5 Декември, 2023 09:26 870 0

165 години от раждането на оперетата и 105 години оперета в България

  • оперета-
  • годишнина

Кратък летопис за жанра по повод годишнините

165 години от раждането на оперетата и 105 години оперета в България - 1
Снимкa: Shutterstock

Годината на раждането ѝ е 1858, мястото - Париж. На 21 октомври в театър “Буф Паризиен” вижда светлините на рампата “Орфей в ада“- комична опера или по- точно оперета от Яков Еберт от Кьолн, наречен още Жак Офенбах /1819 -1880/. Но “предродилният“ период трае повече от век . Трябва да го потърсим в прочутите панаири в предградията Сен Лоран и Сен Жермен... През ХVІІ в., века на класицизма и Просвещението, на Корней, Расин, Волтер и Молиер, в тези парижки квартали процъфтява народният театър. По същото време в Италия, през 1733, Джовани Батиста Перголези /1710- 1736/ създава като антрактна музика към сериозната опера „Гордият затворник” прелестното сценично интермецо „La serva padrona” или “Слугинята – господарка” по текст на поета Дженаро Федерико. И без да подозира, поставя началото на нов музикално- сценичен жанр - комичната опера или “операта буфа”. Успехът е зашеметяващ и води до десетки подражания в Италия, Франция и Германия от автори като Хасе, Паизиело, Телеман, Киарини. През 1752 г. Жан Жак Русо създава първата френска комична опера с говорни диалози „Селският магьосник”. Комичната опера довежда на сцената традициите на античната комедия на нравите на Аристофан и Менандър, Плавт и Теренций, френските комедии- балети на Люли и Молиер, италианската народна комедия на маските /дел, арте/ и изразните средства народния, площадния театър. Това е изкуство за хората от “третото съсловие, които са започнали вече своята война с “хората от дворците “. Редица френски композитори: Андре Филидор, Пиер Монсини, Андре Гретри, а по- късно и Пиер Боалдийо и Даниел Обер създават истински шедьоври в жанра “опера – буфа” като “Багдатският халиф” и “Фра Дяволо”. И тъкмо те подготвят появата на новото френско” изобретение “– оперетата.

Но какво всъщност е оперетата? За да сме по-точни, нека да надникнем в няколко авторитетни речника:

1/ Речник на френския език от 1863 : O P E R E T T E

“Музикална пиеса, която се представя в салони и театри. Думата идва от немски и е измислена от В.А.Моцарт, но по негово време оперета все още няма.

2/ Речник “Ларус”от 1865:

“Малка комична опера “

3/ Речник “Робер”от 1959:

“Думата идва от умалителното на “опера” /ит./ и е създадена от Моцарт комедийна пиеса в лек стил с музика...”

4/ Речник “Рикорди”от 1960:

“Термин, използван за театрална форма от ХІХ и ХХ век с лек, сантиментален характер в популярен стил, с говорни диалози, вокални номера и танци...”

5/ „ Българска енциклопедия” на Братя Данчови от 1936:

“Малка опера с весело съдържание и лека музика, в която се пее и говори...”

Оперетата наследява някои от най-важните характеристики на комичната опера. Политическият ѝ фон е Втората империя във Франция, времето на Луи Наполеон, наречен от поета Виктор Юго “Малкия”. Хапливият и духовит Жак Офенбах, надарен с огромен музикален и театрален талант, с неизтощима фантазия и невероятен усет за сцената, известен още като „Френският Моцарт” или “Моцарт от Шанзелизе”, става певецът на тази епоха – време на политически и банкови афери, на политически и светски скандали, на болни нрави. На 5 юли 1855 г. той открива в Париж своя прочут театър „Буф Паризиен”, станал първи дом на оперетата. Забележителният му талант го утвърждава като “баща” и “първи класик“ на френската оперета, която ще бъде модел, образец за националните школи в цяла Европа. Офенбах създава 89 оперети, повечето от които той нарича „комични опери”.

