преображенското въстание (1903) освобождението на българското население става належаща необходимост, а войната – единствено възможният изход.
Военнополитическите реалности в региона налагат сключването на съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Нито една от тези държави не може сама да води успешна война срещу все още силната във военно отношение Османска империя. Създаването на коалиция налага военните действия да се водят по коригирания от 1911 г. план. Според него основните сили на българската армия трябва да разгромят турските войски в Източна Тракия и бързо да излязат към крайбрежието на Мраморно море и Цариград, с което да принудят противника да иска примирие. Операциите на главното направление се съгласуват с решително настъпление през Родопите и блокиране на Одринската крепост. За съвместни действия със сръбската армия и прикриване на столицата се определя една дивизия.
Сърбия, Гърция и Черна гора също планират активни действия. Те предвиждат сръбската армия да настъпи по долината на р. Вардар за обхващане десния фланг на турските войски, действащи в Македония, гръцката – към Солун и крепостта Янина, а черногорската – към крепостта Шкодра в Албания. Турското командване планира активни действия преди всичко в Източна Тракия за разгром на главния противник от коалицията – Българската армия.
Въпреки, че за България политическата цел на войната е освобождението на Македония, тя не успява да осигури своите етнически и исторически права там с достатъчно военна сила. Българската армия е изпратена на Тракийския театър на военните действия срещу основните сили на противника, а в Македония остават да воюват нейните съюзници. За тях политическата и военната цел на войната напълно се покриват, тъй като им предстои да действат в районите на непосредствените си политически интереси и териториални аспирации.
По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват обща мобилизация, която българският народ посреща с всеобщ ентусиазъм.
На 29 септември 1912 г. българското Главно командване се установява в Стара Загора. Главнокомандващ е цар Фердинанд, негов помощник – генерал-лейтенант Михаил Савов, началник на Щаба на Действащата армия – генерал-майор Иван Фичев.
На 26 септември 1912 г. Черна гора обявява война на Османската империя. Съюзниците изпращат нота до Високата порта с искане за предоставяне на „пълна политическа автономия“ по отношение на християнското население в европейските вилаети на империята. Цариград я отхвърля и от 3 октомври 1912 г. се намира в състояние на война с държавите от Балканския съюз.
На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Османската империя. Според постигнатите военно - политически цели и решените задачи, участието на българската армия във войната условно може да се раздели на два периода: първи – от 5 октомври 1912 г. до 16 януари 1913 г. и втори – от 17 януари до 13 март 1913 г. Първият период включва Лозенградската, Люлебургаз-Бунархисарската и Чаталджанската операция, бойните действия на 7-а пехотна рилска дивизия, на Родопския, Хасковския и Кърджалийския отряд. През втория период българската армия отразява настъплението на Чаталджанската и Галиполската армия и провежда Одринската операция, с което се слага край на войната.
На 20 ноември 1912 г. балканските съюзници сключват примирие с Османската империя, последвано от преговори. В средата на януари 1913 г. те са прекъснати от новото правителство на Младотурската партия и на 17 януари 1913 г. военните действия са подновени. През втория период на войната цялата българска армия действа в Източна Тракия. Сформирана е 4-а армия с командващ генерал-лейтенант Стилиян Ковачев (2-ра тракийска пехотна дивизия, 7-а пехотна рилска дивизия и Македоно-одринското опълчение), която се организира за отбрана по крайбрежието на Мраморно море от Сароския залив до Родосто.
Одринската операция е най-високото постижение на военното изкуство на Българската армия през Балканската война. Първа в света българската армия провежда армейска нощна настъпателна операция срещу укрепен район и голям населен пункт, като се използват и първите образци войскови прожектори. За пръв път артилерията поддържа пехотата по нов способ – с огневи валяк, което осигурява водене на настъплението след една огнева преграда. В бойния ред на войските се появяват щурмови колони, съпровождани от артилерия. В състава им са включени специални команди от бомбиери, които хвърлят ръчни гранати преди щиковия удар на пехотата. По време на обсадата на Одрин за пръв път се прилага радиопротиводействието като радиотелеграфистите на 2-ра армия създават смущения в честотата, на която работи противникът. Успешните действия на българската армия намират широк отзвук и висока оценка сред военните специалисти. Френският полковник Пиер де Мондезир, комендант на Тулонската крепост, пише: „…Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи.“
С овладяването на Одрин са постигнати важни военнополитически и стратегически резултати, довели до края на Балканската война. Според подписания на 17 май 1913 г. в Лондон мирен договор, Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз „всички територии върху европейския континент на запад от линията Енос върху Егейско море до Мидия върху Черно море“. Решаващ принос за победата има българската армия, която воюва срещу 56 дивизии на противника от общо 75, и разгромява повече от 33. Тя изнася основната тежест на войната и понася най-много загуби – 84 454 убити, ранени и починали от болести. Загубите на всички останали войски от Балканския съюз са общо около 40 000 души, т.е. по-малко от два пъти в сравнение с българските.
Лондонският мирен договор изправя съюзниците пред непреодолими противоречия по най-важния въпрос – разпределението на освободените територии. Правителствата на Сърбия и Гърция застъпват схващането, че всяка страна трябва да задържи за себе си онези земи, които е овладяла в хода на военните действия. По силата на това „право“ те вземат решителни мерки за трайно окупиране и денационализиране на Македония като ликвидират българските църкви и училища. На 19 май 1913 г. двете държави подписват Договор за приятелство и Отбранителен съюз, с което военният им сблъсък с България става неизбежен.

Тържествена заря-проверка по повод 100 години от Балканската война през 1912-1913 година събра стотици бургазлии в центъра на морския град. С едноминутно мълчание официалните гости и стотиците граждани сведоха глави в почит на всичките 87 000 български войни, загинали или безследно изчезнали по време на Балканската война.

С тържествена заря проверка в Стара Загора стартираха тържествата по повод празника на града 5 октомври.  Година след Освобождението на тази дата е положен основният камък за възстановяване на опожарения от турските орди и сринат до основи град.
Проявите продължават и днес с художествено-историческа възстановка на Балканската война в Стара Загора обявена преди 100 години на днешната дата.

Министърът на отбраната Аню Ангелов прие вечерната проверка на тържествената заря в Хасково по повод 100 години от Балканската война.