Тази година отбелязваме 100 години от рождението на Константин Илиев

„Еленово царство” отбеляза един от върховете на новата българска опера

На 16 ноември 1976 година Русенската опера / за разлика от сега, тогава във възход !/ представи за първи път „Еленово царство” на Константин Илиев / 1924- 1988/ по едноименната класическа пиеса- легенда на Георги Райчев. По това време бях драматург на операта и имах щастието да общувам с големия наш композитор и диригент. Имахме дори общ проект с него – да напиша либрето за опера по романа на Карел Чапек „Майка”, а той да композира музиката, но безвременната му смърт през 1988 г. осуети осъществяването му. За програмата към премиерната постановка взех това интервю, което трябваше да излезе и в печата, но за съжаление, поради небрежност на редакцията на в. „Дунавска правда” остана непубликувано. В него авторът изрази надеждата си, че : „Еленово царство” ще бъде още едно стъпало в развитието на българското музикално- сценично изкуство”. И това наистина се случи. Тази прекрасна опера, реализирана на изключително високо ниво / с диригент Веселин Байчев и режисьор – авторът / се посрещна като истинско събитие и може определено да се каже, че достигна европейските стандарти в жанра - музикална драма. / По същия сюжет преди няколко години направи опит да напише голяма опера - „Алгара” и театралният режисьор Бойко Богданов, но за съжаление, въпреки многото вложени средства и рекламен шум, се роди едно недоносено произведение, което след концертното изпълнение под неубедителното музикално ръководство на Найден Тодоров, така и не достигна до сцената!

Спомням си, че целият, първокласен тогава, състав на Русенската опера – солисти, хор и оркестър даде максимума на възможностите си, за да защити тази твърде трудна и сложна в интерпретационно отношение музикално- сценична творба на Константин Илиев. Тя беше неговата втора, и за съжаление, последна опера, след „Боянският майстор” / либрето Михаил Хаджимишев /, която бе представена от Софийската опера на 3 октомври 1962.

Мисля, че може да се каже, че тези две негови опери „Боянският майстор“ (1962) и „Еленово царство“ (1976) са една нова дума в българското оперно творчество. В тях Константин Илиев, подобно на знаменития си предшественик, когото той високо ценеше, Албан Берг с операта му „Воцек“, широко е използвал инструменталните форми, с които е постигнал търсената от него звукова атмосфера. Защото Константин Илиев беше наистина забележителен майстор на формата. Сгъстената звучност, широката темброва скала и оригиналността на ритмиката издигнаха „Боянският майстор“ и особено „Еленово царство” до образците на съвременната европейска музикална драма. Тук твърде интересно са решени солистичните партии в един обширен диапазон / както самият автор казва: „ от шепота и говора до белкантото и човешкия вик”, като по този начин наистина е изразил пределно точно психичното състояние на героите и така е стигнал до една изключително богата и гъвкава музикална изразност. И както сам твърди: „оркестърът в „Еленово царство“ не просто акомпанира, а активно коментира сценичното действие и може определено да се каже, че самият той е действащо лице...”

Ще припомня, че през 1949 г. младият, едва 25- годишен, Константин Илиев е сред основателите на Русенската опера и неин първи главен диригент, като междувременно е и диригент на Симфоничния оркестър, създаден от него и от Добрин Петков година преди това / 1948/.

Огнян СТАМБОЛИЕВ

- Уважаеми Професор Илиев, какво мислите за бъдещето на оперния театър? Не е ли вече остарял, както твърдят мнозина днес?

- Знаменитият френски музикант Пиер Булез в една своя статия, публикувана преди няколко години във френския печат, постави твърде остро въпроса за бъдещето на жанра. Така той предизвика към една твърде интересна и важна дискусия всички големи музиканти на нашето време. Може би Пиер Булез беше твърде категоричен и краен, но мисля, че все пак, той безспорно имаше право в едно: днес операта след такива могъщи автори като Верди и Вагнер, Мусоргски, Пучини, Албан Берг, изживява сериозна криза. Без да вземам страна в този доста горещо разразил се спор, мисля, че ние, българските композитори сме все още в дълг към своята национална оперна култура. Ако те решат собствените си проблеми, биха влезли и в международната дискусия.

- Как и защо се насочихте именно към класическата пиеса- легенда на Георги Райчев?

- Преди няколко години ръководството на Старозагорския оперен театър ми предложи да напиша опера по тази пиеса- легенда на много интересния и малко противоречив писател и драматург Георги Райчев. Либретото, работа на сина на писателя, литератора Михаил Райчев, и режисьора Николай Ружин, в основни линии е запазило духа на литературния първоизточник. Най- хубавото тук е, че е напълно съхранен прекрасния образен и поетичен език на оригинала.