На Жак Офенбах ще се падне заслугата да установи и избистри езика на оперетата. Той ще създаде и куплета – типично френската вокално- сценична форма, която, заедно с арията, дуета и големият, разгърнат ансамбъл, ще гради драматургията на спектакъла.

По пътя на “Парижкия Моцарт” ще тръгне плеяда от даровити френски музиканти. Изкушени от очарованието на леснодостъпния и търсен от публиката нов жанр, те ще постигнат забележителни успехи: ”Мамзел Нитуш” и “Малкият Фауст” /Флоримон Ерве/, ”Дъщерята на мадам Анго и ”Жирофле Жирофла” /Шарл Льокок/, ”Вероника” /Андре Месаже, / ”Сибулета” /Рейналдо Хан/... Но за съжаление, след Европейската война френската оперета се лишава от своя критичен дух и откровено пародиен стил, превръща се в обикновена музикална комедия и постепенно запада.

Интересна е и т.нар. „марсилска оперета” /почти непозната у нас!/, която е разновидност на френската, с някои по- особени стилистични белези. Нейните най-известни представители са: Венсан Ското, Раул Морети, Моасе Симон, Морис Ивен, Жорж ван Парис и Мишел Льограни / познати повече като автори на филмова музика/, и най- вече Франсис Лопес, прочул се с „Принцът на Мадрид” и серията оперети, посветени на тенора Луис Мариано, които бяха филмирани през 50- те години и представени и у нас.

Към 70-те години на ХІХ век столицата на оперетата е вече Виена. Тук тя изгубва сатиричното си звучене, отказва се от пародията, буфонадата и гротеската, типични за “татко Офенбах”. Виенската оперета ще предпочете иронията, лекия, наивен хумор на нравите. А в музикално отношение ще стъпи изцяло върху валса – това чисто виенско изобретение.

Нейният главен представител Йохан Щраус-син /1825-1899/ акумулира всичко от този забележителен френски танц /от Хайдн и Моцарт, до Вебер и Брамс/ . Подтикнат от Жак Офенбах, когато е на върха на славата си, 46- годишен, той се обръща към театъра и до края на живота си създава цели 16 “валцероперетен”. Строгата цензура на Австро-Унгария го принуждава да се откаже от съвременните злободневни сюжети, и след “Прилепът”/1874/, той ще съчинява музика по исторически и екзотични сюжети. Либретата на повечето от оперетите му са слаби и наивни, доста под нивото на музиката, и това затруднява постановчиците им, особено днес. Подобна е и съдбата на оперетите на другите големи виенски майстори: Франц Супе /1819-1899/- “Бокачо” , “Хубавата Галатея”,”Доня Жуанита” и Карл Мильокер /1842-1899/- “Бедният студент”.

Според повечето изследователи на оперетата, сред които е и големият Ото Шнайдерайт, Виенската школа е върхът, апогеят на жанра. Към края на ХІХ век в града на Щраус оперетата изкристализира като жанр – в музикално-драматургически план се приближава до голямата комична опера / Джоакино Росини , Гаетано Доницети, Моцарт, Карл Мария фон Вебер, Фридрих Флотов, Алберт Лорцинг, Ото Николай, Бедржих Сметана /. И въпреки не- особено удачните либрета /които трудно могат да задоволят вкуса на днешната публика /, виенските оперети на Щраус, Целер, Супе и Мильокер - в различни повече или по- малко удачни редакции - продължават сценичния си живот и в наши дни.

През първите две десетилетия на ХХ век Виенската оперета започва неудържимо да запада. Появяват се кабарето и вариетето. Хуморът съвсем не е така елегантен и изискан : иронията отстъпва място на по- вулгарния комизъм. И въпреки това, има автори, които успяват да съхранят типичния виенски дух: Оскар Щраус/1870-1954/ с “Очарованието на един валс” и Едмунд Айслер /1874-1949/ с “Виенска приказка”...

След Виена оперетата се “преселва “ в Берлин, където условията са по- добри, а и интересът на публиката е голям . Берлинската школа от 20-те години на ХХ век дава немалко концесии за сметка на добрия вкус, но отбелязва и редица успехи ”Фрау Луна” и “Казанова “на Паул Линке /1866-1946/,”Мадам дьо Помпадур “, “Принцесата на доларите” от Лео Фал /1873-1925/,”Целомъдрената Сузана” и “Кукличката” на германеца Винтерфелд, приел френското име Жан Жилберт /1879-1942 /.Тук бих споменал още имената на: Едмунд Айслер, Валтер Коло, Нико Достал, Виктор Якоби и Фред Раймонд – композитори, особено популярни до Втората световна война. И все пак, въпреки упадъка , в началото на века се появяват трима рядко талантливи унгарци , които отбелязват последните големи върхове в жанра. Това са: Франц Лехар /1870- 1948/, Имре Калман/1882-1953/ и Пал Абрахам /1892-1960/. Първите двама са известни като „първенци на Нововиенска школа”, а вторият, без съмнение, принадлежи към “Берлинската”.

Вдъхновен мелодик, роден театрал, познавач на музиката от много страни на света, Франц Лехар успява до голяма степен да възвърне помръкналия блясък на Виенската оперета. През 1905 година неговата “Весела вдовица“ предизвиква истинска сензация, посрещната е като събитие от световен мащаб - през с.г. Алберт Айнщайн публикува своята Теория на относителността! Следващите оперети на Лехар са “оперети –портрети” с исторически сюжети: ”Царевич”,”Паганини”,”Фредерика”/ за любовта на младия Гьоте и Фредерика Брион /.Те също имат световен успех. А по- късният му шедьовър “Страната на усмивките”/повлиян от веристичните опери на Пучини, негов близък приятел / очароват публиката с меланхолията и екзотизма си . Той отнема от оперетата уютната патриархалност и простодушното, наивно веселие на стара Виена. Извежда я в неуредения, широк и бурен свят, заставяйки я да звъни с музикалните напеви на Европа и Ориента.

Имре /Емерих/ Калман /1892-1953/ създава цяла поредица от унгарски оперети във виенски дух : ”Есенни маневри”, „Силва” /”Царицата на чардаша” /,”Графиня Марица”, ”Принцесата на цирка”, ”Баядерка”, ”Циганинът- примаш”, ” Теменужката от Монмартр”, които му донасят световно признание и трайната любов на публиката. Калман притежава несъмнен драматургичен дар, способността да обхване и подчини чрез естетически принципи диаметрално противоположни по стил оперетни форми - от класическия тип ”оперна ария” до съвременната му забавна ,”джазова” музика. При това, без да измени на унгарската си национална природа и високият си критерий като музикант.

В Русия оперетата влиза през втората половина на ХIХ век с пиесите на Ерве и Офенбах, по време когато руската и особено италианската опера са завладели сцените на обширната империя. Руската оперета се появява доста по- късно, след упадъка на руския водевил, през 20-те години на ХХ век , в съветско време. Първите по- значителни творби са дело на Николай Стрелков /1888-1939/ -“Ратайкиня”, Йосиф Ковнер/1895-1959/ - “Господарката –селянка” и Алексей Рябов /1899-1955/ - “Сорочински панаир”, следвани от ”Волният вятър “ на Исак Дунаевски /1900-1955/ и “Тревога сред момите “на Юрий Милютин /1903-1968/. Много голям успех сред публиката и у нас има “Сватба в Малиновка” /1937/ на Борис Александров,” първата руска съветска оперета с революционно съдържание”. През 1958 г. интересен опит в жанра прави дори великият Дмитрий Шостакович с “Москва- Черьомушки”, решена в стилистиката на съветската кинооперета. В съветско време, с активната подкрепа на държавата, се създава огромен брой оперети и музикални комедии, предимно със съвременни сюжети / в повечето случаи „идейно насочени”! / в две основни направления – класическо нововиенско /Лехар, Калман/ и в по-новата стилистика на музикалната комедия с бързосменящите се епизоди като в киното, такава е и оперетата на Дмитрий Шостакович.