- Какви основни проблеми поставя тази втора по ред Ваша опера, след „Боянският майстор”?

- Както знаете, действието в „Еленово царство” не е исторически точно определено. То се развива „някога” и „някъде”, за да остане на преден план бащинската и държавническата жертва, която цар Гедон принася, за да спаси своя прокълнат народ, както и личната саможертва на поетичната Алгара, която, спасявайки брат си, Алкмен, изкупува трагичната вина на своя род.

Всички главни действащи лица в „Еленово царство” живеят и действат под знака на една съдбовна обреченост. От тук преминава и основната водеща линия в музикалната драматургия на творбата, която поставя главните герои в една звукова атмосфера, характеризираща се от лайт темата на Старата жена / Съдбата/, докато всички останали персонажи имат своя собствена музикална характеристика.

- Какъв, според Вас, е характерът на музиката, на певческите партии и ролята на оркестъра тук?

Използвал съм всички познати до днес оперни форми: речитатив, ария, дует, ансамбъл, масова хорова сцена. Моята амбиция бе да ги подчиня изцяло на вярното сценично действие, на общия поток на драматургията.

- А солистичните партии?

- Солистичните партии реших в един обширен диапазон от шепота и говора до белкантото и човешкия вик. По този начин съм се стремил да изразя най- точно психическото състояние на всеки отделен герой във всеки момент. Стремих се към една по- богата и гъвкава музикална изразност. И дано да съм успял!

- Оркестърът акомпанира или участва в действието?

- Определено не акомпанира. Той по- скоро коментира сценичното действие тук и на моменти сам е действащо лице. Това бяха намеренията ми, а доколко те са постигнати, ще реши преди всичко публиката, която е най- важният съдник. Иска ми се да вярвам, че след забележителните опери на: Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир Пипков и Парашкев Хаджиев – моята опера „Еленово царство” ще бъде още едно стъпало в развитието на българското музикално- сценично изкуство.

- Намирате ли връзка между „Еленово царство” и други Ваши произведения?

- Работата ми върху тази опера беше прекъсвана на два пъти, за да напиша други две големи произведения: ораторията „ Поема за живите, посветена на мъртвите” и Концерта за цигулка и оркестър. Несъмнено, между тези две композиции и операта „Еленово царство” има органична връзка. Това ще откриете, както в решението на оркестровите партии, така и в интонационната сфера. Особено близки са във формалната си организираност, т.е. използването на т.нар. „отворена форма” , която би могла да се сравни с модерната днес форма в световната литература - „поток на съзнанието”. Струва ми се, че този музикален език съответства най- много на художествената и жизнената правда, към които се стремим днес.

- И накрая: Вашите впечатления от работата на състава на Русенската опера над „Еленово царство”.

- Чувствам се особено щастлив, че поради стеклите се обстоятелства, вместо в Стара Загора моята опера ще бъде представена в Русе. С този първокласен български музикален театър съм свързан още от момента на създаването му – 1949 година, когато поставих музикално Вердиевата „Травиата”. В Русе поставих още: „Мадам Бътерфлай” на Пучини, „Дон Паскуале” от Доницети”, „Продадена невеста” от Сметана, а също и „Риголето” на Верди, чийто запис влезе в Златния фонд на Радио София. Работих още и със Русенския симфоничен оркестър, с който осъществих и доста първи изпълнения на класически и съвременни автори...

Бих казал, че голяма част от солистите, хористите и оркестрантите в Русе са не само мои уважавани колеги, но и близки, сърдечни приятели, с които делихме трудните и радостни дни на началото. Много съм доволен от всички изпълнители и особено от сопраното Кунка Кузманова, която подготви с много амбиция и любов доста трудната главна женска роля - на Алгара. Благодаря й!

Константин Илиев беше големият шанс на Русенската опера

Константин Илиев / 1924 – 1988/, именитият български диригент и композитор, започна своя творчески път в Русе и това бе големият шанс за новосъздадената опера. Тогава+ той бе едва 24- годишен, но необикновеният му талант и темперамент успяха да възпламеняват всички певци и музиканти, за да дадат те най- доброто, на което са способни.

Още първата му оперна постановка – „Травиата”, с която на 27 ноември 1949 година се откри официално държавната опера в Русе / третата у нас, след София/ 1922/, Стара Загора / 1946/ и Варна / 1947/ , се посрещна като значимо събитие в българския културен живот. Нивото на спектакъла / сценично – режисьор проф. Драган Кърджиев, сценограф Асен Попов и, разбира се, музикално!/ е толкова високо, успехът е тъй голям, че критиците, специалистите и ръководните фактори, предричат „светло бъдеще „ за състава. И наистина, това оптимистично предсказание се сбъдна! Само за две- три години Русенската народна опера се наложи като водеща сред останалите музикални театри в страната, като първа след столичната, и тогава тръгна крилатата фраза: „И Миланската Скала не е в Рим!”

Безспорно, голяма е заслугата на Маестро Константин Илиев за израстването на укрепването на състава, на всички творчески звена, солисти, хор, оркестър, група на пианистите- корепетитори. Заедно със своя колега- единомишленик Добрин Петков и с неуморния директор- театрал Георги Чендов, той създаде неповторима атмосфера за работа – атмосфера на непрестанни творчески търсения, на кипеж, която се съхрани за дълго след като напусна Русе.

На сцената в крайдунавския град Константин Илиев реализира музикално 5 постановки. Работи необикновено интензивно, цялостно. В разговор с проф. Розалия Бикс през пролетта на 1981 година, примата Пенка Маринова казва следното: „Беше така задълбочен, така театрално обмисляше всяка интонационна отсенка в певческите партии на солистите,, всяка промяна в разположението на силите певец- оркестър – че днес, обладана от преклонение и към приноса на режисьора Драган Кърджиев в тези години, трудно мога да разгранича в работата си над образа на Виолета Валери актьорското от вокалното начало, сценичното присъствие от певческото в тази роля, работена с тях...”

След „Травиата”, задържала се близо две десетилетия в репертоара, той се обърна към вериста Пучини – „Мадам Бътерфлай”/ 1950/ и „Тоска”/ 1952/. Две трудни, както за един млад диригент, така и за всеки млад певчески състав, партитури, които интерпретира с блясък и вдъхновение, при това прецизно и точно.

Другите две заглавия, които осъществи в Русе са „Продадена невеста” /1951/ на чешкия класик Бедржих Сметана/ и „Дон Паскуале”/ 1950/ - заедно с режисьора Петър Райчев. Това бяха две ярки празнични постановки, които се задържаха в афиша задълго, години след неговото напускане, когато ги поеха други диригенти. Бих подчертал, че бяха изработени много солидно, задълбочено, майсторски. И въпреки многото промени, различните състави и гастроли в тях, те не изгубиха първоначалния си блясък.

На сериозен успех се радваше и спектакълът на „Риголето” от Верди /1952, режисьор Михаил Хаджимишев/. Това стилно представление бе записано студийно от националното радио и скоро влезе в Златния фонд. Мисля, че този прекрасен запис успешно издържа изпита на времето и съвсем не може да се приеме днес като архивен – той показва една голяма класа, като естетика, като тълкуване на Верди. Работата на Константин Илиев с протагонистите: Кирил Кръстев/ Риголето/, Пенка Маринова/ Джилда/ и Николай Здравков/ Херцога/ беше оценена като образец, модел за работа с певци – при това К. Илиев бе толкова млад и с толкова малък сценичен опит.

През 1976 година Операта представи за първи път „Еленово царство”, втората опера на Константин Илиев ,по класическата драма- легенда на Георги Райчев. Музикалното ѝ ръководство, той повери на своя талантлив ученик и верен последовател Веселин Байчев, а с режисурата се зае сам. Репетиционният период беше истински празник за състава, въпреки огромните трудности на партитурата. За мен, като драматург на постановката, също бе удоволствие и чест да общувам с тази голяма и светла личност. Премиерният спектакъл на 16 ноември 1976 г. се посрещна като изключително музикално събитие у нас, и мисля, че то още не е забравено. Па- късно, след десетина години се срещнах в София с Константин. Илиев за едно интервю. Тогава той поиска да му напиша либрето по „Майка” на Карел Чапек, но по разни причини идеята за трета негова опера не се осъществи.

Константин Илиев напусна Русе и се посвети на симфоничната музика и на собственото си творчество като композитор. Но приносът му за Русенската опера в първите ѝ години, бе съществен, решаващ за бъдещия ѝ професионален път. Той просто вдигна още от самото начало „летвата” твърде високо. Мисля, че подобен шанс, в тази степен, нямаха оперните сцени на Стара Загора, Варна и Пловдив, при все че и там започнаха работа с добри диригенти.

Но присъствието на най- големите Константин Илиев, а също и на Добрин Петков, бих подчертал, беше наистина решаващо. Летвата беше вече доста висока!