В Англия оперетата / известна като „Савой оперета”/ достига своя връх в творчеството на двама големи автори. Първият е Сър Артър Съливан /1842-1900/, съчинил повече от 20 оперети, предимно с исторически и екзотични източни сюжети, сред които “японската” “Микадо” и “венецианската” “Гондолиери”, които се радват на огромен успех и днес, особено в англоезичния свят. Второто голямо име там е Сидни Джоунс/1861-1946/, авторът на “Гейша” и “Кралят на Кадония”. След тях непосредствено се нареждат: Едуард Джърмън, Фредерик Клей, Лесли Стюарт, Айвър Новело / прочул се и като певец и актьор /, Ейвън Керил. Всички те са следовници на знаменития Джон Кристофър Пепуш /1667-/1752/, авторът на безсмъртната “Просяшка опера”/1728/, вдъхновила Курт Вайл и Бертолд Брехт за тяхната ”Опера за три гроша”/1928/, както и Бенджамин Бритън за неговата “Просяшка опера”/1948/, представяна с успех и у нас.

В Италия, родината на операта, оперетата никога не се е радвала на голям интерес. Там дори няма оперетен театър и твърде рядко се поставят оперети, ако изключим операта в Триест, която организира малък ежегоден фестивал на това изкуство. Сред най-играните автори там са класиците: Лехар, Калман, Щраус и по-рядко Офенбах. Италианските композитори винаги са предпочитали операта. И все пак, няколко първостепенни оперни майстори правят успешни опити в лекия жанр Джакомо Пучини /1858-1924/, вдъхновен от своя приятел Лехар / от чието майсторство в жанра се е възхищавал/, с ”Лястовичката”/1917/, авторът на „Селска чест” - Пиетро Маскани /1863-1945/ със “Си”; създателят на „Палячи” - Руджеро Леонкавало /1858-1919/ с “Малбрук”/1910/, ”Кралицата на розите “/1912/ и “Кандидатката” /1915/, а също и прочулият се със своята прекрасна сантиментална „Серенада” - Енрико Тозели /1883 - 1926 / със „Странната принцеса „ /1913/. По- късно в жанра ще се изявят успешно композиторът Горни Крамер и либретистите Пиетро Гаринеи и Сандро Джованини, познати и у нас с „Лека нощ, Бетина!”. От съвременната италианска оперета заслужава да се споменат още: „Сбогом, младост!” и „Тиха вода” на Джузепе Петри, „Хлапачката” на Марио Коста, както и популярните и извън страната „Чин- чи – ла” и „Страната на звънчетата” от Карло Ломбардо.

В Испания оперетата се нарича “сарсуела”, което идва от името на двореца Сарсуела край Мадрид , известен с театралните си представления още от времето на Филип ІV/1508-1621/. Сарсуелата е синтез между пеене, музика, танц, комедиен театър във фолклорен стил. Сред първите известни либретисти в жанра е прочутият драматург и поет Педро Калдерон де ла Барка/1600- 1681/. Много от комедиите на великия драматург Лопе де Вега Карпио / 1562 – 1635 / също служат за основа на сарсуели от зората на жанра до днес. От големите испански “сарсуелисти” можем да споменем : Хоакин Валверде, Куирино Валверде, Федериго Чуека, Мануел Фернандес, Томас Бретон, Хосе Падийя и, разбира се, Амадео Вивес, считан за най- големият майстор в жанра, чийто шедьовър е мащабната лирична комедия „Доня Франсискита” /1923 /. В Испания и испаноезичните страни / особено в Аржентина, Венесуела, Чили и Колумбия / сарсуелата се радва на значителен интерес, както от публиката, така и от големи изпълнители като Монсерат Кабайе, Пласидо Доминго, Алфредо Краус, Висенте Сардинеро... На наша сцена, за съжаление, все още не сме виждали българска постановка на сарсуела...

В края на ХІХ век европейската оперета завладява, макар и за кратко, и Новия свят. Популярната музика обаче тук винаги е имала сериозен превес над художествената. И това е може би една от причините Щраус, Лехар и Офенбах да не пуснат дълбоки корени в Америка. Публиката, възпитана в естетиката на мюзикхола, там ще предпочете по- леките форми... И все пак, американската оперета има своите автори и постижения. Два основни фактора определят появата ѝ : честите гастроли на английски трупи и значителният брой композитори от Европа, които емигрират в Америка. Тъкмо те са основоположниците на жанра там: Рудолф Фримл, Густав Керкер, Густав Лудерс, Зигмунд Ромберг, Карл Хошна и Виктор Херберт. Най- популярното заглавие от този период, без съмнение, е познатата и у нас „Розмари” на Фримл. За известно време в Щатите живеят и работят унгарците Пал Абрахам и Имре Калман.

1929 е преломна година за „лекия жанр”. Тогава са премиерите на последните шедьоври на Лехар и Калман – „ Страната на усмивките” и „Теменужката от Монмартр”. Година и половина преди това се появява чудото – „звуково кино” с „Певецът от джаза” на Ал Джонсън. Ще припомня, че в историята на тези две явления в изкуството - оперетата и киното - има немалко съвпадения. Първите неумели опити да се „раздвижат фотографиите” са от средата на XIX век. А в годините, когато по музикалните сцени триумфират оперетите на Офенбах и Ерве, французинът Жул Маре и американецът Мейбридж стигат до техническите принципи, довели до изобретяването на киното от Братя Люмиер. Повече от три десетилетия седмото изкуство е нямо. С появата на „тон филма” оперетата и музикалната комедия преживяват истински ренесанс, но... на екрана. Ражда се новият жанр – МЮЗИКЪЛА. През 40-те и 50- те години той е вече новият господар на музикалната сцена.

За мюзикъла все още няма точна дефиниция. Според някой автори той е :”музикално –сценична творба, разновидност на оперетата”, а според други :”нов вид музикално -театрална форма”. Мисля ,че и едните , и другите имат известно право. Споменатата ”Розмари” на Рудолф Фримл /1879-1972/ е американски вариант на виенската оперета, докато в “Уестсайдска история “ на Ленърд Бърнстейн /1918-1990/ трудно можем да открием и най- малката следа от нея.

В мюзикъла основната характеристика на героите се осъществява чрез говорния диалог, използването на куплетните и други видове песенни форми, а също и на танците, но не като дивертисменти или вмъкнати музикални номера, тук те имат по- важна роля в действието, отколкото в класическата операта. За разлика от операта и класическата оперета, музикалната драматургия в мюзикъла е напълно подчинена на сцената, а говорната реч съвсем естествено и спонтанно прераства или по- скоро прелива в пеене.

Всъщност характеристиките на мюзикъла не са толкова много. Но не на последно място ще отбележа вкуса на авторите им /либретисти и композитори /

към образците на голямата литература :”Дон Кихот” от Сервантес /”Човекът от Ла Манча “ на Мич Лий /,”Кандид” по повестта на Волтер, „Оливър Туист” от Дикенс/ „Оливър” на Лайонел Барт / ”Сватбата на Кречински” по комедията на Сухово-Кобилин, “Бел Ами” по романа Мопасан, “Клетниците” и „Парижката Света Богородица” по Виктор Юго...В тези либрета нерядко има силен драматизъм, а също и психологизъм, които не се срещат в типичната виенска или парижка оперета. Една от причините за неуспеха на класическите образци на Виенската и Нововиенската оперета в Америка се дължи на тяхната нереалност и сантименталност, чужди на на тамошната прагматично настроена публика. Основна тема в тези пиеси е прословутата „american dream” /американска мечта /, която е водеща и в киното...

И все пак, какво е оперетата? Мисля, че тя трудно може да се определи накратко. Ще завърша с непретенциозното и духовито определение на Ангел Сладкаров /1892 – 1997/, основоположника на оперетното дело у нас: ”Оперетата е, драги мой любезни .... от всичко по малко. Нещо за очите, нещо за ушите, па и за сърцето”...

Наистина, какво друго можем да добавим към тези толкова простички и верни думи?


Поставете оценка:
Оценка 5 от 2 гласа.


Свързани новини


Напиши коментар:

ФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи; нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, auto.bg, bazar.bg ще бъдат премахнати.

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА